— А после какво е станало?
— Царската ладия влезе в крайбрежните води — взе думата Сетос. — Генерал Омендап може да потвърди тези подробности. Божественият фараон слезе и се отправи към храмовия комплекс.
— Ти тръгна ли с него?
— Не. Останах при везира, Байлет и другите на борда на „Слава на Ра“. Фараонът винаги искаше от мен да държа под око висшите служебни лица около него.
— А по-нататък?
— Божественият фараон тръгнал сам? Не! — вдигна пръст Хатусу. — Придружили го Ипувер, Аменхотеп и няколко войници от личната царска гвардия. Останали три дни в Сакара.
— А Менелото? — попита замислен Амеротке.
— Да, Менелото също отиде с фараона — потвърди Сетос. — Беше натоварен лично да се грижи за охраната му. Доколкото знам, отседнали в дома на Нероупе, посетили храмовете, светилищата и гробовете на своите предшественици. После всички се върнаха на царския кораб.
— Споделял ли е с някого за времето, прекарано там? — запита Амеротке.
Сетос поклати глава отрицателно:
— Не. На другия ден бях изпратен с бърза лодка по течението към Тива. Носех писма за нейно височество и за останалите членове на семейството.
Амеротке скръсти ръце. Спомни си за Сакара с големите тамошни гробници и мавзолеи, построени преди хиляди години като символ на египетската мощ и слава. Сега, след като царският двор се намираше в Тива, местността се бе превърнала в пустош, вклинена между зелените полета около Нил и горещите, опалени пясъци на Червените земи. Вътрешно се почувства горд от правотата на предположенията си: Тутмос, Аменхотеп и Ипувер бяха посетили заедно онези светилища. И тримата бяха мъртви, а срещу Менелото бяха повдигнати толкова сериозни обвинения, че вероятно го очакваше същата участ. Дали все още беше жив? Или го бяха убили, за да замлъкне? Кой стоеше зад всичко станало? Дали Рахимере? Или самата Хатусу и новият й фаворит Сененмут? Любовници ли бяха двамата? Дали връзката им не бе започнала, докато божественият фараон е бил далеч, за да се сражава с неприятелите на Египет?
— Господарке, в писмата си божественият фараон не ви ли е намеквал за нещо обезпокояващо?
— Получих писмо, изпратено веднага след като е напуснал Сакара — рече Хатусу. — В него се говореше за големите му победи. Имаше и съобщения лично за мен и за сина му. И още: с какво нетърпение очаква завръщането си в Тива — очевидно бе решила да прикрива истината: — Но нищо друго. Оттук нататък случаят е в твои ръце. Разрешавам ти да се оттеглиш.
Амеротке отбеляза за себе си, че Хатусу всъщност е много по-проницателна и опасна, отколкото бе свикнал да я смята. Явно не го бе повикала за истинско разследване. Думите й бяха само залъгалка за пред хората. Истинската игра предстоеше тук, в двореца.
Съдията се изправи, поклони се и напусна стаята. Върна се бавно в тронната зала, която сега пустееше. Хвърли поглед към балкона и видя, че се е стъмнило. Отвън се разнесе глухият звук от оръжията на стражата. Искаше да вярва, че Норфрет се е прибрала у дома, и се чудеше дали да я последва. Пред очите му отново изникна гледката с отсечената глава на Аменхотеп; след това го споходи мисълта, че сигурно верният Шуфой го чака някъде до портите.
— Амеротке! — гласът на Омендап сепна съдията.
— Защо се криеш зад колоните като котарак, генерале? Какво правиш тук? Чакаш мен или отиваш на тих разговор с господарката Хатусу?
Омендап го стисна за лакътя и после го побутна леко, насочвайки го към вратата:
— Реши ли вече коя фракция ще подкрепиш?
— Още не. Възложиха ми да разследвам смъртните случаи, включително този на един от висшите ти офицери.
Омендап спря при вратата.
— Тук сме на сигурно място — пошепна, като почука по нея. — Дървото е дебело и сме далеч от евентуални шпиони.
— Какво имаш да ми казваш?
