мига, когато момчето фараон напуснеше двореца, жреците на Амон Ра щяха да го поемат и да го отведат нанякъде.
— О, божественият фараон — направи малка пауза тя. — Да, разбира се, божественият фараон ще помисли по вашата просба, но той е още много млад, а в града има заболяване. Мисля, че за него е най- добре да остане в Обожавания дом. Генерал Омендап, искам да въведеш цяла бригада в района на царския дворец: предвождащият я офицер ще докладва пряко на мен! — Омендап бе готов да откаже решително, но Хатусу щракна с пръсти и Сененмут отмести масата си, премина през помещението и пъхна папирусен свитък в ръцете на генерала. Главнокомандващият го отвори, видя поименния подпис и печат на фараона и го целуна. — Такова е желанието на божествения фараон — добави приветливо царицата.
Омендап се поклони.
— Онова, което божественият фараон е поискал, ще бъде сторено — отговори той бързо. — Разбира се, ще идвам всеки ден до двореца, за да съм сигурен, че войската ми си върши добре работата.
— Винаги си добре дошъл — усмихна се Хатусу. — Оттеглям се, ваши благородия — с тези си думи тя напусна царския съвет. Сененмут и Сетос я последваха.
Заседанието на съвета бе мигновено преустановено. Амеротке проследи колцина се струпаха около Рахимере с шепот и тихо мърморене. Омендап застана настрана, но двама от неговите военни бяха веднага привлечени за приглушен разговор от Байлет. Съдията се опасяваше, че гражданската война е неизбежна. Хатусу и Рахимере се мразеха и единият от двамата трябваше да умре. Ако войските влязат в бой една срещу друга, той бе сигурен какво ще последва. Тълпите на цялото простолюдие, населяващо района около кейовата стена, ще яхне вълната на размириците и бунта. Тогава непременно ще трябва да премести Норфрет и децата си на друго място — на север, в спокойното убежище на храмовете в Мемфис. Защото, щом мечът е изваден, в Тива няма да остане никакво място за справедливост.
— Господарю Амеротке?
Той погледна нагоре. Недалеч от вратата бе застанал паж, който го подканяше с жестове. Съдията щеше да остави без последствие подобна неучтивост, но Рахимере и останалите го наблюдаваха, така че трябваше да вземе решение. Ако си тръгнеше, веднага ставаше враг и на двете фракции. Ако останеше, Хатусу щеше да го отблъсне; и обратното — ако отидеше, Рахимере тутакси щеше да се прицели в него като приближен на Хатусу. Тогава погледна към Омендап. Генералът посочи с поглед към вратата. Амеротке блъсна назад стола си и последва пажа.
Осма глава
Слугата го поведе през галерията, чиито стенописи увековечаваха победите на Египет над враговете. Колесници в сини и златисти цветове трещяха над повалени нубийци, либийци и воини от Земята на Понт. Победени азиатци изправяха ужасен поглед към величието на фараона и мощта на египетската войска. По целия фронт на изображението бяха изписани думи на възхвала: „Той протегна ръка и като златен сокол връхлетя над противника. И пречупи врата му. И разби неприятеля. И принуди земята да трепери пред името му.“ Амеротке се питаше дали тези надписи няма да останат като епитаф за славата на Египет: фараонът беше само малко момче, а Домът на милион години се раздираше на две от смъртоносната омраза между обитателите му.
