освен няколко хартиени салфетки. За всеки случай проверих втори път всеки джоб и дори опипах хастарите.
Огледах стаята. Навсякъде зееха отворени чекмеджета и леглото беше отрупано с дрехи. Сега, когато приключвах, почувствах отвращение, срам от това, което правех. Претърсвах вещите на Наталия, оправдавайки се пред себе си, че така ще ускоря разследването, но в действителност претърсвах с поне същото отчаяно желание да установя дали е имала любовник.
Тъмнозелено яке, преметнато върху облегалката на един стол, породи у мен смътен спомен. Не отиде ли тя с него на работа в събота сутринта? Бръкнах в джобовете на якето. Под пръстите ми изшумоля парченце хартия. Беше съвсем малко и с линия от същото червено поле като скъсания лист за събота в дневника й. С нейния почерк бе написано: 4:30, „Манделщам“.
Улица „Манделщам“ започваше от площад „Обединение“. Дали е трябвало да се срещне с някого там в 4,30 в събота? Чакай малко, Константин. Размисли. Не всяко нещо има съществено значение. Тя е написала бележката, за да й напомни за роклята в химическото. Може би е трябвало просто да вземе от „Манделщам“ черната си рокля за приема същата вечер. Наместих парченцето хартия в календара. Така изглеждаше съвсем правдоподобно, че „Манделщам“
После ме осени друга мисъл. В събота следобед произшествието на пристанището е било в стихията си. В 4,30 в събота Наталия е била приведена над моряка от горящия кораб и е ампутирала затиснатия му крак.
В такъв случай може би се е уговорила с някой друг да вземе роклята. Ако изобщо роклята има връзка с това. Може би е била принудена да отложи срещата, когато са завили сирените на пристанището. Среща с кого?
Познавах доста добре улица „Манделщам“. Беше малко по-дълга от километър, с магазини, малки сгради с канцеларии на фирми и ниски жилищни блокове. Снегът е единственото нещо, което прави улици като „Манделщам“ поносими. По цялото си протежение тя е обградена от сив бетон, но снегът, който се натрупва по первазите на прозорците и на преспи покрай колоните на сградите, малко смекчава грубия й вид. Паркирах колата на площад „Обединение“ в ранния следобед и тръгнах пеша по цялата дължина на улицата. Знаех, че това, което се опитвах да направя, ще ми отнеме часове и едно обаждане в служба „Издирване“ ще ми осигури десетина помощници, но да разкрия пред Паско съмненията си за Наталия беше нещо, което не можех да си позволя.
Оказа се, че след последното ми минаване с кола по тази улица са били отворени още няколко кафенета и заведения за сандвичи, но не видях ателие за химическо чистене и гладене. Нямаше и шивашка работилница, в която евентуално биха се съгласили да извършат гладаческа услуга. Някак си като че ли точно това бях очаквал.
В другия край на „Манделщам“, където се пресича с булевард „Северен“, тръгнах обратно. Този път се отбивах във всеки пети или шести магазин и във всеки жилищен блок. Казвах на магазинерите и портиерите, че търся живеещ на тази улица лекар, който вероятно работи в „Лермонтов“.
Повечето от хората се опитваха да ми помогнат. Поне половината не разбраха правилно въпроса ми. Препоръчваха ми лекари на други улици или пък с готовност ги оплюваха в пространни разкази за собствените си патила с доктори. Портиери ми казваха за лекари, които са живели при приятели в блоковете им през миналата година, или пък за военни лекари, разквартирувани в края на гражданската война, но вече заминали си отдавна.
Докато ме занимаваха с разказите си, аз им показвах снимка на Наталия и ритах дали не е идвала на гости при някой в блоковете им. Но никой не я беше виждал тук, макар един-двама да разпознаха в нея изчезналата лекарка, която са видели по телевизията.
Спрях се в една закусвалня, хапнах супа и франзела, след което отново започнах да обикалям и да разпитвам с все по-малка надежда. Веднъж или два пъти останах да пия кафе в по-луксозните заведения близко до площад „Обединение“ и показах на сервитьорите снимката на Наталия, но резултатът бе същият. Тук-там я разпознаваха, но само от съобщенията в сутрешната преса и по телевизията. С кого е имала намерение да се срещне жена ми в 4:30 на тази улица в събота, но не е успяла поради произшествието на пристанището, щеше да си остане загадка за мен. Може би за кратко време, може би завинаги.
