надяваше, че ще успее да я разкрие. Нали писмата бяха започнали да пристигат още преди връщането на съпруга й?
— Какво има, уважаема Хатусу?
Хатусу вдигна глава.
— Извинете ме, благородни Рахимере. Бях потънала в мили спомени за моя покоен съпруг…
Задоволство изпълни Хатусу, когато забеляза как някои от присъстващите военачалници закимаха разбиращо. Те не скриваха и антипатията си към Рахимере — все пак тя бе опечалена вдовица и имаше абсолютното право да поиска разследване за смъртта на съпруга си.
Рахимере обаче не отстъпи:
— Мислите ли, че е било мъдро от страна на върховния съдия да остави неразрешен казуса и да позволи да тръгнат клюки по чаршията? А и вие, благородни ми Сетос, уж сте царски обвинител, а с такава неохота вършите задълженията си по въпросния случай.
— Уважаеми Рахимере! — вдигна дясната си ръка Сененмут. — Ако господарката Хатусу, ако нейно височество — натърти той на последната дума — иска разследване по случая, то трябва да бъде направено. Никой от тук присъстващите не е възразил. А и върховният съдия Амеротке е добре известен с почтеността си. Щом е преценил, че се налага допълнително обмисляне, значи истината за смъртта на божествения фараон все още не е разкрита.
Всички закимаха одобрително. Хатусу отдъхна с облекчение. Но Рахимере така и не отстъпваше. Отвори кожената си торба със сребърна обшивка. Всички последваха жеста му — в еднаквите си кесии членовете на царския съвет съхраняваха личните си книжа и документи.
— Вече знам какво е становището на Омендап за състоянието по границите ни — каза везирът. — Научих и за сведенията от съгледвачите. Имам обаче новини, които са още по-заплашителни. Разполагам с нещо, което не мога да определя с други думи — засмя се той и извади някакъв документ: — Ето доказателството, че принцовете на Либия и Етиопия обмислят съюз срещу Египет.
— Добре — отзова се Сененмут с почти нагла нотка в гласа. — Но, благородни Рахимере, дано боговете ви отредят здраве, богатство и добруване, мисля, че обсъждахме съвсем друг въпрос…
Хатусу отклони поглед. Сетос се подсмиваше с наведена глава. Неколцина генерали бяха покрили лицето си с длани. Рахимере се бе показал толкова злонамерен и петимен да удря, че бе нанесъл тежка обида на царския обвинител: беше си позволил да премине от един въпрос на друг, без дори да попита за съгласието му. Гняв изби на петна по лицето на везира. Той задиша тежко и успя само да промълви:
— Приемете моите извинения, благородни Сетос. Но какво ще ни посъветвате да направим?
Сетос разпери пръсти в знак на помирение:
— Ще ви отправя едно предложение: нека почитаемият Амеротке бъде поканен в състава на върховния царски съвет. Както знаете, той е почтен и мъдър човек. Умее да задава въпроси, които може би тук ще получат по-добър отговор, отколкото в Залата на двете истини. И още нещо — добави иронично Сетос: — Полезните съвети и мъдростта му може да ни потрябват през следващите месеци.
— Е, добре — сухо и рязко се вмести Рахимере. — Нека да направим кратка почивка, преди да продължим с оставащите важни въпроси: за регентството и дали да изпратим войска на юг до Първия праг.
— Защо? — попита Омендап.
— Защото атаката ще дойде от там — продължи Рахимере. — Трябва да вземем решение, кои войскови съединения и членове на царския съвет ще тръгнат с главнокомандващия… — погледът му за миг се спря върху Хатусу. — Всъщност кой ще предвожда войските на фараона? — той свали палката си срещу насекоми. — Донесох малко вино, нека пийнем, преди да продължим обсъжданията!
