край на съвета бе седнал везирът Рахимере с длъгнестото си лице и тежки торбички под очите. С бръсната глава и с неизменно благочестивото си изражение приличаше на незначителен жрец, но всъщност беше лукав и подмолен. Държеше в ръцете си писарите от Дома на среброто, така че можеше да се рови надълбоко в сандъците със злато, сребро, драгоценни камъни и всякакви бижута. Хатусу бързо бе научила, че всеки човек има своята цена. Дали Рахимере бе успял да купи всички членове на съвета, които сега заемаха местата си и размахваха пред лицето си парфюмирани ветрила от втвърдени щраусови пера? Не вярваше на нито един от тях! Те бяха също като водата: веднага поемаха по наклона. Струваше ли си да търси подкрепа или съчувствие у някого? У кого? Омендап, главнокомандващият цялата войска, винаги бе гледал благосклонно на нея, макар че в повечето случаи проявяваше по-голям интерес към шията и гърдите й, отколкото към качествата на ума й. Дали би могла да го купи с тялото си? А останалите воини командири на елитните полкове? Какво казваше баща й? „Дъще, войниците рядко могат да бъдат купени със злато и сребро. Те винаги се бият в името на фараона и за честта на онези, които са с царско потекло.“ Хатусу се почувства неловко. С изопнатите си сетива долови, че някой я гледа. Извърна очи и улови взора на висок млад мъж с бръсната глава. Гледаше я, без да отмества очи. Имаше свеж тен и чувствени устни. Държеше метличка за пъдене на мухи, с която се потупваше по едната буза, но най-много говореха очите му: не ги откъсваше от нея. Хатусу едва сдържа усмивката си заради сластта в тях. Забравил всякакъв етикет и протокол, младият мъж я разсъбличаше с поглед. После облиза с върха на езика ъгълчето на устните си. Очевидно не чувстваше никакво неудобство от факта, че поведението му е било забелязано, нито пък му идваше на ум да отклони очи. Явно му бе трудно да запази спокойствие; сгорещеният му поглед нито за миг не трепна встрани, докато останалите заемаха местата си. Хатусу реши, че вижда пред себе си истински мъж, чието тяло и душа би могла да купи, но не знаеше кой е той. Затова се обърна към жреца непосредствено вдясно до нея и попита шепнешком:
— Кой е оня млад мъж, който гледа насам така непочтително?
— Сененмут. Беше никой, но бързо се издигна — бе приглушеният отговор.
— О, да! — отмести се Хатусу и погледна встрани със слаба усмивка.
Сененмут! Бе чувала за него. Храбър воин. Бързо бе напреднал в кариерата, издигайки се до длъжността надзирател по строежите на фараона и отговорник за всички паметници и храмове. Нямаше да забрави името му!
В този миг тя чу нечие покашляне и се обърна: до нея стоеше Сетос. Той й се усмихна открито и й намигна. Хатусу също му се усмихна с облекчение. Приятелското му лице й се понрави. Познаваха се от години. Тя знаеше колко важна ще бъде за нея подкрепата на силния и богат благородник, висш жрец и главен царски обвинител. Очите и ушите на фараона бе сред най-близките приятели на покойния й съпруг. Гласът му щеше да окаже немалко влияние в царския съвет. Хатусу пое дълбоко въздух; ноздрите й се разшириха от съзнателното усилие да се овладее. Налагаше се да запази пълно самообладание и да не позволи на неприятелите си да разберат колко слаба и уязвима се чувства в действителност. Един ден те щяха да целуват земята под нозете й! Но дотогава, мислеше си Хатусу със затворени очи, бе длъжна да не отвръща лице от другите опасности. Все още от време на време получаваше анонимни съобщения, кога да отиде в малкия параклис на Сет, за да получи поредната порция заплахи. Ако тайната, с която я изнудваше неизвестният враг бъдеше разгласена, Домът на уединението щеше да се окаже приятна алтернатива на другите възможни заплахи, които Рахимере едва ли би пропуснал да реализира.
— Нека всички да чуят! — Хатусу се сепна, отвори очи и се огледа. Кедровите врати бяха затворени от стражата; писарите и другите служители бяха напуснали залата. Маслените лампи светеха ярко; заседанието на съвета започваше. Един от присъстващите жреци се бе изправил и говореше към празния трон: — Всички те славят! Ти си цар на Горен и Долен Египет, говорител на истината, обичан от Ра, син на Хор, повелител на кобрата! — жрецът продължаваше да изрежда славословия към отсъстващия фараон. Хатусу сподави прозявката си. Най-после жрецът изчерпа запаса си и се отдръпна с жест към главния писар Байлет: — Откривам заседанието на царския съвет.
