Влязоха в преддверието. Стените и колоните явно доскоро са били покрити с рисунки на ловни приключения и сцени от живота на боговете, но сега тънеха в прах и мръсотия. Подът не беше измит. Въздухът беше спарен и с кисел привкус. Декоративните растения в ъглите бяха повехнали. На един стол бе оставена чиния с храна, около която бръмчаха мухи. Капаците на прозорците бяха спуснати; дразнещият проточен звук, издаван от комарите, които танцуваха около маслените лампи, засилваше усещането за самота и отчаяние. Сякаш Аменхотеп бе предчувствал края си и бе изгубил цялата си жажда за живот.
— Как се чувстваше господарят ти?
— Не беше добре — поклати глава възрастната жена. — Всичко около него сякаш изведнъж спря. Престана да излиза от стаята си. От време на време хапваше по нещо. О, да: пиеше здравата! Все го предупреждавах, че силното вино е вредно на гладен стомах. Нито веднъж не отиде някъде, било в дворец, или в храм. Не приемаше посетители. Не ме оставяше да почистя. Освободи прислугата си, робите, а дори и младите момичета, които преди танцуваха за него и го забавляваха.
— А какво знаеш за смъртта му? — Амеротке погледна през рамо. Оказа се, че Шуфой бе предпочел да остане навън. Съдията можеше само да се надява, че слугата му няма да сътвори някоя и друга пакост в притъмнената градина.
— Дойде някакъв тип — отговори жената, — който никак не ми хареса. Почти не го видях, защото беше облечен в черни дрехи, също като онези бродници от пустинята. Заяви, че носи послание за господаря ми. Взех го от ръцете му и той на мига сякаш се стопи.
— Кога се случи това? — запита Амеротке.
— По-рано днес. После го отнесох в стаята на Аменхотеп. Той го отвори и аз видях, че се развълнува. Махна ми с ръка да си вървя. Започна да мърмори нещо под носа си. О, жрецът наистина бе раздразнителен и имаше тежък характер. Случвало се е да ме замерва с разни неща. А след смъртта на божествения фараон буквално заживя като отшелник… — жената се вгледа внимателно в Амеротке: — Вие сте върховният съдия, нали? И са ви изпратили тук, за да разследвате?
Амеротке кимна.
— А знаеш ли какво е променило настроението на господаря ти?
— Отначало мислех, че е смъртта на божествения фараон, но така и не чух дума от него. Той не разговаряше с никого. Елате, ще ви покажа.
Тя го преведе през тъмната къща; прекосиха вътрешен двор с плискащ фонтан, където въздухът бе много по-приятен, после преминаха през някакъв коридор. Старицата влачеше едвам краката си пред него с маслената лампа в ръце. Спря пред една врата; Амеротке видя, че се намират пред малък параклис, досущ като мястото за молитви в собствения му дом. Отвътре параклисът бе занемарен и мръсен като останалата част от къщата. По стените бяха изрисувани картини, на които Амон Ра с протегнати ръце приемаше върховната почит на жреците си. До него бе изобразен Хор, държащ поднос с приношения. Наосът бе непочистен, а оставените пред него дарове, изглежда, бяха оставени преди доста време. Пръснатият по пода пясък бе разтъпкан в безпорядък, съдинката за тамян бе студена, а парчето растителна смола в него се бе втвърдило и почерняло. Съдът за светена вода, с която жрецът е трябвало ежедневно да пречиства плътта си, лежеше счупен на пода. При всякакви други обстоятелства Амеротке би помислил, че в молитвения кът е било извършено светотатство. Но сега стигна до заключението, че Аменхотеп или се бе отрекъл от своите богове, или те го бяха изоставили. Възрастната жена се бе върнала до вратата и се взираше в нощта. Амеротке прекоси помещението и застана до нея:
— Казвал ли ти е нещо Аменхотеп?
— Абсолютно нищо, господарю. Почти не се хранеше, пиеше много вино и от време на време заспиваше; в повечето случаи седеше в стаята си и полугласно мърмореше нещо.
Съдията си спомни отрязаната глава, донесена на Рахимере по време на банкета. Тя не беше избръсната: наболата брада покриваше плътно бузите и брадичката. Аменхотеп дори не се бе постарал да очисти тялото си — основно задължение на всеки жрец.
— А прочете ли изпратеното му послание? — продължи да пита настойчиво Амеротке.
— Да — развълнувано трепна гласът на старата жена. — После премина през стаята и видях как го пусна в една от маслените лампи. По-късно следобед взе едно наметало и бастуна си, след което излезе, без да каже и дума.
