Амеротке се запита дали жрецът казваше истината. Той си спомни приказките на баба си — как всеки ден Амон Ра прекосява небето в златната си колесница, а нощем слънчевият бог слиза в подземното царство Дуат, където го очаквал страшният му противник, — гигантската змия бог Апеп, за да го унищожи. Нима и сега ще се случи същото, нима Двете земи ще потънат в разруха и кръвопролития както през кошмарните години, когато тиванските царе са напрягали всички сили, за да прогонят хиксосите?
— Ведно тъжим за Аменхотеп — изрече Хатусу. — Но ти, Амеротке, завърши ли изказването си?
— Не — отблъсна леко масата пред себе си Амеротке. — Имаме три смъртни случая, два от които са неоспорими убийства. И всички очевидно са предизвикани от ухапване на отровна змия. Не знаем кой стои зад тях и защо е постъпил по този начин. Следователно трябва да съсредоточим вниманието си върху жертвите, за да установим общото между тях…
— Мисля, че то е съвсем ясно — обади се провлечено Байлет и размаха ветрилообразната си палка за прогонване на насекоми. — Без съмнение всички жертви, включително божественият фараон, са членове на царския съвет…
— Да, но има и друго — Амеротке говореше сякаш само на себе си, — смъртните случаи, както и оскверняването на гробницата на фараона, започват от момента, в който божественият се завърна след победите му над морските народи в делтата на Нил. Пътуването му до Голямото море беше блестящ низ от победи. Кажете ми беше ли Ипувер с него? — утвърдителен хор сподири думите му. — И Аменхотеп, така ли?
— Какво искаш да кажеш, Амеротке? — прозвуча гласът на Рахимере.
Гримаса изкриви лицето на съдията.
— Случи ли се нещо по време на пътуването на фараона от делтата до Тива? Някакво бедствие, критична ситуация? Божественият споделял ли е с някого какво възнамерява да прави след завръщането си тук? Или пък — погледна Амеротке към Хатусу — нещо да е станало в Тива по време на отсъствието му? Правя само предположение. Нямам нито едно доказателство, а и нищо дори не намеква за значими лоши събития…
Изведнъж започна многогласен приглушен разговор. Сененмут се наведе през масата и зашепна нещо на Сетос, който заклати продължително глава. Амеротке забеляза, че Хатусу е загрижена и дори уплашена: устните й се движеха беззвучно, а очите й премигваха. Съдията си припомни слуховете, които бе чул за съпругата на фараона — пажовете в двореца шушнеха колко бързо Хатусу бе установила надмощие над заварения си брат и съпруг Тутмос II. И наистина, съгласно протокола тя трябваше да придружи божествения в похода му до делтата, но като доказателство за доверието си към нея той я остави в Тива, като й повери пълен контрол над управлението на целия град. Дали самата Хатусу не го бе накарала да постъпи по този начин? Тя и прекалено хитрият Сененмут? Може би те двамата играеха сложна игра за завземане на властта?
— Не мога да си спомня за никакви неблагополучия — изпъна и двете си ръце Рахимере, за да даде знак за тишина. — Божественият фараон отплава по Нил на борда на „Слава на Ра“. Спря в Сакара, където посети пирамидите и храмовата гробница на предшествениците си. Принесе в жертва неколцина от пленените принцове в чест на боговете и продължи пътуването си.
— Имаше ли някаква промяна в настроението или поведението му? — запита Амеротке.
— Божественият фараон беше човек, който не обичаше да споделя мислите си с никого — заяви превзето Рахимере. — Той не надаваше ухо към празни брътвежи или клюки. Но постоянно беше бледен, понякога болезнено. Често казваше, че се чувства неразположен, а и наистина страдаше от припадъчната болест на богоизбраните. В пристъпите на помрачено съзнание говореше с отците си и имаше видения…
— Господарке — погледна Амеротке към Хатусу и допълнително наблегна на титлата й: — Ваше височество, съпругът ви съобщавал ли ви е за нещо в писмата си?
— Как Ра му се усмихвал — рече тя. — И как победите винаги вървели пред него. Как размазвал с пета враговете си и колко много му липсвала жена му…
Амеротке приведе глава. Хатусу не му бе казала нищо, но с думите си бе припомнила на царския съвет за близостта си с божествения фараон.
