— Е, ще трябва да почакаш, Шуфой, защото сега съм много уморен и гладен.
Двамата продължиха пътя си покрай високите зидове на царските резиденции и на богаташките домове, до които бяха прокопани специални канали за живителната влага, идеща от Нил.
Най-сетне стигнаха до дома на Амеротке. Шуфой почука на малката вратичка, вградена в голямата дървена порта.
— Отваряйте! Сторете път за негово благородие Амеротке!
Вратата зейна начаса. Съдията пристъпи и влезе. Колко обичаше този миг от деня! Веднага щом вратата се затвори зад него, се почувства в различен свят. Да, тук бе неговият рай — просторни градини с лозя, пчелни кошери, цветя и плодни дръвчета. Хвърли поглед към лятната къща с покрив във формата на пирамида и към малкото езеро пред нея със статуята на Кем, бога на градините. После тръгна по широката, оградена с цветя алея към централната постройка — внушителна триетажна сграда с боядисани колони и оцветени в розово кедрови греди на покрива. Въздухът ухаеше на мирта и тамян. Прислужниците мигом го посрещнаха с кана и леген, за да се измие. Той седна на невисоко столче, свали сандалите си и бавно потопи нозете си в хладната вода. После ги подсуши с груба ленена кърпа и в този миг долови смеха и виковете на двамата си синове. Шуфой му подаде чаша бяло вино да освежи дъха си. Амеротке тъкмо му я връщаше изпита, когато по стълбите слезе Норфрет. Хубостта й винаги го изпълваше с възхищение — очите й с цвят на трънкосливка искряха, подсилени от очертанията на тъмния туш, плътните й устни аленееха от положената охра. Беше облечена в надиплена роба с ресни, а бродираният и шал бе притворен отпред с грозд от драгоценни камъни. Сандалите й със сребърни каишки тихо пошляпваха по пода. Носеше нова омаслена перука със златни нишки. На врата си бе сложила огърлица от сини и жълти камъни, които проблясваха на светлината на маслените лампи. Следваха я двете й сирийски прислужнички. Амеротке улови погледа на едната от тях — Ваела, която на мига се загледа встрани. Взорът на топлите й очи нееднократно се бе задържал по-дълго от необходимото върху него.
Норфрет се изправи на пръсти и го целуна по бузите, а после и по устните. След това се притисна леко към него и попита:
— Очаквах те по-рано. Защо се забави? — Амеротке погледна към прислужничките зад нея. Норфрет улови погледа му и щракна с пръсти. Момичетата мигом се изнесоха. Съпругата му го поведе към помещението за хранене, настани го удобно в един стол и му поднесе бокал с освежително вино. Едва тогава повтори въпроса си: — Защо се забави? Чух слухове…
Амеротке се взря в чашата си. Защо ли Норфрет бе така нетърпелива да узнае какво се е случило? Толкова ли важно бе за нея?
— Менелото е невинен — каза той. — Само боговете знаят каква е истината за смъртта на фараона… — той отпи дълга глътка от виното, а жена му изпусна въздишка на облекчение. — Изглеждаше добре — продължи той, — държа се добре, беше смел и неукротим като лъв… Какъвто винаги е бил, нали?
Норфрет се засмя леко. Не изглеждаше ни най-малко смутена или разстроена. Искаше му се да се ощипе заради глупостта и детинщината си. В крайна сметка всички в Тива говореха за това дело. Какво, нима жена му не биваше да попита? Пък и какви доказателства имаше за близостта й с Менелото, освен мълвата и хорските клюки? Дори и да е била близка с него, значеше ли това, че двамата са се любили?
— Тате! Тате! — разнесоха се виковете на синовете му и след миг двамата влетяха в стаята. Ахмозе и Кърфей тичаха засмени, преследвани от Шуфой, който се преструваше на разлютен орангутан.
— Вечеряхте ли вече? — придърпа той момчетата към себе си. Нима имаше две години разлика между тях? Ако Ахмозе не бе с една педя по-висок от брат си, едва ли някой би повярвал.
— Не още — обади се Норфрет. — Ще вечеряме горе, за да хванем вечерния бриз — тя отправи ослепителна усмивка към Шуфой и додаде: — Ела и ти!
