вече казах, Рахимере ще препоръча дислоциране на войски и придвижването им на юг, а вие ще заминете с тях.
— Досетих се.
— Не бива да отказвате — пристъпи съвсем близо до нея Сененмут, загледан над главата й, сякаш двамата разговаряха за нещо маловажно: — Тръгнете с войските — продължи настойчиво той. — Там ще сте в безопасност. Ако останете в Тива, ще загинете. Ще дойда с вас.
— Ако се проваля?
— Проваляме се и двамата.
— Ами ако победя?
— Тогава печеля всичко.
— И дотогава ще чакаш, така ли?
В мъдрия поглед на присвитите му очи засвятка весела искрица:
— Зависи от вас, господарке… Все пак се вслушайте в съвета ми. Ако успеете, поставете въпроса насаме пред негово благородие Амеротке. Заровете го, забравете го — появи се объркване в погледа му: — Единствено боговете знаят защо се забъркахте в тази история!
Сененмут се канеше да продължи, но бе обявен краят на почивката и съветниците заеха местата си. Вратите хлопнаха и Хатусу се сепна. Последва нов псалм в чест на божествения фараон. Жрецът по песенната церемония току-що се бе отдръпнал, когато се разнесе сърцераздирателен писък. Всички извърнаха глава — Ипувер се бе изправил, загледан в ръката си. На масата пред него лежеше личната му торбичка с пръсналите се от нея документи. Ужасена, Хатусу видя отровно змийче, виещо се посред папирусните листи.
Генерал Омендап замахна с изваден нож към влечугото. Пропусна. Змията се изви и отново нападна, този път в бедрото на Ипувер. Омендап бе вече скочил на крака и се хвърли с ножа си напред.
Пълен хаос завладя помещението. Вратите зейнаха широко отворени и вътре се втурнаха войниците. Ипувер се строполи на пода. Около него се струпаха съратници от неговия полк. Омендап бе успял да убие змията; вдигна я с ножа и я изхвърли от стаята за заседания. Присъстващите гледаха безпомощно как Ипувер изпада в предсмъртни гърчове, как разтърсващите го конвулсии постепенно отслабват, докато накрая главата му се отпусна встрани, очите се изцъклиха, а от устата му заизтича слюнка.
— Изнесете го! — разпореди се Омендап. — Съобщението за смъртта му оставете на мен.
Хатусу остана като вкаменена. Неочакваната смърт на Ипувер й припомни за ужасните конвулсии на съпруга й пред статуята на Амон Ра! Също и за жреците, които внесоха тялото му в малкия страничен параклис, и после…
Рахимере нареди всички външни лица да напуснат помещението. Останалите заеха отново местата си. Никой не продумваше, докато стражите внимателно претърсваха дрехите, чантите и останалите принадлежности с върховете на ножовете си.
— Какъв нещастен случай! — възкликна Байлет.
— Нещастен случай ли? — с горчив присмех се отзова Сененмут. — Господарке Хатусу, мислите ли, че е могло да стане случайно? Нима командващият Ипувер сам е сложил отровна змия в торбата си? А дори да го е сторил, защо гадината не бе там в началото на заседанието?
— Ипувер бе убит — заяви Сетос. — Някой е сложил там онази твар. Някой, който е убил фараона и възнамерява да убива още!
— Съгласен съм — студеният поглед на Рахимере се бе спрял върху Хатусу. — Извършено е убийство и сега призовавам бога Тот да разобличи извършителя, за да бъде той — направи кратка пауза — или тя наказани със заслужена смърт.
Шеста глава
Убийците амемети седяха в кръг около малък огън в палмовата горица недалеч от храма на Хатор. Пустото, уединено място се бе сторило достатъчно сигурно на техния водач. Градът вече бе притихнал. Нощният бриз донасяше само по някой откъслечен вик на страж или караул. От време, на време от реката се чуваше рев на хипопотам или внезапно пърпорене на ято птици, излитащи от папирусните гъстаци. Въздухът бе плътно наситен със сладникавия мирис на гнило. Нивото на реката бе започнало да се понижава и след отдръпването на водите оставаха обширни площи, покрити с плодоносна тиня, която излъчваше странен аромат през нощта. Амеметите бяха спокойни и уверени: техният водач им бе обяснил точно какво предстои. Нямаше нищо опасно в премахването на неколцина часови и в отвличането и умъртвяването на капитан Менелото.