Рахимере взе думата и обяви, че предстои решаването на няколко важни и поверителни въпроса. Царицата наложи подходящото за случая изражение на лицето си. Заредиха се неизменните доклади за състоянието на реколтата, за официалните пратеници от чужбина, за наличностите в Дома на среброто, за здравословното състояние на сестрите на фараона. Едва когато дойде ред на Сененмут да представи отчет за царските надгробни паметници, Хатусу вдигна поглед. Гласът на младия мъж бе тих, но ясен. Той не гледаше към Рахимере, а надолу към масата. Царицата потри ръце от удоволствие. Почувства го с цялото си същество. Ето един човек, който не бе купен от везира. После Омендап, странно притихнал след смъртта на фараона, представи къс, но съдържателен доклад за разположението на войсковите части и за състоянието на пограничните укрепления по протежението на Нил чак до Първия праг. Той говореше с накъсани и кратки изречения. Спазъм сви стомаха на Хатусу. Картината, представена от Омендап, бе потресаваща. Шпионите и разузнавачите изпращаха сведения за голямо раздвижване по всички граници на Египет. Либийците навярно струпваха войски в Червените земи западно от Египет. Разузнавачи от югоизток продължаваха да предават разказите на пустинни скитници за това, че етиопските племена, след като научили за смъртта на фараона, открито съветвали всички обитатели на пясъците да нападат и да обират египетските гранични патрули и митнически пунктове. А тамошните хора се съгласявали, че след като няма фараон, не бива да плащат тегоби и налози. И като последно: отвъд Пътя на Хор, който минава през Синай за Ханаан, дебнели и чакали митанийците — най-големите врагове на Египет.
— Важно е — привърши Омендап — на този съвет да се определи и да се назове регент, който да действа от името на фараона.
— Оставете ме да настъпя! — удари с юмрук по масата Ипувер, под чието командване бе полкът на Хор. — Да нападнем врага! Да избием неприятелите си в Тива, за да им дадем урок веднъж завинаги!
— Срещу кого да настъпим? — отговори му с въпрос Омендап. — Срещу либийците ли? Не са ни сторили нищо лошо. Може би срещу нубийците? Възможно е да ни замислят злини в бъдеще, но засега са спокойни. Как да разберем дали всички наши врагове не са се събрали в голям таен съюз? А може би очакват точно удар от наша страна, а? Като признак на слабост и като повод за обявяване на война… — думите му смразиха присъстващите, а Ипувер се размърда неспокойно на стола. — Трябва да бъдат решени два основни въпроса — продължи Омендап, без да ги щади. — Смъртта на фараона остава загадка, която изисква пълно изясняване. И, второ, трябва поименно да се назове регент! — той насочи през масата поглед към Сетос. Царският обвинител погледна на свой ред към Хатусу, която му се усмихна с разбиране и съчувствие.
— Е, и? — злонамерено се взря Рахимере в Хатусу. — Как върви делото срещу капитан Менелото?
— Никак — отзова се кратко Сетос. — Всеки от тук присъстващите знае какво стана днес в Залата на двете истини. Главният съдия Амеротке не само не разреши загадката, но и я забули допълнително. Отложи разглеждането на казуса за утре.
Хатусу седеше и слушаше сбитото описание на Сетос за случилото се в съда. Царският обвинител не я поглеждаше; тя стисна с ръце ръба на масата. След казаното от Сетос се възцари мълчание. „Ще последва удар на Рахимере“ — помисли си тя. Везирът бе вдигнал ветрилообразната си палка за пъдене на мухи и потупваше леко бузата си с нея.
— Умно ли е постъпил? — усмихна се пресилено той.
— За какво умно може да се говори? — обади се неговият човек Байлет, главният писар.
Вероломно изкривеното лице на Рахимере разцъфтя в усмивка, когато стрелна с очи Хатусу и рече:
— Смъртта на божествения фараон ни изпълни с болка и отчаяние. Жителите на Тива се поръсват с прах и посипват главите си с пепел. Ридания се разнасят от делтата на север чак до Първия праг на юг. Но него го няма вече! Защо да се разследва причината за отпътуването му към далечния хоризонт? Една отровна змия го е захапала за петата и такава е била волята на боговете!
Хатусу запази мълчание. Нямаше да им каже какво й бяха наредили да стори. Неизвестната личност, която пишеше анонимните писма с цел шантаж, бе определила подробно как трябва да бъде представена смъртта на фараона. Царицата не можеше да забрави ужасната сутрин, когато съпругът й се строполи пред голямата статуя на Амон Ра. Тогава тялото му бе пренесено в един страничен параклис, където неизвестна ръка й връчи още едно анонимно писмо с изрични указания, какво да направи и да каже. Имаше ли друг избор, освен да се подчини? Студена тръпка разтърси цялото й тяло. Изнудвачът със сигурност бе един от тези мъже. Но кой? Самият Рахимере ли? Въпросната личност неминуемо бе член на царския съвет. Хатусу се
