— Това, което означават показанията на Козлов — продължи Паско толкова гладко, колкото позволяваха възможностите му, — е, че Наталия е била в апартамента ви заедно с теб, който си я чакал да разбереш какво, по дяволите, е правила през последните четири часа. Останалата част от картината е лесна за описване. Побесняваш толкова, че ти причернява пред очите. И кой няма да те разбере? Тя е пред теб и още мирише на него. Удряш я. По-силно, отколкото си възнамерявал. Тя пада и повече не става. Проблемът ти е къде да скриеш трупът.
— И отивам с моя „Толстой“ чак до кръстовище тридесет и три в снежната буря?
Паско размаха ръце.
— По това време бурята вече е била отслабнала. Но във всеки случай не е било необходимо да пътуваш дотам с твоя „Толстой“. Не забравяй, че жена ти току-що е била оставила камката в подземния гараж. Каза ни го преди малко свидетелят Козлов. Разполагал си с идеалното превозно средство.
— Фантасмагории — казах аз. — Базиращи се на фалшиви показания, взети чрез подкуп или заплаха.
— Това би казал твоят скъп адвокат. Но какво ще видим, ако прегледаме следващите осемнадесет часа? Ще видим как един мъж се обажда в болницата, разговаря с приятелите на жена си, мъж, който дори съобщава в милицията, че е изчезнала. Накратко, мъж, който всячески се стреми да отклони подозренията на един опитен следовател като мен. — Направи кратка пауза. — Очаквам пълно сътрудничество от твоя страна, Вадим. Да си свалиш гащите. Да направиш пълни самопризнания. И ще видя какво мога да направя от своя страна.
Възможно ли беше Козлов да казва истината? Всичко в главата ми кръжеше бавно. Възможно ли беше? Извърнах рязко глава към него и попитах Паско:
— Къде го намери?
— Дойде сам, както би направил всеки доблестен гражданин, когато прочел съобщението, че жена ти е изчезнала.
Погледнах още веднъж самодоволната усмивка на Козлов и се обърнах с гръб към него.
— Долен мръсник — казах на Паско. Обаче какво друго можех да очаквам?
11.
Паско ме остави на мира през целия ден. Повярвайте ми, приятели, това е притесняващо странно. Моментът да ме захапе, поне според подчертаните редове в съветския устав на Паско, беше именно сега, когато духът ми е на най-ниското стъпало и се побърквам от притеснения за Наталия, изплашен от неспособността си да направя каквото и да е за нея.
Но… Ще кажете: „Аха, щом като Паско е знаел, че си притеснен за Наталия, тогава е знаел, че не си причината за нейното изчезване.“ Жалкото е, че в тон с нашите стародавни и недостойни традиции въпросът не стоеше така. Паско искаше самопризнания — това е единственото доказателство със стойност в нашата държава, това е крайният резултат, към който се стреми всеки руски милиционер. Може да са оплескани всички веществени доказателства, може по случая да са работили некадърници — ако съдията чуе вълшебните думи „признавам се за виновен“, няма пречка да унищожи живота ти, без да изпита някакви угризения на съвестта дори за секунда.
Ако самопризнанието си противоречи с фактите, то фактите са сбъркани. Съвсем просто. А щом фактите са сбъркани, променяш ги.
Ето защо бях повече от изненадан, че Паско не продължи да гони предимството си. Когато дежурният старшина ми донесе супа и допълнително прибавена към нея наденица за обяд, ми намигна едва забележимо.
— Вярно ли чувам, че съвсем скоро ще се върнете зад бюрото си, шефе?
Изскочих от нара.
— Какво си чул?
— Капитан Паско е побеснял оттатък. Само обикаля и мърмори нещо за Москва. Нищо не можело да се очаква оттам, казва, освен неприятности за един отдаден на работата си офицер като него.
— И какво се е случило? — Предположих, че зад всичко това стои Дронски. Дърпа конците от столицата.
— Не знам нищо повече от това — отговори старшината. — Но от Москва се задават неприятности за достойния капитан. Пристигат съвсем скоро. Това сигурно не са лоши новини, а, шефе?
Неприятностите за капитан Паско пристигнаха в осемнадесето районно управление късно следобед от Москва, обути с лъскави ботуши с високи токчета, отлично скроени сива рокля и сако, гарнирани със златна огърлица на нежния врат с шоколадов цвят. Дежурният старшина никога не бе виждал такава жена — с лице като светъл махагон, метър и осемдесет висока и с искрящ, непозволяващ възражения гняв в черните й очи. Той отвори вратата на килията и се
— Разпоредете на някого да ни донесе чай, капитане — каза агент Кънингам през рамо на много сносен руски. — С пресен лимон. Имате ли пресни лимони в Мурманск?
Не изчака отговора. Вече бе затворила вратата на килията пред носа на Паско. Обърна се и си стиснахме ръцете.
— Вече се познаваме — казах аз.
Тя повдигна вежди в знак на съгласие.
— Ще си спестя обясненията относно това колко съжалявам. Точно такива неща не са ви нужни в момента, нали така? — Погледна ме сериозно. — Снимката на жена ви може да се види по всички вестникарски сергии в града. Това е добре. Има лице, което не се забравя. Купих си няколко от ранните издания. Паско, изглежда, не е посмял да съобщи малката подробност, че ви е арестувал.
— Защото знае, че обвиненията му са шепа въздух.
Тя кимна:
— Тогава да започнем отначало…
— Един момент. Имам въпроси — казах аз. — Какво прави една американка тук? Какво ви засяга изчезването на Наталия?
— В този случай има американска връзка, капитане. — Тази жена излъчваше непреклонност. — След малко ще стигнем и до това.
— Добре — отвърнах неохотно. — Само ми кажете следното. Дронски ли ви потърси?
— Летяхме заедно от Москва тази сутрин.
— Дронски е в Мурманск? — Това беше първата наистина добра новина, която чувах, откакто започна тази история.
— Дронски накара Паско да му изпрати всички данни за случая по факс в чакалнята на летището, преди да излетим от Москва. Прочетохме ги в самолета. Когато кацнахме в Мурманск, той замина направо от летището към кръстовище тридесет и три на магистралата за Каневка, където е намерен шалът на Наталия. Ще се върне тук веднага, щом установи нещо.
Трудно ми беше да бъда в тон със събитията.
— Това че Дронски е тук, го разбирам. Ами вие?
— Тук съм, упълномощена от Всеруската прокуратура. Двамата с капитан Дронски отговаряме за разследването на този случай.
— Въпросът ми беше защо именно вие?
— За да разследвам изчезването на служител от тукашното американско консулство.
Устата ми неволно се отвори и пак се затвори.
— Още някой ли е изчезнал?
— Паско ви е държал в неведение. Отвлечена е една жена от персонала на американското консулство тук, в Мурманск. — Направи мрачна физиономия.
— Отвлечена?
— По всичко личи, че е така.
— И според вас случаите са свързани?
