разбирателството — едновременно телесно, афективно и интелектуално (в най-щастливите случаи) — и че поема своята отговорност, без да изпада в безропотно подчинение спрямо този, който я е пожелал. Така може да стане жена и може би на второ място майка по един напълно здравословен начин.
Рядко се случва девойка, която се хвали, че се жени, за да има деца, да е напълно здрава. Между дванайсет и осемнайсет годишна възраст децата обикновено са най-малката грижа на девойката. По това време тя е ангажирана в нарцисизъм, обслужващ търсенето на момчета, които да й харесват, и ще пожелае дете тъкмо защото някое момче ще й хареса и ще го обикне. Това ще означава, че си е изградила истински генитално либидо.
Здравата неомъжена девойка не очаква единствено от телесния контакт правото да притежава полов орган, нито правото да се чувства пълноценна личност. Възможността да се радва на тези права й е дадена от ясното познаване на желанието на майка й в гениталния живот с мъжа, който е станал неин родител. Може да се каже, че тя е интроецирала майка си — без гениталния й полов орган, баща си — без гениталния му полов орган, и ситуира своя Аз в процеса на превръщането му в разумна личност, т.е. самостоятелна по отношение на половия орган, чийто смисъл е едно напълно отърсило се от архаичните си инцестни цели желание. Тя е мотивирана да се идентифицира с майка си и другите жени от собствения си женски полов орган, посредник на фалоса в любовта към този, от когото избира да бъде избрана като носител на желанието й и спътник в живота.
В момента на избора девойка или жена, обикнала мъж, има фантазма, че този избор е окончателен (макар обикновено опитът да показва, че няма да бъде такъв), защото себеотдаването й се валоризира в нейната по женски сексуална етика само ако цялостно, пълно ангажира живота й, тялото й, сърцето й и потомството й и ако тя приема едновременно риска от изнасилване и риска от последната кастрация — смъртта. За жената субективната ценност на фалоса произлиза от среща с мъжа на тази цена.
Образова диалектика на срещата, тяло и сърце, желание и любов
Както видяхме, частичните желания имат полов характер в диалектиката на ерогенните зони и на техните частични обекти. Желанието за общуване между двама индивиди е метафора на частичния обект, когато не е обмен на частични обекти. Обменът в общуването поражда смисъл между две присъстващи и съгласувани по отношение на смисъла или желанието същества. Още от формирането на потребностите смисълът, който желанието е придобило, е никога да не се засища отприсъствието на другия само чрез материалните удоволствия, които задоволяват потребностите. Желанието се характеризира с поддържането на непрекъсната връзка с другия, чрез която субектът опознава себе си и другия, посвещаващ го в света. Тази непрекъснатост се поддържа от безкрайната промяна на фините сензорни удоволствия, получени на разстояние от този друг, когото детето разпознава чрез възприятията си. Тъй като всяко човешко същество има пол, сензорните възприятия, които още от рождение получаваме за другите, също са еднакви или различни в зависимост от пола. Между детето и най-важния за него друг — майката — се установява словесна и емоционална връзка, после такава се установява със следващия друг и т.н., ден след ден. От това следва, че в същото време, когато детето се опознава като маса във вр-мево-пространствения континуум на тялото си, се изгражда емоционална сърдечна връзка, която отмерва времето му и придава ценност на съществото му.
Удоволствията и болките, изпитани при срещата с другите, модулират за детето връзката на обич и го посвещават в ценностите, които този, когото обича и който го обича инвестира в личността му. Тези модулиращи се ценности произлизат от доверието му в човека, който за него притежава стойността на фалически представител. Детето вижда във възрастния србствения си образ на индивид в бъдеще, когато достигне пълния си ръст; този индивид е висок, изправен, силен, многопръст и възнаграждаващ детето с усещания за виталност и с възприятия — мирис, чуване, виждане. Детето включва частично в себе си нещо от голямата маса на възрастния и изразява — модулирайки или не своя език — нещо от себе си, което възрастният взема, получава. Детето задържа в себе си образа на модулираните вариации на възприятията от този друг, от другите ценни за него хора, благодарение на които запазва в паметта си знание, получено при телесните контакти и при обмена от разстояние на възприятия в пространството.
