— Съжалявам, инспекторе — каза той.
— Намерихте ли я, Паско? — креснах към коридора.
— Заключете го, старшина. Заключете този долен изверг — провикна се Паско през рамо и се забърза, оставяйки вонята си на пот.
10.
Старшина Бубин отвори вратата на килията и аз влязох покрай него. Знаех процедурата. Свалих сакото си и го подхвърлих към него. Докато опразваше джобовете, аз изхлузих обувките си, събух чорапите и съблякох ризата и панталона. В килията имаше малък радиатор и пристъпих бързо до него.
— Безкрайно неприятно ми е, инспекторе — каза Бубин. Извади ключовете ми, портфейла, служебната легитимация и ги сложи на нара. — Разрешават ви се три обаждания по телефона. — Почувства се неловко. — Естествено, всичко това ви е известно. Ще ви донеса телефон. — Събра вещите ми и сви рамене. — Три обаждания. Кой ли пък ги брои?
Стоях прав по долни гащи в незаключената килия и се взирах в олющената жълта боя на желязната стена. Взирах се втрещено. След време започнах да се обличам.
Тъкмо бях свършил, когато Бубин се върна с телефона и чаша чай. Позволи си кратка, нервна усмивка, докато оставяше чая върху циментовия под в средата на килията и включваше телефона към една розетка в коридора.
— Налага се да заключа вратата, инспекторе — каза той. — Ако Паско се върне и я завари… — Посочи отворената врата.
Кимнах в съгласие и седнах на пода да взема чая. Знаех, че ме наблюдава, докато отпивах от течността със силен лимонов аромат.
— Мисля, че не е правилно — каза той — да държиш един човек в напрежение заради жена му. Заради това, което се е случило, ми е мисълта.
Надигнах глава, но останах седнал на пода.
— Бях дежурен на пропуска, инспекторе, когато се получи съобщението. Верижна машина на милицията се връщала от Каневка и в светлината на фаровете й попаднало нещо развяващо се на разделителната мантинела на магистралата. Господ знае защо, но водачът спрял. Оказало се шал на сини и бели ивици, каквито са шаловете към униформите в „Лермонтов“.
— И нищо друго?
— Само шала.
— Чие име е било щамповано на него? — Стъпих на краката си и застанах клекнал.
— На жена ви, инспекторе.
— Къде е било това?
— На кръстовище тридесет и три. Намира се на около десет километра извън града.
Изправих се. Протегнах ръка и го докоснах по рамото.
— Благодаря, Бубин. Няма да забравя този жест.
Той отиде до вратата и ми показа ключа с четяща се в погледа молба да го извиня.
— Не се притеснявай — казах му аз. С усилие удържах устните си да не се разтреперят. — Един шал не означава труп. Ще се обадя на няколко места и ще подремна.
Вратата се затвори с глухо тупване. Шалът й намерен на магистралата. Това би могло да означава какво ли не. Отново си спомних за старата врачка. Образът на Скорпиона, който бе видяла, подвластен на изменчиви страсти… Ох, господи. Движех се като сляп от умора и страх. Препъвах се из стаята, блъсках се в стените, изпълнен с толкова дълбока болка, че не чувствах нищо освен дъскорезницата в главата си.
Бил съм близко до пропастта и в други случаи през живота си. Пиене, наркотици, обикновената всекидневно срещана лудост. Знам какво е да стоиш, да гледаш от ръба надолу. Но преди всичко знаех, че в такова състояние изобщо не мога да помогна на Наталия.
През тънките стени на сглобяемото районно управление се чуваше думкане на рок музика от заобикалящия ни Град на порока. Представата за голямото множество от блъскащи се, танцуващи, играещи на хазарт, сношаващи се хора някак си ми помогна да възвърна душевното си равновесие. Овладях бясното, неконтролируемо залитане. Спрях се на едно място. Започнах да вдишвам и издишвам дълбоко, докато съзнанието ми се избистри. Накарах мислите си да вървят последователно, така както слепецът прави предпазливо крачка след крачка напред.
На кого можех да се обадя? Адвокат не би могъл да направи почти нищо, за да ме измъкне веднага. При стриктно спазване на закона щяха да ме освободят без обвинение след двадесет и четири часа. А знаех отлично, че в Русия нещата никога не се случват така. Малко преди да изтече срокът, Паско щеше да ми изфабрикува някакво дребно обвинение и щях да остана в ареста още седмица, месец, шест седмици или колкото сметне за необходимо следователят. Но адвокат би могъл да помогне в такава ситуация.
Обадих се на Рой Ролкин. Рой разбира от такива проблеми. Побесня от гняв — той, който по време на кариерата си е арестувал толкова много невинни хора, че е невъзможно да ги помни. Само че Рой приема всяко действие срещу негов приятел като лична обида.
— Не съм говорил с Паско от години. Ще го размажа с върха на обувката си. Я ме свържи с него.
— Нека оставим силовите действия за когато се наложи, Рой — възразих разтревожен. — В момента ми е нужен само адвокат.
Препоръча ми някой си адвокат Грандов, който се ползвал с репутацията на най-свестен в региона. Грандов знаел как да се оправя със системата. Щял да ми бъде необходим, за да ме предпази от произволно предявени обвинения срещу мен.
Затворих телефона, а после се обадих в Москва.
Инспектор Иля Дронски беше най-близкият ми приятел. Работехме заедно през краткия ми престой в столицата и оттогава поддържахме постоянна връзка. Сега беше като следовател към московската прокуратура. В момент като този не е никак зле да имаш приятел в лагера на обвинението. Но най-важното от всичко бе, че той познаваше Наталия. Работил бе с нея в Москва още преди тя и аз да се срещнем, така че дори нямаше да се налага да му обяснявам какво според мен се е случило и какво не.
Часът беше десет и нещо вечерта, но Дронски се беше прибрал вкъщи едва преди малко.
— Тъкмо влизам, шефе — каза той. Продължаваше да ме нарича „шефе“, макар че вече имахме еднакъв чин. — Как е Наталия?
— Заради нея ти се обаждам. — Почти усетих промяната в другия край на линията. Изправяне на късия, мощен гръб, повдигане на четвъртитата, късо подстригана като четка глава.
— Нещо лошо ли се е случило?
— Много лошо, Иля. Тя изчезна. Излезе по служебно повикване, може да е било фалшиво, и изчезна.
— Господи. Кога?
— В събота. Бяхме на прием.
От другата страна последва продължително мълчание.
— Къде се намираш сега? — попита той най-после.
— В ареста на моето управление. Шефът на служба „Издирване“ Паско вижда случая като семейна история.
Дронски винаги е бил пестелив на думи. Каза само:
— Ще задвижа нещата още сега, шефе. Кажи на Паско да очаква неприятности.
Паско ме събуди в шест и половина. Знам, че беше шест и половина, защото чух от радиото в приемната, че започва сутрешното предаване за джаз „Москва-Америка“. Събуди ме, вмъкна върха на обувката си под слабините ми и натисна нагоре. Превих се напред от силната тъпа болка, а той ме удари по лицето с външната страна на ръката си.
Паско бе започнал разпита.
Отговарях на първите въпроси още замаян от съня, отричах със сумтене.
— Кога разбра, че тя ти изневерява? Кой е мъжът? Какво си направил с него? От колко време го планираше? Кога установи, че тя се чука с друг? Как го разбра? Къде си скрил трупа?