Пажът вървеше с леки стъпки пред него; след малко зави вдясно. Стражите пред вратата, до която стигнаха, бяха пременени в пълно бойно снаряжение и стояха изпънати с щитове и оголени мечове в ръце. Младият паж пошепна нещо на един от тях, бронзовите врати се отвориха и Амеротке бе въведен в личната обител на Хатусу. Пастелните тонове на стените предлагаха отмора за погледа след баталните сцени, изписани отвън. Въздухът бе плътно наситен с мирис на канела, тамян и уханни цветя, поставени в саксии или вплетени в гирлянди из стаята. Подредбата се състоеше от няколко красиви златни и сребърни статуи и малко мебели — столове и табуретки от полирано дърво с инкрустации от абанос и слонова кост. Слугата го въведе в преддверието и веднага излезе през малка странична врата. Амеротке направи опит да се освободи от струпалото се в него напрежение, взирайки се с възхищение в изрисуваните по стените рибари, стройни танцуващи момичета и сцени на селскостопански труд. В този миг пажът отново се появи и го призова с повелителен жест. Съдията го последва в съседната стая, където с усилие прикри учудването си — помещението се оказа съвсем малко; стенописите почти не се виждаха заради оскъдното осветление; единствената по-значителна мебелировка бе огромният стол, наподобяващ трон със златоткания си балдахин. Хатусу седеше на него, а ръцете й бяха плътно прилепени към подлакътниците, оформени като озъбени леопарди. Краката й почиваха върху столче, тапицирано с образа на богинята Маат в миг, когато побеждава страшните демони на Дуат. От двете страни на царицата седяха Сененмут и Сетос.
Амеротке бе сигурен, че Хатусу умишлено е избрала тази стаичка, за да подчертае усещането за принадлежащата й царствена сила. Да, тя наистина приличаше на фараон, раздаващ правосъдие. Лицето й бе коренно променено: нямаше и следа от миловидност или моминска невинност. Челюстите й бяха ядно стиснати, а очите й гневно искряха. Съдията погледна към Сетос и преви коляно. Засвидетелстваното уважение бе повече знак на учтивост, но Амеротке не бе забравил и предупреждението на Омендап: Хатусу подчертаваше по всички възможни начини желанието си да бъде регент и дори фараон.
— Ваше височество — изрече ясно Амеротке. — Призовахте ме да се явя пред вас…
— Да, но ако не искаш да останеш, може да си вървиш! — гласът на Хатусу бе напрегнат и тя изговаряше думите си пестеливо.
Амеротке въздъхна и се изправи, като скръсти ръце на гърдите си. Очите на Сетос сега го следяха внимателно.
— Аз съм върховен жрец в Залата на двете истини и представлявам справедливостта в името на фараона!
— Не, ти си тояга от кораво дърво — приведе се напред Хатусу, но сега се усмихваше. — Амеротке, спомняш ли си? Едно време з… за… заекваше… — изимитира тя.
— Да, помня добре как вие ми се подигравахте. Вие и любимото ви сиво коте…
— Амеротке, ти винаги си бил прям. Виждам, че си преодолял заекването, но лицето ти е все така потайно. И решимостта ти да постъпваш винаги според убежденията си никак не е намаляла. Не те ли отегчава това?
— Ваше височество, бях отгледан в двора на баща ви, затова умея да скривам емоциите и мислите си зад добри маниери…
— Някои ще кажат, че не ти липсва наглост — обади се Сененмут.
— В такъв случай ще им отвърна, че явно имаме много общо помежду си — невъзмутимо го изгледа съдията.
Хатусу се разсмя и скочи от стола. Доближи до Амеротке и се облегна плътно о него, вдигайки нагоре лицето си. В обвилата ги слаба светлина съдията се почувства така, все едно се бяха върнали години назад: той е съвсем млад мъж, а тя — закачливата и палава дъщеря на фараона. В този миг Хатусу го целуна по бузата и с елегантна крачка се върна до трона, където се отпусна с капризно нацупени устни.
— Какво искаш, Амеротке?
— Да бъда оставен на мира.
— Не, питам те в качеството ти на съдия.
— Дълъг живот, здраве и благоденствие за фараона. Също и мир в дома му.
— Амеротке — намеси се Сетос. — Не се превземай пред нас с прекалената си скромност. Ще го кажа направо: чертата вече е изтеглена. На коя страна заставаш?
Съдията повдигна вежди с думите:
— Е, боя се, че съм останал там, където съм бил и преди тегленето на чертата.
— Ти си лъжец! — отново се намеси Сененмут. Амеротке пристъпи напред и надзирателят на строежите вдигна примирително ръце: — Вземам си думите назад. Наистина не мисля, че си лъжец. Вярвам, че си почтен човек, освен ако не си пълен глупак. Но си ужасно неотстъпчив. Не виждаш ли, че царството се е плъзнало към гражданска война?