Така се изработват скали на ценностите в отношението им към реалния и символичния фалос, който винаги е информиран чрез въображаема линия за връзката на детето с възрастния друг, по когото то се равнява. Ценностите на удоволствието за детето се сблъскват с ценностите на неудоволствието, което неговото поведение предизвиква у възрастния. Всичко, което идва от детето, се качва към възрастния, а всичко, което идва от възрастния, слиза към детето. Такава е фалическата символика в етическите и естетическите ценности.
По този начин детето бива посветено в реалния и символичния фалос чрез достоверността на действителността, която се включва в неговото същество, свързана слухово и зрително с изявите на възрастния, засягащи неговите действия и следователно желанията, предизвикали тези изразяващи желанието действия. Колкото до самото дете, що се отнася до пола му, то е свързано с фалоса от момента, в който възприеме смисъла, че има или няма пенис. Това, което възрастният приема от изразеното от детето, демонстрирайки удоволствието си, му придава етическа и естетическа стойност: детето е красиво и добро. Това, което възрастният отхвърля, е грозно и лошо. Това, което възрастният не забелязва, не е получено от детето и като ценност не представлява нищо за него в отношението му с другия — макар да може да бъде приятно или неприятно като усещане в тялото му, тъй като липсва означаващо, което да го изрази или валоризира. Ценностите, породени от словесното общуване и съхранени в паметта му, информират човешкия субект — по време на детството — за неговия нарцисизъм, съществуващ едновременно със знанието за собственото съществуване, за имането, за правенето в съзвучие, усетено като съгласувано с възрастния настойник и потвърдено от опита. Така възможното и невъзможното в начините на задоволяване, към което се стреми неговото желание в действителността, му помагат да разграничи принадлежащото на тази действителност от неосъществимите фантазми, все едно дали се отнасят до изтеклото минало или до ненастъпилото бъдеще. Това възможно и това невъзможно се сблъскват с обусловеността на субстанциалната действителност на тялото му и материалната действителност на окръжаващия свят и на природата на нещата. Те се сблъскват и с желанието на другите, с липсата им на желание спрямо него (когато не придават стойност на неговото желание) или с желанието им, съучастно с неговото, а също и с противоречащото на неговото желание. В последния случай детето инхибира фантазмите, евентуално насочени към осъществявяне на желанието му, защото образът на възрастния в паметта се намесва, за да възпре породилите го нагони. Именно тогава, както видяхме, символизирането чрез езика може в някакъв момент да използва тези нагони. Когато не са използвани по този начин, нагоните се връщат в тялото като нищо незначещи неща, но тъй като тези нища са динамични сили, те действат и предизвикват вегетативни функционални смущения в организма.
В оралната възраст невъзможното желание идва с отбиването и, както видяхме, способства за символизирането на езика, за да може връзката с другия да продължи и да носи орално задоволяване по по-дълга верига между детето и възрастния — веригата на словесния език. По същия начин в аналността забранените от възрастния видове поведение се поемат от ръцете и тялото, придобило похватност благодарение на неврологичното съзряване и на растежа. Така чрез посредническите елементи, каквито са частичните обекти, предметите, аналните нагони се задоволяват, като желанието се изразява в активността и в пасивността спрямо тези обекти.
От момента на двигателната самостоятелност нататък интроекцията и проекцията, които са метафори на храносмилателния обмен във връзката на обич с другия, биват последвани от идентифициране. Видяхме, че това идентифициране, съпътствано от все по-фино разграничаване на възприятията, разкрива пред детето половото различие и реалността на мъжкия му или женски пол, след което идентифицирането с родителския обект на неговия пол придобива върховно значение за него.
Така човешкото същество получава достъп до самостоятелно поведение в семейната социална среда, разширена до средата, с която общуват близките му, и възприема поведение, което може да се нарече морално, като се има пред вид, че е подчинено на интроецирани ценности. Това поведение е винаги някакси чуждо на етическите и естетическите ценности на облечената в доверие семейна среда, с която то е в хармония.
Момичето се обича, ако се чувства обичано от родителите си и валоризирано от думите и поведението
