се втурна презглава, за да се предпази от първите стрели, които вече зажужаха над главата му.
Амеротке бе заел мястото си в Залата на двете истини и гледаше с невярващ поглед към Сетос:
— Капитан Менелото е избягал?
— Очевидно — вдигна леко напред ръце царският обвинител. — Е, разбира се, някой му е помогнал, защото войниците, които са го пазили, са били убити до един.
Амеротке се загледа в пода. Той не обърна внимание на гълчавата от редовете на смаяните писари. Мислеше, че животът в Тива прилича на Нил — внезапно се завърта и променя скоростта си. Амеротке бе забелязал разликата още сутринта, когато влезе в града с високо оплакващия се зад него Шуфой. Самият въздух бе наситен с напрежение. Стражите при градските порти бяха удвоени. Алъш-веришът из чаршията не беше така оживен, както бе нормално за този час. Хората се тълпяха около сергиите с бира и винарните. Шуфой го уведоми за мълвата: как по време на заседанието на царския съвет в Дома на милион години известният с амбициозността си Ипувер, командир на полка на Хор, е бил ухапан от отровна змия. Станалото бе официално огласено като нещастен случай, но в разговори помежду си хората шушукаха, че е било убийство, като изтъкваха сходствата със смъртта на фараона.
Отначало Амеротке почувства облекчение при вестта за бягството на Менелото, но после го обзе гняв: бе прахосал част от скъпоценното си време, а въздаването на дължимата справедливост се оказа осуетено. Той бе стигнал до решение на въпросния случай по пътя на логиката: божественият фараон може да е бил ухапан от отровна змия и именно това да е причинило смъртта му, но това не е била същата змия, чието изсушено тяло бе оставено на пода пред него. Но само до това ли се свеждаше случаят? Амеротке цъкна с език. Нещастен случай ли е било или убийство?
— Разглеждането на делото трябва да бъде отложено — обади се Кемут, главният писар в Залата на двете истини. — Господарю Амеротке, задържаният отсъства, така че крайното решение не може да бъде произнесено.
Амеротке докосна украшението на гърдите си. Усети да го залива нова вълна на гняв. Тук трябваше да възтържествува справедливостта в името на фараона!
— Произнасянето на присъда може да бъде отложено — разгорещено обяви Амеротке. — Но аз, Върховният съдия в Залата на двете истини, имам пълното право да изложа коментара си по делото, което разглеждам. Има няколко важни обстоятелства, неяснотата по които продължава силно да ме безпокои… — съдът стихна. Амеротке положи ръка на коленете си. С изправена глава и без да помръдва, той се вгледа в символа, нарисуван върху стената в дъното — всевиждащото око на Хор. — Преди всичко продължи той — за мен е трудно да повярвам, че смъртта на фараона не е свързана с богохулното и светотатствено поругаване на неговата гробница, станало по време на придвижването му по Нил — думите му бяха последвани от шумна въздишка и оживено размърдване на заседаващите. — На второ място — продължи Амеротке с не щадяща никого настойчивост, — не по-малко трудно ми е да повярвам, че смъртта на фараона е била предизвикана от отровната змия, намерена впоследствие на борда на „Слава на Ра“. И, трето, приемам становището на свидетелите: както на тези, които бяха представени от Очите и ушите на фараона, така и на другите, които бяха на страната на отсъстващия понастоящем Менелото. И от двете страни никой не спести истината, такава каквато я вижда. Така или иначе, в края на краищата може да се каже, че смъртта на божествения фараон остава засега обвита в загадъчен мрак! — Сетос се приведе напред, готов да го прекъсне, но Амеротке махна отривисто с ръка: — Няма да произнеса присъда. Делото се отлага.
Главният обвинител въздъхна с раздразнение и се изправи. Поклони се на съдията и излезе бавно от Залата на двете истини. Амеротке щракна с пръсти, за да се разпореди, че заседанието на съда продължава с разглеждането на други дела. Сетос сигурно бе искал да останат двамата насаме, за да обсъдят казаното, но съдията бе решил да се държи настрана от хлъзгавите интриги в царския съвет. Ако от двореца поискаха мнението му под клетва, щеше да каже, че според него божественият фараон е бил убит, а смъртта на командира Ипувер е събитие от същата верига. Но кой бе освободил Менелото? Дали някой не бе издал заповед за бързо прекратяване на смущаващия с много неща процес, така че въпросът да бъде отложен и бързо забравен? Или пък Менелото, уплашен от невъзможността за справедлива присъда, бе организирал бягството си с помощта на свои приятели?
