Гадателката

Камката на „Лермонтов“ бе натикана в пълна с трошляк малка уличка. Осветяваше я прожектор, поставен от хората на Пински. Всичките й врати бяха отворени като на експонат в западно автомобилно изложение. Две жени с големи ушанки и дебели, подплатени с кожа работни комбинезони снемаха материал от грайферите на гумите. Докато минавахме покрай тях, едната се обърна към Пински:

— Тук има доста натъпкана пепел, лейтенант. Плътно е задръстила грайфера.

Спряхме се.

— От какъв тип е материалът? — попита Пински.

— Сгурия, коксов прах, въглищна пепел… нещо такова.

Пински ме погледна с повдигнати вежди, но сгурия или въглища на мен това не ми говореше нищо.

До стената в дъното на уличката човек от екипа, застанал с гръб към нас и с надпис, „Милиция“ на жълтия работен комбинезон, подреждаше пликове с веществени доказателства върху сгъваема масичка, над която бе поставил подвижна синя лампа.

Пински ме заведе до масата и там се обърна да ме погледне в очите странно изцъклен като добродушен Квазимодо.

— Споменах ви, че Паско беше тук — каза той.

— Това проблем ли е?

— Само дотолкова, доколкото не съм му казвал, че ви се обадих. — Продължи да ме гледа още секунда напрегнато със странните си очи. После се обърна към масата. — Намерихме някои неща, капитане, които искаме да идентифицирате. Тези обувки нейни ли са?

Вдигна един найлонов плик към светлината. Взех го, но не беше необходимо да го разглеждам дълго. Чифт официални черни кожени обувки с високи токчета. От „Шарл Журдан“ в Санкт Петербург. Наталия ги бе донесла след една конференция по хирургия там в края на миналия месец. Върнах плика на Пински.

— Нейни са с деветдесет и девет процента сигурност.

— А палтото? — Той вдигна черното вечерно палто на Наталия в дълъг найлонов плик.

Кимнах, без да коментирам.

— Вижте и това, капитане. — Вдигна плик с малък черен пейджър.

— Господи. — Взех плика. — Съобщението…

— Съобщенията — поправи ме Пински. — Свали си кожената ръкавица и извади бележник от вътрешния джоб на дебелия милиционерски шинел. Прелисти няколко страници, спря и вдигна поглед към мен. — Първото е получено в събота по обед в дванадесет и тридесет: „Обади ми се, когато можеш. Константин.“

— Да, спомням си. Не беше за нищо важно.

— Второто е било следобед в шестнадесет и две минути: „Необходимост от спешна хирургическа помощ. Степен на тревога «червено». Диспечер «Лермонтов»“.

— Повикването за пожара на пристанището. Съвсем малко след четири.

— Степен на тревога „червено“ вероятно означава просто спешен случай извън болницата. Така ли е?

— Обявяват я, когато не знаят точно колко зле са нещата — отвърнах бързо. Вълнуваше ме третото съобщение. — А какво е последното съобщение, заради което тя излезе в събота през нощта? — Още докато задавах въпроса, аз вече търсех сили да устоя на това, което можеше да чуя.

— Последното съобщение — Пински вдигна глава към мен — е получено в двадесет и три часа и петдесет и девет минути…

Минута преди полунощ. Кимнах му да продължава.

— В двадесет и три и петдесет и девет минути — повтори той. — „Нужна си ми. Обади се веднага.“

Стори ми се, че залитнах. Нужна си ми…

— От кого е съобщението? — попитах Пински и изгледах как парата от дъха ми полита в светлината на синята милиционерска лампа и изчезва в мрака отвъд нея.

— Не е оставено име. Разговарях с операторката, която е препредала съобщението. Подателят е отказал да се представи.

Зави ми се свят. Върнах на Пински найлоновото пликче.

— А джипът? Има ли нещо интересно по него? — Мъчех се да говоря с професионален тон. Той го знаеше. Личеше си по прекалено усърдното му кимане.

— Нищо необичайно — отговори. — Допускам, че винаги е имала готови в камката ботуши за сняг и работно облекло от „Лермонтов“, за да може да се преоблече при необходимост. Прав ли съм?

— Имаше също ръкавици и лека шуба. Не ги ли открихте?

— Ръкавиците и шубата са там. Обаче няма ботуши и работно облекло.

— А Лекарските й чанти? Би трябвало да има две. Едната с лекарства и превързочни материали, а другата с хирургически инструменти.

— Намерихме ги на задната седалка.

Погледнах към сгъваемата маса. Пински пое инициативата. Смушка оперативния работник да се отдръпне.

— Каква ви е мнението, капитане?

Двете черни кожени чанти на Наталия бяха разкопчани и стояха отворени под лампата. В едната имаше акуратно подредени бинтове и лекарства. В другата, пристегнати с ластици към местата им, блестяха инструменти за спешна хирургическа намеса.

Преместих погледа си от отворените чанти към Пински.

— На същото мнение съм като вас, лейтенанте — казах бавно. — Каквото и да е правила жена ми в събота през нощта, то не е било неотложна хирургическа помощ.

Върнах се в колата си и се обадих в служба „Издирване“ по мобилния телефон. Веднага ме свързаха с Паско.

— Има ли нещо ново? — попитах. — Някакви реакции след публикуването на снимката на Наталия?

— Къде сте? — попита той, вместо да отговори. — Опитвах се да ви намеря в апартамента ви.

— Някаква новина ли има?

— Чуйте. Ще се срещнем във вашето управление. След петнадесет минути. Сигурно можете да стигнете дотам за това време.

— Ако знаете нещо, Паско, кажете ми го, за бога.

— В Града на порока. След петнадесет минути — отсече той и затвори телефона.

Запалих мотора и пуснах обдухвателите, за да изсуша предното стъкло от събралата се влага. В центъра на съзнанието ми бяха само познатите ъгловати оранжеви букви от пейджъра на Наталия: Нужна си ми — нашепваха те. — Обади се веднага!

9.

Само музиката се движи бързо по „Булеварда на младежките забавления“. Това е един широк леден булевард, Прекосяващ Града на порока през средата, и всяко неразумно натискане на спирачките може да те хързулне в някое кафене или дървен бардак и да стане причина поне десет разгневени клиенти да се нахвърлят с удари върху гърба ти.

Осемнадесето районно управление — нашите четири свързани помежду си подвижни фургона с канцеларии — се намираше на престижно място по средата на „Булеварда на младежките забавления“. Оставих колата на охраняемия паркинг и влязох, минавайки покрай дежурния на входа старшина Бубин. Паско вече ме чакаше. Посочи ми с показалеца си да седна. Останах прав до вратата.

Паско стоеше подпрян на металното бюро в ярко осветената и боядисана в жълто главна „приемна“ и бавно разкопчаваше шинела си. Изглеждаше пределно съсредоточен в тази дейност. Толкова стар милиционерски трик, че ми идваше да го сритам по пищялите. Друг милиционерски номер.

— Много ми е интересно — започна той — дали можеш да добавиш още нещо към това, което си ми казал досега. Имаш ли още някаква допълнителна информация?

— Не знам каква стойност може да има, но преди около месец са забелязали около жена ми да се навърта някакъв мъж. Не съм убеден, че я е дебнел, но, изглежда, Наталия е споменала за него пред