Заседанието бе прекъснато. Всички навиха папирусните си свитъци и ги прибраха в кожените си торби, които окачиха по облегалките на столовете. Хатусу изчисти с ръка масата пред себе си. Къната по ноктите й просветна, озарена от огъня в маслените лампи и факлите. Цветът й беше толкова наситено червен, все едно бе натопила краищата на пръстите си в кръв. Ще го направя, ако се наложи, помисли си тя. Добре знаеше какво се готви да препоръча Рахимере — намислил бе да наложи извеждането на Омендап и на останалите предани към нея военачалници извън Тива. Щеше да изкара нещата така, че войската веднага да замине на юг, а за главнокомандващ щеше да предложи самата нея. Пък и самата войска щеше да го поиска, нали бе съпруга на покойното божество! Добре, но докато Хатусу е далеч, Рахимере ще плете козните си. А съществуваше и още по-лош вариант — ако армията не се окичеше с победа, за нея нямаше да има място в Тива, да не говорим в Дома на милион години! Ако не се съгласеше да потегли с войската, сигурно щяха да я оставят под ключ в харема. Мислите й гъмжаха като разбунен кошер. Нямаше основание да се противопостави, не можеше да се надява Рахимере да оглави войската, защото работата на везира бе да стои в столицата и да държи юздите на управлението.
— Господарке? — Хатусу вдигна очи. До нея седеше Сененмут с две пълни догоре големи чаши искрящо вино. Другите от съвета бяха станали. Сетос разговаряше с двамина от писарите и я гледаше с някакъв странен поглед. Вратите бяха широко отворени, за да пропуснат служителите и прислугата. — Още ли тъжите?
Хатусу взе подадената й чаша.
— Да — отговори тя, но му се усмихна с очи. — Благодаря ти за подкрепата.
— Ако не се чувствате добре — повиши глас Сененмут, — бих ви предложил нощния въздух, който ще ви освежи.
Хванала чашата си с длани, Хатусу го последва на балкона. Налагаше се да следи внимателно този мъж.
— Каква нежна и уханна нощ — започна той. — Сякаш е специално посветена на богинята Хатор.
— А, богинята на любовта — отзова се на думите му Хатусу, но не обърна глава към него. — Не изпитвам особена почит към тази богиня — просветнаха закачливо очите й, — поне засега.
— Защото сте мъдра, господарке. Сега е сезонът на хиената в годината на прелетния скакалец — заговори бързо Сененмут. — Враговете на Египет се стягат в Червените земи отвъд границите ни. Но още по-опасни са змиите, притаени в собствения ви дом…
Сега Хатусу го погледна внимателно. Дали той знаеше нещо за онова, което щеше да се случи? И не я ли шантажираше самият Сененмут?
— Споменаваш за змии — прозвуча хладно гласът й.
— Такава е действителността, господарке — съзнателно наблегна отново на титлата й той и пристъпи по-близо до нея, преди да пошепне дрезгаво: — Трябва да ми се доверите.
— А защо?
— Защото няма друг, комуто да повярвате.
— Рахимере подкупи ли те?
— Опита се.
— И защо му отказа?
— Поради три причини. Първата е, че никак не го харесвам. Втората е, че подкупът не беше достатъчно голям. А третата е, че харесвам вас…
Хатусу избухна в смях:
— Добре, а сега кажи ми истината — премести тя чашата с вино в другата ръка и отри леко пръстите си о неговите: — С какво мога да те подкупя аз?
— С нищо. Но ако успея — с всичко.
Тя му се усмихна през полуспуснатите си клепачи. Заля я вълна на възбуда. До нея бе застанал мъж, който я желаеше така отчаяно, че бе готов да влезе в играта с най-високия залог.
— Тогава, умни ми надзирателю на царските строежи, кажи ми какво се готви да предложи Рахимере.
— Ще препоръча да се изпрати войска на юг и Омендап да я води.
— Ти беше ли със съпруга ми в Сакара?
Сененмут направи отрицателен жест с глава и рече:
— Каква работа може да има един надзирател по строежи при войската?
— Но преди това си бил войник, капитан на ескадрон от колесници. Правилно ли съм осведомена?
— И все пак съм надзирател по строежите, заръчани от фараона — продължи сухо Сененмут. — Както