Сега убиваха времето си в разговори; после един от тях се сети за „домашния“ любимец — едра и дългоуха котка: полудиво животно, прието от всички като талисман и амулет за успех. Друг бе хванал скорпион, внимателно прибран в импровизиран затвор от здрав папирусен лист. Отделиха въглени за малък огнен кръг, в средата на който поставиха скорпиона и котката. Залозите бяха обявени и приети, след което един от амеметите започна обичайното броене. Трябваше да се познае за колко време котката ще убие скорпиона. Движенията на животното бяха бързи: бе обучено да сее смърт, за което му даваха отбрани мръвки. Ловко избягваше тесния пръстен от горящи въглени, а после предприе странично нападение: обърна скорпиона по гръб и само с един удар на мощната си лапа обезвреди отровния шип на опашката му. Миг по-късно челюстите му здраво захапаха останалото. От кръга на зрителите се понесе въздишка: действията на котката се оказаха по-бързи от предположеното, така че малцина познаха. Другите се лишиха от спечелените с тежък труд медни дебени до следващото залагане.
— Истински убиец — отбеляза водачът на амеметите. Той вдигна котката, притисна я до себе си и погледна към небето. Бе получил необходимите нареждания по същия загадъчен и потаен начин, както и при оскверняването на гробницата. Но дължимото злато бе предварително изплатено: очевидно този, който криеше самоличността си, бе доста важен тивански големец. — Време е — каза тихо. — Време е — после подаде котката на първия си помощник.
Огънят бе угасен набързо. Амеметите заметнаха черните си наметала и покриха лицата си като обитатели на пустинята. Измъкнаха ножовете си и поеха с лека стъпка през откритото пространство и по извиващия се нагоре тесен път.
Градският дом на Менелото бе малка двуетажна сграда, заобиколена от градина и свободен от пристройки външен зид. Пазачът отпред бе потънал в дълбок сън. Амеметите моментално му прерязаха гърлото от ухо до ухо. Войникът на стража откъм задната врата беше буден, но това не му помогна. Той така и не успя да извика: убийците се нахвърлиха върху него, затулиха устата му и го повалиха на земята, а там ножовете им продължаваха да се издигат и забиват в тялото му, докато той не спря да се движи. Омазани с още топлата му кръв, нападателите се прехвърлиха през зида и преминаха като вълна на мрака през градината, огряла от лунната светлина. Още двамина от стражата бяха убити. Дървото, задържащо страничната врата, бе счупено, а ключалката разбита. Някакъв офицер със сънливи очи залитна в ъгъла под град от стрели и миг по-късно издъхна. Предводителят на амеметите се втурна напред. Спътниците му започнаха да изостават един по един, насочили сега вниманието си към всичко ценно, което можеше да бъде отнесено. Няколко минути по-късно Менелото, измъкнат от тежък сън, бе принуден да се облече набързо. Избутаха го по стълбите в градината. Нощният въздух го освежи, но тъмните фигури го бяха заобиколили отвсякъде. Менелото взе бутнатото в ръцете му наметало и погледна през градината: подпората в ъгъла бе изгнила. Ако успееше да стигне дотам, би могъл да се прехвърли през оградата и да се скрие в лабиринта от тесни сокаци отвъд нея.
— Ще дойдеш с нас — дрезгаво се обади нечий глас.
— Къде?
— На сигурно място!
Менелото мигом осъзна, че ще бъде убит; тогава заметна встрани наметалото, сякаш се канеше да го сложи на раменете си, и го запокити срещу оградилите го. Възползва се от моментното им объркване и побягна, разблъсквайки протегнатите към него ръце. Стигна до зида и се преметна от другата страна; после
