наблюдаваш.
— Точно така те открих.
— И аз теб. Спомняш ли си? Прекарахме цялата вечер, загледани един в друг.
Норфрет се изсмя и преди да забърза по свои си работи, не пропусна да му нареди през рамо да облече най-хубавите си дрехи.
Сега Амеротке, увил юздите на колесницата около едната си китка, поглеждаше от време на време встрани. Облякъл бе нова набрана пола и носеше служебния си пръстен, но както винаги бе отказал да си сложи перука. Никога нямаше да забрави как по време на службата си в ескадрона от колесници редовите войници не спираха да се подиграват на наконтените офицери, които не желаеха да отстъпят от висотата на модните канони дори когато прекосяваха Червените земи. А Норфрет и този път бе хубава като нощта. Беше облякла светеща от чистота плисирана роба от ленен плат, а в дългата й черна перука бяха вплетени златни и сребърни нишки. Аметистови обеци висяха от изящните й уши, а красиво огърлие от лазурит опасваше шията й. Тя се бе наклонила встрани и разговаряше с Шуфой, който следваше пешком колесницата със слънчобран в едната ръка и тръстиков бастун в другата.
— Шуфой, можеш да се качиш при нас — подметна шеговито тя, потупвайки плетената седалка, — има достатъчно място. А и колесницата не е бойна: конете са скопени и кротки.
— Никак не обичам колесниците — отговори джуджето. — И не ми се нравят нито празненствата, нито банкетите. Там хората винаги зяпат лицето ми и задават въпроси от сорта на „Къде ти е носът?“.
Норфрет се изсмя и се изправи. Амеротке придърпа юздите. Следеше с поглед преминаващия покрай тях поток от моряци, войници, леки момичета, търговци и селяни. Всички те неизменно спираха очи в Норфрет, но щом зърнеха отличителните знаци на колесницата, мигом се покланяха и отстъпваха.
Най-после стигнаха до главния настлан път, водещ към двореца. Стрелци с лък и пехотинци от полка на Изида преграждаха стълпилото се множество, петимно да види пристигащите и заминаващите. Амеротке изплющя с юздите и конете ускориха леко ход. Минаха бързо през входната порта и навлязоха в обширните и обилно поливани градини на двореца — красив рай със сенчести алеи, декоративни езера и широки тревни пространства. Стражата им направи място да завият. Амеротке помогна на Норфрет да слезе от колесницата. Даде напътствия на конярите да разпрегнат конете, да ги подсушат и да ги нахранят, преди да ги отведат в оборите. После мина със съпругата си през официалния вход с огромните стенописи, изобразяващи бойните подвизи на фараона. Влязоха в колонната зала, пазена от войници, и прекрачиха в Обожавания дом — личната обител на младия фараон. Най-сетне стигнаха до голямата банкетна зала — обширно величествено помещение с тъмночервени колони и капители, оформени като златни пъпки на лотосови цветове. Лампи от чист алабастър в различна окраска излъчваха мека светлина. Амеротке се загледа в събралото се множество — красиви жени с голи рамене и мъже с тежки черни перуки. Разпозна неколцина от тях — Сетос, Рахимере, генерал Омендап. Всеки, който уловеше погледа му, кимваше едва забележимо и веднага се обръщаше към събеседниците си. За обслужването се грижеха момичета — буквално голи, ако човек не успееше да види тясното парче тъкан около слабините им, — които обикаляха сред гостите и предлагаха на всеки по един лотосов цвят като поздрав за добре дошъл, а също и чинийки с различни лакомства и украсени с драгоценни камъни чаши, пълни с вино или бира. Норфрет си взе чаша и отмина встрани, за да поздрави своя позната. Амеротке остана близо до вратата. Нестройният хор на разговорите стихна, когато вратите в другия край се разтвориха широко и в залата влезе Хатусу. Амеротке се изненада от голямата промяна у нея след края на траура заради кончината на съпруга й. Съдията винаги я бе смятал за жена, оставена в сянка. Сега обаче Хатусу се движеше с царствено величие, прибрала ръце до тялото си, обвито в почти прозрачен лен. Дългата й, напоена с масло перука блестеше прибрана на челото с изящната корона на египетските царици. На гърдите си носеше красиво сребърно украшение, а широки златни ленти във формата на кобра със зейнала паст обвиваха китките й. Ноктите на ръцете и краката й бяха къносани, а тъмните й очи изглеждаха по-големи и удължени с помощта на положената ярка синьо-зелена боя.