Излизах от едно кафене на самия площад „Обединение“, когато служебният пейджър изчурулика в джоба ми. Лейтенант Пински, ръководителят на отдела по убийствата в осемнадесето районно, искаше да му се обадя.
Вятърът брулеше лицето ми, докато стоях на площада и разговарях с него по мобилния си телефон. По- скоро страх, отколкото студът, караше бузите ми да потръпват, а устните ми да не се подчиняват като на пиян.
— Божичко, Пински — казах, — да не сте я намерили?
— Не. — Пински беше нисичък, със заоблени рамене, лишен от въображение, но добродушен човек, когото не можеш да накараш да бърза. — Не. Но намерихме служебната й камка. Изоставена в комплекса „Северен залив“. Паско й е направил оглед и вече се връща. Нали знаете стария цех за сушене на треска, на улица „Черненко“?
— Ще я намеря.
— Ще ви чакам там след двайсет минути.
Районът около пристанището бе пострадал най-тежко през неотдавнашната гражданска война в сравнение с всички останали райони на града. Целият бе напълно срутен от въздушните бомбардировки на анархистите, провеждани двадесет и пет поредни нощи. Макар че голяма част от развалините по източния бряг на река Кола бяха разчистени и пристанището отново работеше, целият „Северен залив“ от Мемориалния мост до десния завой на реката към залива продължаваше да е огромна площ от изтърбушени хангари и пусти, тънещи в мрак товарни коловози. Градският съвет смята разходите за възстановяване на осветлението по почти несъществуващи улици за неблагоразумни. Вместо това „Северен залив“ се осветява от осем военни прожектора, разположени по двойки в четирите ъгъла на приблизително квадратния район със страна един километър.
Ефектът е зловещ. От едната страна на улицата редицата от изгорели хангари остава в пълен мрак, а другата страна е обляна в студена светлина, достатъчна да улови и най-малкото движение на някой плъх, втурнал се към закрилата на тъмнината. Естествено, предизвиква асоциации с концлагер.
Повечето хора избягват тази част на града. Тук светът е съвсем друг и няма нищо общо с богатите ресторантски комплекси като „Цар Николай“ или виенската сладкарница на площад „Обединение“. Дори в най-студеното време по тези улици има изобилие от проститутки. Групички от по две-три жени ползват заедно по едно кюмбе, което разпалват със собственоръчно събраните натрошени дъски. Това не са проститутките от витрините по булевард „Пушкин“, нито пък нахаканите момичета от Града на порока. Това са по-възрастни жени, дрипави, живеещи с ясното съзнание, че всеки клиент, когото заведат сред руините, може да им бъде последният.
Почти липсва по какво да се ориентираш, а по-малките улички нямат общоприети имена. Местните хора според мен с насмешка още продължават да наричат главната улица „Маркс-Ленински проспект“, но руината на храма „Св. Андрей“ (завършен през 2000 година) със своите издути кубета е доминиращата сграда в околността и тук те упътват на север, юг, изток или запад от величествената някога църква на новото хилядолетие.
По това време на късния и тъмен следобед районът южно от черквата „Св. Андрей“ е пуст, ако не се смятат застарелите проститутки. Движех се съвсем бавно и на кръстовищата се озъртах наляво и надясно не заради преминаващи коли, каквито нямаше, а за тълпа от милиционери, пушещи цигари, подскачащи, удрящи гърдите си с ръце в опит да се стоплят в падналата далече под нулата температура и стелещата се между стените мразовита морска мъгла, светеща ярко под неподвижните лъчи на прожекторите.
При ъгъла на цеха за сушене на риба ги видях — немного различни от картината, която си представях. Шест или осем души. Имаше и други, които седяха в камките с работещи мотори. Бълваха изгорели газове, които забулваха почти всичко освен силуетите на самите камки, подредени на платното. Спрях и слязох от колата. Пински тръгна към мен, свил кръглата си, лишена от врат глава в рунтавата кожена яка на прекалено голяма милиционерска шуба.