— Покажи ми стаята му, ако обичаш — рече Амеротке.
Тя се върна с него в къщата и го поведе нагоре по стълбите. Покоите на Аменхотеп бяха мръсни и смърдяха отвратително, сякаш жрецът не си бе правил труда да ползва тоалетната, а бе уринирал из ъглите. Спалнята бе осеяна с остатъци от храна. Гримаса сви лицето на съдията, когато два плъха, настанили се на тапицирано столче, изприпкаха бързо-бързо и се скриха. Очевидно Аменхотеп бе живял заможно в разцвета на силите си. Леглото бе изработено от скъпо смокиново дърво, а облегалката за глава бе украсена със златни инкрустации. Многото столове бяха тапицирани със скъпа материя и украсени със слонова кост и абанос. По масите и лавиците бяха наредени златни и сребърни чаши. Подът беше покрит с килими от чиста вълна, а по инак голите стени бяха овесени гоблени. Амеротке отвори малко ковчеже, пълно с тюркоази и драгоценни камъни от мините в Синай. В друго ковчеже имаше сребърни и златни дебени, гривни за китката и ръката, а така също и огърлици от скъпоценни камъни.
— Всичко това нямаше никаква стойност за него — плачевно занарежда възрастната жена. — Абсолютно никаква. Той бе свикнал да слиза до Езерото на чистотата, дето е в градината. Миеше се и се къпеше три пъти дневно. Но откакто се върна от делтата, дори не сменяше дрехите си.
Амеротке взе един папирусен свитък и освободи закопчалката. Оказа се красиво копие от Книга на мъртвите, изписана с изящните йероглифи на Меду Нефтер — езика на боговете. На много места Аменхотеп бе издрасквал отстрани с червено и зелено мастило йероглифите на числата едно и десет. Амеротке хвърли обратно свитъка и прекоси стаята към прозореца. Движеше се бавно и оглеждаше внимателно пода, защото всяка стая, осеяна с остатъци от храна, привлича змии и опасни вредители. Погледна към нощното небе. Питаше се какво бе довело до такава голяма промяна у жреца. Дали душевното му равновесие е било нарушено? Имаше достатъчно основания да повярва в това. И все пак защо един състоятелен и надменен жрец се бе затворил в себе си? Какво го бе накарало да изостави всекидневните ритуали и да обърне гръб на боговете и на задълженията си към тях? Нима скръбта от смъртта на фараона? Или нещо друго? Може би някое събитие, станало по време на пътуването с божествения до пирамидите в Сакара? Той погледна през рамо. Старицата бе взела златен поднос с инкрустирани скъпоценни камъни по периферията и побутваше с отвращение остатъците от храна, хвърлени по пода.
— Промяната у него е настъпила след връщането му от Сакара, така ли?
— Да, но не знам по каква причина — подсмръкна тя. — И сам видяхте, че се е хранил само с овче месо и чеснов лук.
— Да, но тази храна е забранена за жреците. Тя го омърсява и прави нечист…
— И аз му го казах, но той само се изсмя. Обясни ми, че единственото му желание е да тъпче корема си с овче месо и чеснов лук. Не искаше да хапне нищо друго — вдигна тя оцапаното си с боя и сълзи лице: — Господарю, защо смъртта го настигна точно сега? А какъв самохвалко беше! Е, понякога ми е давал и подаръци…
— Приемаше ли посетители? — запита Амеротке.
— Не, никакви. Само днес — изтърва тя подноса и се отправи към един от тъмните ъгли, — но къде ли се е дянало… Да, беше рано сутринта. Спя много малко и обичам да гледам изгрева на слънцето. Когато заранта отворих портата, намерих парче ленен плат, свито и превързано с червена връвчица — гласът й прозвуча по-глухо. Тя се наведе и затърси нещо в тъмното. — Да, ето я! — върна се и му подаде восъчна фигурка, чиито ръце и крака бяха вързани с червена връв.
— Знаеш ли какво е това? — запита Амеротке.
Възрастната жена присви очи, за да я види по-добре на слабата светлина.
— Някаква кукличка. Детска играчка.
Амеротке остави статуетката на масата.
— Да, наистина е играчка — въздъхна той, — но искам да я изгориш, след което да почистиш и да пречистиш стаята!
После се спусна по стълбите и слезе в градината. Шуфой бе приклекнал до портата, стиснал здраво скъпоценния си вързоп.