Тя пресрещна погледа на Амеротке и се усмихна леко. Отвсякъде се завтекоха към нея, но тя направи учтив жест с пръстите на една ръка и тръгна право към него, очевидно за да го поздрави. На оголеното й ляво рамо внимателно бе нанесена татуировка на богинята отмъстителка Секмет с лъвски образ. Амеротке си помисли, че тя се облича като принцеса, но че с поведението си показва, че е воин. Тя спря пред него и протегна ръка. Съдията понечи да приклекне на коляно, както изискваше ритуалът, но Хатусу поклати леко глава, а от очите й закачливо заструи свежо и добро чувство за хумор.
— Благородни ми Амеротке — прозвуча гласът й ниско, почти глухо: — Колко години минаха? Десет или може би дванайсет, откакто напусна двора на баща ми?
— Мисля, че са дванайсет, господарке.
— Тогава бъди отново добре дошъл при нас! — Амеротке погледна над рамото й. Другите официални лица и служители, военачалници и писари се преструваха на увлечени във важни разговори, но всъщност наблюдаваха внимателно. Навътре в залата и недалеч от една колона той видя как Сетос държи Норфрет за ръката и й разказва нещо, навярно шеговито. Да, главата на Норфрет се отметна назад и смехът й огласи цялата зала. — Гледах ви, когато пристигахте — продължи Хатусу. — Нейно благородие Норфрет е все така хубава.
— Е, в този случай хубостта е гледала хубост — отвърна Амеротке.
Хатусу въздъхна престорено. После кокетно приведе глава към него, сякаш флиртуваше:
— Амеротке, никога няма да станеш царедворец: ласкателствата никак не ти се удават.
— Нали съм съдия — отговори Амеротке. — Не е в стила ми да лаская.
— С теб винаги е било така! — погледна го с разбиране тя. — Все още ли си лудо влюбен в съпругата си Норфрет? Гледах те как стоиш тук, взрян намръщено в останалите — изсмя се тя в шепа. — Охо, Сененмут!
Надзирателят на царските строежи застана до тях. Амеротке се изненада от фамилиарното му поведение: той се държеше с Хатусу така, сякаш бе от царски род — принц в двореца. Съдията стисна протегнатата му за поздрав ръка.
— Съжалявам — извини се Сененмут, — че не останах по-дълго тази сутрин. Помислих, че може да откажеш поканата, което щеше да бъде неудобно за всички.
После се извърна към Хатусу и й подаде малка кожена кесия, украсена с бродерия. Тя я отвори и извади от нея златен пръстен; хвана Амеротке за ръката и го постави на безименния му пръст. Съдията разгледа пръстена: широката златна халка беше гравирана е йероглифи, които обявяваха на всички, че той е вече един от „приятелите на фараона“ и член на царския съвет със запазено място в неговия дом.
— Не е подкуп — прошепна Хатусу с хладен и остър поглед. — Амеротке, ти си ми потребен. Имам нужда от силата на мисълта ти, както и от полезните ти съвети. А за да бъда напълно искрена, нужен ми е и здравият ти разум.
Съдията искаше да я попита във връзка с какво й е толкова необходим, но прислугата вече подреждаше възглавници и рогозки пред малките маси, приготвени за царствената вечеря. Хатусу го докосна леко по ръката и се отдалечи.
Влязоха няколко робини. Една от тях сложи венец от цветя на врата му. Друга му предложи калъпче благовонна смес. Амеротке не го прие, но притежателите на високи перуки взеха калъпчетата и ги сложиха върху тях. Не след дълго щеше да стане по-топло: благовонията щяха да започнат да се топят, а от главите на почитателите на перуки да се разнася приятен аромат. Мъжете се разположиха в единия край на залата, а жените — в другия. Чашите с вино се раздвижиха и пируването започна. Бяха сервирани блюда с говежди пържоли и месо от пиле, гъска и гълъб, както и различни видове хляб, всеки от които бе оформен и нарязан посвоему. Отвориха делвите с вино, положени в метални поставки; на всяка от тях бе отбелязана годината на гроздобера; прислугата се грижеше бронзовите чаши на гостите да бъдат винаги пълни. Донесоха кърпи и съдинки с вода за измиване на пръстите. До Амеротке седеше генерал Омендап. Той се обърна, за да очисти пръстите си в купичката, и намигна на Амеротке:
— Добре дошъл в царския съвет! — Амеротке му отвърна с усмивка. Пътищата им се бяха срещали нееднократно по различни поводи: той познаваше генерала като добър и порядъчен човек с приятно чувство за хумор, бърза мисъл и услужливо остроумие. Омендап бе сърцат воин — на врата си носеше златен лотосов цвят, даден му от фараона за смелост в боя. Сега главнокомандващият се приведе по-близо: — Всички чухме какво си отсъдил по делото на клетия Менелото — огледа се той, за да е сигурен, че слугите