— Не говореше — обади се Омендап. — Но и нямаше припадъци по време на пътуването; беше притихнал и затворен в себе си. Но като се връщам в мислите си назад, нещо наистина се случи. Спомням си, че оставихме фараона наскоро след отплаването към Тива — посочи той към писарите и жреците. — Повечето от вас, както и моя милост, уважаваният везир и негово благородие Сетос получихме нареждане да тръгнем напред, за да подготвим столицата за завръщането му. Не си спомням фараонът да е принасял жертви на някой от боговете. Нещо повече: сещам се как в деня на отплаването неколцина от царската гвардия също коментираха този факт.
— И какво от това? — вдигна ръка жрецът на Амон, който седеше до Байлет. Рахимере му кимна за разрешение да говори. — Придружавах божествения фараон от Сакара. Вярно е, че той не направи нито едно жертвоприношение, но също толкова вярно е, че не е напускал царската ладия до пристигането си в Тива. Не е посещавал други храмове и светилища, през цялото време стоеше в царската кабина, а от време на време излизаше на палубата, за да се помоли. Попитайте стражите. Често отиваше в кърмовата част, нареждаше да сложат рогозки и възглавници и оставаше там, приседнал с кръстосани крака и протегнати ръце, вгледан в звездите… — жрецът се засмя и продължи: — Да, до завръщането си в Тива фараонът почти не престана да се моли!
Рахимере се приготви да се намеси, но Хатусу рязко се изправи. Сененмут и Сетос я последваха. На Амеротке не му оставаше друго, освен да стори същото. Царицата мълчеше със скръстени на гърдите си ръце, наподобявайки позата на фараона, преди да заговори. Поведението й бе същинско предизвикателство към останалата част от съвета. Хатусу им припомни, че е вдовицата на фараона и във вените й тече царска кръв: протоколът и ритуалът налагаха на всички да се изправят, след като тя го бе направила. Рахимере остана облегнат плътно на стола си, отказвайки да се поддаде на предизвикателството. Но Омендап се позасмя и намигна на останалите военачалници, които бавно се изправиха на крака. Писарите и главните жреци ги последваха. Рахимере нямаше възможност да избира. Той се изправи бавно, бавно, стиснал в ръце служебния си жезъл. Постара се лицето му да запази безизразния си вид, но в очите му кипеше омраза.
— Сегашният разговор за божествения фараон — започна Хатусу, като свали ръцете от гърдите си — разбуни сърцето и натъжи душата ми. Заседанието на съвета се прекъсва, но желанието ми е смъртта на Ипувер и на Аменхотеп да бъде разследвана от върховния съдия Амеротке и за резултатите той да ми докладва лично. Аз и съветниците ми ще проведем съвещание в ограничен състав в личните ми покои.
— А останалите въпроси? — заинтересува се Рахимере.
— Какви въпроси? Драги везире, няма нещо, което да не може да почака до утринта. Генерал Омендап, кои полкове все още са извън Тива?
— На Озирис, Хор, Изида и Амон Ра — каза той. — А полковете на Сет и Анубис са на бивак в един оазис на юг. Везирът Рахимере командва силите на наемниците, които изпълняват полицейската служба в самата столица. Струва ми се, че лагеруват по поляните и ливадите около Дома на среброто и около храма на Амон Ра.
— Там са — прекъсна го Рахимере, — за да пазят града в настоящите размирни времена.
Хатусу сви устни и кимна:
— От кого да го пазят, уважаеми везире?
— Да пазят всинца ни, почитаема госпожо.
Останалите от царския съвет се разшаваха, като привидно оправяха дрехите и събираха принадлежностите си от масата. Все пак всички много добре знаеха, че цялата военна мощ на Египет се е струпала около града. Мечовете бяха изтеглени. Беше въпрос само на време и на удобна възможност, за да се удари стомана о стомана, а царският съвет да се разцепи и градът, царството и цялата империя да потънат в огъня на гражданската война.
— Може би ще бъде най-добре — подсказа Байлет, — ако божественият фараон бъде изведен пред войската и премине с тържествена процесия през целия град. Наемниците ще се погрижат за сигурността му…
Хатусу се усмихна, но горната й устна се вдигна и сви като на куче, готово да захапе. Тя се загледа в Рахимере и Байлет, като правеше усилия да стаи бурята в сърцето си. Знам какво искате, мислеше си тя. В