Амеротке прие малката чаша с разредено вино, предложена му от Пренхое. Отпи и му я върна, след което огледа писарите, които не спираха да се въртят по местата си.
— Заседанието на съда продължава — обяви Амеротке. — Пристъпваме към разглеждане на следващото дело.
Писарите никога нямаше да забравят този предобед. Върховният съдия Амеротке действаше не само бързо, но и твърдо. Една жена, убила пеленачето си, бе осъдена да отнесе мъртвото му тяло на пазарния площад и да остане там седем дни пред очите на целия град. Към петима пияници, уринирали в свещения басейн при храма на богинята на любовта Хатор, бе разпоредено да се приложи кратката процедура: те бяха свалени в Дома на мрака, разсъблечени и бичувани. Един търговец, продавал развалено месо, причинило смъртта на двама клиенти, бе осъден да заплати непосилно висока глоба, след което да му бъде отнето правото, да продава за цяла година. Към обед Амеротке прецени, че е раздал достатъчно справедливост в името на божествения фараон: съдът бе разпуснат. Той стана от мястото си все още леко ядосан, след което влезе в малкия страничен параклис. Свали от гърдите си украшението на Маат и изведнъж се сепна — от мрака в отсрещния ъгъл се появи фигурата на млад мъж, облечен като жрец. Амеротке забеляза якото му телосложение и високомерно килнатата на една страна глава.
— Нямаш право да влизаш тук — каза му той и се обърна.
— Как, благородни Амеротке, да не би паметта ти да е отслабнала?
Амеротке го погледна отново и се усмихна:
— Понаедрял си, драги Сененмут, но очите и гласът ти… Мога ли да ги забравя? — те стиснаха ръцете си. — Все пак това помещение е мой личен параклис — припомни му съдията.
— Ето защо съм тук — обясни надзирателят на строежите. — Нося поздрави от нейно височество господарката Хатусу, вдовицата на фараона.
— Знам коя е Хатусу! — в този миг Сененмут пъхна в ръцете му малък папирусен свитък.
Амеротке го разви. Видя личния подпис и печат в долния край и ги целуна. Поканата бе кратка и ясна: „Негово благородие Амеротке и нейно благородие Норфрет са поканени на банкет в царския дворец тази вечер, когато върховният съдия ще получи официалния пръстен и печат, символизиращи приемането му за член на царския съвет.“
— Изненадваща чест — вдигна Амеротке глава, но Сененмут бе изчезнал.
Слънцето полягаше на запад, заливайки града с умиращите си лъчи, когато Амеротке и застаналата до него в колесницата Норфрет се спуснаха към Дома на милион години, разположен на брега на Нил. Норфрет бе много приятно изненадана от голямата чест, оказана на съпруга й.
— Трябва да приемеш — бе настояла тя, стискайки го за ръката. — Амеротке, независимо дали ти е приятно или не, вече си влязъл в политическите игри на царския съвет.
— Целта им е да ми затворят устата — възрази леко ядосан съдията. — Да ме накарат да млъкна или да ме купят. Бягството на Менелото е достатъчно смущаващо събитие за един ден, да не говорим за внезапната смърт на командира Ипувер.
— И двете нямат нищо общо с теб. Менелото беше войник. Щом е избягал, значи така е трябвало. Сигурна съм, че може и сам да се погрижи добре за себе си… — Амеротке потърси в лицето й и най-малкия знак на безпокойство или смущение. Норфрет му отговори с леден поглед. — Съпруже, ти знаеш каква е истината — добави тя твърдо. — И боговете я знаят. Тогава какво значение имат хорските приказки?
В крайна сметка Норфрет постигна своето — тя не се опитваше да крие, че наистина й се нравят посещенията и вечерните забавления при царския двор, където на воля можеше да се наслуша на клюки. Амеротке я целуна по челото.
— Напомняш ми красива сянка — заяви той, като стисна ръцете й.
— Значи сянка, а! — присмя му се тя, но обви с любещи ръце врата му, а после се изправи на пръсти и го целуна по носа.
— Обичаш такива събирания, но не за да те забележат. На теб ти харесва да седиш, да слушаш и да