— Във връзка е с думите ти за пътуването на божествения фараон до Сакара. Той престоя там три дни. Вече го знаеш, нали? Е, добре — заговори по-бързо, — когато Ипувер се върна, попитах го какво е станало там. Според Ипувер не е имало нищо особено, освен това, че фараонът излизал нощно време. Ипувер оставал сам, а Менелото и Аменхотеп го придружавали.
— Имаше ли промяна в поведението на Менелото или Ипувер след връщането на фараона?
Омендап поклати глава отрицателно:
— Фараонът страдаше от припадъчната болест. Имаше видения и халюцинации. Но аз съм верен войник и не ме интересува какво прави господарят ми нощем. Ако иска да излиза през нощта, за да принася жертви или да се моли на звездите, негова си работа. Но искам да разбера защо Ипувер е трябвало да умре… Той бе смел като лъв. Предан и с широко сърце — сълзи бликнаха в очите на главнокомандващия. — Заслужаваше да умре с меч в ръката, а не като някоя старица, ухапан от коварна змия! Но аз дойдох, за да споделя с теб две важни неща — пое шумно дъх Омендап през свитите си устни. — По-скоро три — доближи се той толкова близо, че Амеротке усети бирения му дъх. — На първо място, Ипувер изобщо не се бе променил след връщането си от Сакара, но не такъв бе случаят с Аменхотеп. Жрецът започна да идва рядко на заседанията на царския съвет. А когато идваше, беше немит и размъкнат. Дори веднъж ми се стори пиян. Второ, от Ипувер не научих нищо, за разлика от това… — Омендап развърза малката кожена кесийка, овесена на шарфа му. От нея извади миниатюрна статуетка, оцветена в червено, и я подаде на Амеротке. Съдията я вдигна към светлината на алабастровите лампи, за да я разгледа по-внимателно. Статуетката не беше по-висока от дължината на пръст и представляваше фигурка на мъж, по-точно на пленник: ръцете му бяха вързани на гърба с червена връвчица, с каквато бяха притегнати и глезените му. — Червените ленти на бога на войната Монту — отбеляза Омендап. — По същия начин жреците връзват глезените и китките на пленниците, преди да бъдат заклани.
— Магьосническо творение на някой ловец на скорпиони или продавач на амулети?
— Не! Това е символ предизвестие — обясни главнокомандващият. — Предупреждение от рижия бог на унищожението Сет. И не е направено само от глина. Материалът е взет най-вероятно от нечий гроб, след което е бил омесен с менструална кръв и изпражнения от муха. Като жертвоприношение за някой демон.
— Дадено е на Ипувер, така ли?
— Как ли пък не! — грабна фигурката Омендап. — Това е третото! Някой мушна тази гадост в ръката ми, когато влизах снощи в двореца! Ще я унищожа на свещен огън… — преглътна той на сухо, — защото тя представлява проклятие, древно колкото Египет, и предизвестява идването на ангела на смъртта!
Девета глава
Амеротке остави Омендап, излезе от залата и се спусна в големия вътрешен двор пред сградата на двореца. Отвред се тълпяха наемници, надянали различни облекла и снаряжение: шарданци с изпити лица и остри погледи изпод роговите си шлемове; декари с шапки на ивици и кръгли щитове; сирийци с островърхи шапки и къси рогови лъкове; черни като нощта нубийци с поли от леопардова кожа и накити от пера по главите. Те поглеждаха начумерено към Амеротке, който си проправяше път с учтива усмивка и любезни извинения. Напрежението на предстоящата война трептеше във въздуха. Редовната войска се намираше под командването на Омендап, а разположените тук наемници бяха подчинени на Рахимере. Амеротке стигна до портите и се обърна назад. Веднага прецени, че ако везирът нанесе удар, дворецът ще бъде прегазен. Ще го последва разширяващият се пламък на неизбежния метеж. Беднотията ще изпълзи от бордеите, струпани долу около кея. Тълпите неминуемо щяха да връхлетят върху вилите и именията на богаташите извън града. Съдията разбираше, че е наложително да планира бързо необходимите действия от своя
