някого.
— Изглежда? Значи не го е казала на теб.
— Не, не ми го е споменавала. Но вероятно си струва да се провери тази следа. Просто за да го елиминираме…
— Описание?
— Не…
— Снежен човек. — Той изпухтя, без да прояви интерес. Даже като че ли му стана весело. Придърпа един стол и се тръсна тежко отгоре му, като повдигна брадичката си и се взря в някаква точка на стената високо над главата ми.
— За бога — не издържах аз. — За какво ме извика тук?
Вдигна единия си ботуш върху бюрото. На сивото му лице се прокрадна усмивка. Натисна бутона за запис на един малък касетофон пред себе си, извади кесия с тютюн и започна да си свива цигара.
— Константин Вадим — заяви той, — арестувам ви по подозрение за участие в отвличането на вашата съпруга Наталия Ивановна Вадим. — Качи и другия си ботуш върху бюрото. Гласът му започна да звучи отегчено. — Известно ви е, че щом срещу вас е предявено такова обвинение, то може на по-късен етап да бъде разширено и да включи неволно или умишлено убийство на вече споменатата ваша съпруга, ако се съберат достатъчно доказателства в този смисъл, без да е необходимо наличието на труп, както постановява раздел 7/5 от Наказателния кодекс 2015 на Руската република.
— Ти нормален ли си?
— Защо да не съм?
— Накара ме да дойда тук, за да ме арестуваш?
С широк замах на дланта събра микрофоните под мишницата си на сноп.
— А има ли по-подходящо място да те арестувам от едно районно управление бе, майка ти стара? — Ухили се. — А има ли по-подходящо място от районното, в което работиш ти?
— Жалък садист, губиш ми времето! — Тонът ми се повишаваше с всяка сричка. Едва се владеех и преборвах истерично избухване. — Паско, губиш ценно време.
— Не съм убеден, че мислиш точно така.
— И ще ме държиш тук, докато жена ми е някъде… — Гласът ми секна. Въображението ми не желаеше да ме води по-далече. Осъзнах повече от всичко, че трябва да се измъкна. Животът на Наталия може би гаснеше, а аз щях да седя затворен в килия. — Губернаторът Баданов… — подхванах аз, но Паско ме накара да млъкна с презрителен поглед и свали ботушите си от бюрото.
Подаде сигнал на старшината, който отговаряше за вписването на арестантите.
— Инспектор Вадим е арестуван за разпит. Съгласно Наказателния кодекс можем да го задържим за двайсет и четири часа. — Погледна си часовника. — Отивам да дремна малко. Претърсете го добре и опишете вещите му. Ако ни потрябват повече от двайсет и четири часа, сигурен съм, че ще намерим начин да го уредим. — Изключи касетофона и го тикна в джоба на шинела си.
Когато старшина Бубин ме хвана за ръката, аз се отдръпнах.
— Паско. — Смекчих тона си почти до молба. — Само ми обясни. Какво става? Защо правиш това?
— Знаеш правилника — отвърна той. — В случаите с изчезване на хора и свързаните с тях убийства над осемдесет процента от доказаните извършители са от семейството. Правилникът ме задължава да установя алибито на близките от семейството спрямо известните ни обстоятелства.
— Гаден тъпак, правилникът не те задължава да арестуваш роднините без никакви доказателства.
— Без доказателства ли? — Той се изсмя. — Кой е споменавал, че няма доказателства?
Изгледах го мрачно, опитвайки се да разбера какво става в главата му.
— Ти си знаел, че тя има любовник — добави той с гадната си усмивка.
— Не, нямаше любовник.
— Булевард „Пушкин“ е хубаво място за отмора след работа. Кафенетата са отворени през цялата нощ. Има дискотеки, където можеш да се поизпотиш и да се освободиш от напрежението в слабините.
— Достатъчно, Паско.
— Някой наскоро назначен в болницата млад доктор, да речем.
— Това е долнопробна фантазия. Губиш си времето, Паско.
— По-спокойно. Според мен ти си знаел, че тя си получава дажбата от някой в „Лермонтов“. — Направи късо, мушкащо движение с юмрук. — Правили са го при всяка удобна възможност. В дома му, по време на нощни
— Това е… — не успях да намеря подходящи думи — чиста измислица.
Той се прозя и се облегна на вратата с думите:
— Рано тази сутрин отидох в кабинета на Наталия в „Лермонтов“. Минути преди теб.
— Е, и…?
— И аз имам едно малко приспособленийце с метални шипчета.
Почти го разбрах.
— Отключил си чекмеджето.
Масивната му челюст се размърда нагоре-надолу:
— Продължавай.
— Отворил си чекмеджето и после пак си го заключил.
— Точно така направих — отвърна той.
— Не си намерил нищо вътре.
— И още как. — Дойде до мен и пъхна ръцете си в джобовете на палтото ми. Докато погледна надолу, той ги извади и размаха опаковката с презервативи под носа ми.
Изведнъж почувствах огромно облекчение.
— Ти си ги поставил там.
— Прекалено лесно обяснение — каза той ликуващо. — Тази опаковка беше в чекмеджето на бюрото й, когато го отворих. Имам снимки с дата и час, които потвърждават този факт.
Балонът се пукна. Вярвах ли му?
— Така че аз тълкувам нещата по следния начин — продължи Паско с многозначителна усмивка. — Ти си разбрал по някакъв начин, че тя се чука с някого в кабинета си.
— Не…
— А може би той живее на „Манделщам“, където цял следобед си разпитвал за доктор. Сигурно не е било нужно много време да установиш това.
Гледах го втрещен от отчаяние.
— Сигурно са те глождили подозрения в продължение на няколко дни. Седмица, да речем. Полудял си от ревност. Но ти си хитър и пресметлив. Примамил си я на магистралата за Каневка, където си я убил, изхвърлил си трупа и си зарязал камката й в „Северен залив“. И после си изиграл сценката с обявяването й за изчезнала.
Бях онемял.
— А след това, когато напусна управлението тази сутрин, си се сетил, че в кабинета й може да има нещо, което да насочи следите към теб. Отишъл си направо в болницата. И се оказваш прав, Вадим. В чекмеджето намираш опаковка с нашите верни приятели. — Той завъртя станиолената лента в дланта си. — Разбрал си, че два от тях вече са влезли в употреба, защото липсват. Търсел си именно нещо такова. За да го скриеш. И си ги взел.
Почти не чух последните думи. Беше ми трудно да раздвижа устните си, сякаш бяха премръзнали или парализирани с новокаин. Обсеби ме една мисъл, която напираше от известно време.
— Спомена за магистралата към Каневка. Защо каза това?
Той се усмихна лениво.
— Отговори ми, дяволите да те вземат! — Говорех тихо, без да повишавам глас. — Кажи ми, Паско. Намерили ли сте я? Намерили ли сте Наталия?
Вече излизаше през вратата. Тръгнах след него, но старшина Бубин се пресегна и препречи пътя ми.
