В лицето ми се лисна студена вода. Докато се мъчех да си поема дъх, той ме вдигна на крака. Знаех много добре колко е противопоказно да окажеш съпротива на милиционер по време на разпит.
— Бубин — изкрещя той и дежурният старшина, който не беше Бубин, се появи на вратата. — Заведи арестанта в стаята за разпити. И внимавай, буйства.
Поклатих отчаяно глава.
— И ми донеси един формуляр за предявяване на обвинение — добави Паско. — Напада длъжностно лице, което изпълнява служебните си задължения. Ти си свидетел.
— Току-що приех адвоката на арестанта — каза старшината. — Адвокат Грандов. — Старшината беше впечатлен. Както обеща, Рой ми беше осигурил най-добрия адвокат в Мурманск.
Паско се притесни. Намръщи се:
— Не ме интересува кой е. Няма право да се среща с арестанта.
— Това му е известно. Каза само, че е дошъл да ме предупреди. Мен, както и всеки друг, за когото може да се отнася.
— За какво те е предупредил?
— Каза, че ако свидетелствам за нещо, което не съм видял действително със собствените си очи, ще се погрижи да загубя всичките си точки за квартира и ще ме върне три години назад в класирането. Живея в две стаи с три деца и балдъзата.
— И какво може да направи? Той е адвокат, да те вземат мътните — каза Паско.
— Адвокат Грандов е председател на комисията по жилищно настаняване към милицията.
Паско се отдалечи.
— Само заведи арестанта в стаята за разпити.
Седяхме един срещу друг от двете страни на бюрото.
— Непременно ще си платиш за това, Паско — казах аз. — Не знам кога, но няма да ти се размине ей така.
— Длъжностно лице ли заплашваш?
Старшината гледаше в тавана.
— Горе-долу правилно си разбрал — отвърнах. — Задавай въпросите си.
Натисна клавиша на касетофона и започнахме.
Разпитът продължи по-малко от час. Госпожа Баданова можеше да потвърди кога съм си тръгнал от приема при губернатора. Шофьорът на мерцедеса можеше да свидетелства, че ме е откарал вкъщи. Всеки сервиз или пък всеки, който е пътувал по магистралата Мурманск-Каневка, би могъл да потвърди, че моят фиат „Толстой“ изобщо не би могъл да стигне до кръстовище 33 през онази нощ. В такъв случай, какво превозно средство съм използвал, ако съм я проследил по някакъв начин, след като съм уредил повикването по пейджъра?
— Чуй ме, Паско — казах бавно. — Не разполагаш с никакви улики. Дори и със сянка от улика. По-добре се размърдай и се опитай да установиш какво действително се е случило с жена ми.
Той изключи магнетофона и се облегна назад.
— Проблемът на вас, младоците — каза той също бавно, — е, че според вас навремето в Съветския съюз нищо не е функционирало както трябва. Обаче грешите.
Студени тръпки ме полазиха по гърба. Той скочи енергично на крака и отиде до вратата. Още преди да я отвори, вече крещеше да доведат свидетеля. Паско погледна старшината.
— От този няма нужда да се притесняваме. Името му никога не е припарвало до жилищните списъци на милицията.
„Свидетелят“ се оказа човек, когото никога не бях виждал. Нисък, но широкоплещест. С къс балтон и ушанка. Изглеждаше около петдесетгодишен, с изпито лице и посивяла двудневна четина по бузите. Но очите му бяха зачервени и гледаха мътно като на човек с поне двадесет години по-стар. Или като на пияница. Всеки би разпознал в него копоя.
Паско включи магнетофона.
— Кажете си името, възрастта и професията, за протокола — разпореди се Паско.
— Йосиф Филипович Козлов — каза мъжът. — На петдесет и шест години. Офицер от армията.
— Кога ви уволниха? — попитах аз.
— През хиляда деветстотин деветдесет и осма. Боклуците на Елцин ме изгониха.
По всичко му личеше, че е невзрачник от бившите тайни служби, като се започне от мръснишкия поглед и се стигне до старите ботуши.
— Арестантът няма право да разпитва свидетелите — изрева Паско и удари с отворена длан по желязната маса толкова силно, че „военният офицер“ отстъпи изплашен назад.
— Разкажете ни какво видяхте — каза Паско и придърпа мъжа напред, докато не го приближи на половин метър от магнетофона.
Мъжът извади един лист от джоба си.
— Свидетелят вади от джоба си предварително подготвен текст — казах аз, навеждайки се към магнетофона. — Почеркът прилича на този на капитан Паско — добавих, за да бъде объркването пълно.
Паско ме изгледа свирепо и после подкани Козлов.
— Свидетелски показания — каза той. — Написани, подписани и датирани от бившия офицер Й. Ф. Козлов.
Свидетелят започна да чете. Сега бе моментът да слушам.
— Във въпросната нощ, събота, около четири сутринта пресичах градския площад откъм източната му страна пред блок „Горшков“. Когато стигнах отсрещната страна, забелязах пред входа на подземния гараж пред „Горшков“ две коли на около дванадесет метра една от друга. Двамата шофьори слязоха. Не носеха ушанки и ясно видях, че бяха мъж и жена с руса коса. Тръгнаха един към друг и се прегърнаха. Мъжът се върна в колата си и потегли. После русата жена тръгна към своята кола. В този момент се разминахме. Поздравих я, понеже я познах. Беше хирург в спешно отделение на болницата „Лермонтов“, където са ме лекували след падане.
Тя отвърна на поздрава ми и после се качи в колата и потегли към входа на гаража под жилищния блок, наречен „Горшков“. Без никакво съмнение идентифицирам русата жена като доктор Наталия Вадим.
Погледнах кръвнишки Паско, а той се изсмя.
— Виждаш ли сега? Според мен твоята Наталия е съчинила това спешно повикване в събота през нощта.
— И защо й е трябвало да го прави?
— Била е в безизходица. Наложило й се е да отмени следобедната среща на „Манделщам“, забрави ли? А не е могла да си представи, че ще прекара цял уикенд без него. Била е готова на всичко. Не забравяй, че му се е отдавала навсякъде. Върху бюрото в кабинета, на задната седалка в паркираната камка, абсолютно навсякъде.
Това беше изтезание, за което никога не бях предполагал, че съществува.
— За бога, Паско…
Той се усмихна и понижи тон:
— Била е готова да направи всичко заради няколко часа с него. И изчаква момента, когато ти си ангажиран с губернатора. В библиотеката му, както гласят показанията ти. И тогава тя импровизира повикването, така че да напусне приема, преди ти да си приключил разговора с негово превъзходителство.
Все още нямаше нищо уличаващо срещу мен, но това не ми харесваше. Долавяше се смисленост. Не истината вероятно, но неприятно правдоподобни догадки. Неизменната презумпция, че Наталия се е срещала с някого.
— Защо просто не изплюеш всичко — каза Паско. Имаше предвид да си призная.
— Нямам какво да изплювам.
— Знаеш какво означават показанията на бившия офицер от армията Козлов.
Погледнах злобно Козлов.
— Знам какво ще се случи с бившия офицер от армията Козлов, ако някой от моите патрули го хване пиян.