Всички се качиха на откритата тераса, където прислугата бе сервирала печена гъска, нектар и пресни зеленчуци. Небето беше ясно и звездите светеха толкова ярко, че за миг Амеротке имаше усещането, че само да протегне ръка, и ще ги докосне. Момчетата бърбореха по свои си работи, Норфрет бе наклонила глава към Шуфой, който й разказваше за преживелиците и срещите си с различни люде по пазарището. Съдията така и не разбираше взаимната им привързаност.
— Искаме приказка! Ти ни обеща, хайде, тате! — обади се Ахмозе, след като приключиха с вечерята.
— Така ли? Е, добре… — подхвана Амеротке. — Имало някога един фараон, който построил една много, ама много добре защитена съкровищница. Тя имала няколко секретни врати, които само фараонът можел да отключва, но нямала нито прозорци, нито коридори. След построяването й фараонът сипал отрова във виното на архитекта, за да няма друг, който да знае къде и как е построена съкровищницата.
— Кой е бил този фараон? — петгодишният Кърфей винаги бе по-любопитен.
— Било е много отдавна — отвърна баща му и продължи: — Никой вече не го помни. Та след като архитектът умрял, фараонът запечатал в съкровищницата всичкото си злато и сребро. Но още на другата сутрин установил, че част от богатството му липсва…
— Някоя от вратите била ли е отваряна? — запита Ахмозе.
— Не. Всички били затворени, заключени и запечатани с царския печат. А както вече ви казах, нямало нито прозорци, нито коридори и тайни входове.
— И какво станало после? — нетърпеливо попита Кърфей.
— Фараонът повикал най-мъдрите люде в царството си на съвет — усмихна се съдията. — Но приказката ще продължи утре вечер, защото сега е време да си лягате.
Шуфой подбра протестиращите си повереници и ги изведе. Амеротке се загледа към тъмния Нил, като не спираше да се пита как ли е било преразказано съдебното заседание в царския дворец и каква ли ще бъде реакцията на господарите му.
Пета глава
Хатусу — съпругата на покойния Тутмос II, зае мястото си в царския съвет, събран в тронната зала в Дома на милион години. Царицата седна на предвидения за нея стол и огледа бързо обстановката около себе си. Тронът на вечно живия с разкошен балдахин и с фигурата на Хор над него в червено-златисто сега бе празен. Ниското столче за краката, обшито в златоткан плат с избродирани имена на враговете на Египет, лежеше изоставено встрани. Хатусу се загледа в краката на трона, оформени като скачащи лъвове, и захапа долната си устна. Този трон трябва да бъде неин! Върху специален пиедестал отдясно на величественото кресло бе поставена двойната корона на Египет в червен и бял цвят, оградена от блестящата Уреус — разярена кобра с кървави рубини за очи. Върху облицована със седеф маса пред нея бяха положени символите на фараоновата власт — жезълът, бичът и закривеният меч, а до тях и военновременната корона на фараона.
Хатусу бе облечена в семпла и прилепнала плътно по тялото й рокля с огърлие от скъпоценни камъни около врата; сега внимаваше да не дава израз на обзелите я чувства. Тя все още имаше правото да носи на главата си короната на египетските царици, изобразяваща хищно, подобно на лешояд създание с разперени криле. Но пазителят на диадемите, верен слуга на везира Рахимере, й бе казал, че ще е неприемливо. Пазителят на бижутата и драгоценните камъни, носителят на царското ветрило и надзирателя на царските мехлеми и мазила го подкрепиха и заявиха, че завареният й син Тутмос III е фараонът и основната цел на настоящата сесия на царския съвет е да се вземе решение за личността на регента.
— На колко си години? — глуповато се бе усмихнал пазителят на диадемите.
— Много добре знаеш — язвително го бе срязала Хатусу. — Още не съм навършила деветнайсет — и се бе потупала с длан по гърлото, — но съм белязана с божествения знак. Дъщеря съм на божествения фараон Тутмос I, а съм и съпруга на неговия покоен син.
Хатусу добре знаеше какво й бяха намислили в кръжеца на съветниците — готвеха се да я изпратят в Дома на уединението, в харема, заедно с другите жени, където да се угоява с мед, хляб и вино, да се тъпче с отбрани късчета месо, докато се закръгли като голяма купа за бира. И сред тук присъстващите мъже едва ли имаше някой, комуто можеше да се довери… Мисълта й трябваше да тече сега хладна и ясна. В другия
