— Търпеливото чакане пречиства сърцето на човека — зазвуча напевно гласът на джуджето.
— Да, а също и здравият нощен сън — не му остана длъжен Амеротке. — Шуфой, тръгваме.
Слугата отвори портата и последва господаря си. Продължи след него мълчаливо и с наведена глава: не искаше да се разбере колко уморен и тъжен се чувстваше след онова, което се бе случило в отсъствие на съдията: докато господарят му оглеждаше покоите на Аменхотеп, джуджето възнамеряваше да пообиколи из градината и да потърси нещо, което си струваше да прибере. Но точно когато Амеротке и старицата се скриха във вътрешността, някой потропа на портата. Шуфой изприпка обратно, защото имаше опасност за оставения там вързоп. Отвън чакаше човек, облечен в черно. Той бутна в ръцете на джуджето нещо увито в парче ленен плат.
— Това е за господаря ти! — почти изсъска гласът му в мрака.
След миг тъмната фигура бе изчезнала. Любопитният Шуфой развърза червената връвчица и се взря уплашено в грубо изработената восъчна фигурка с овързани като на пленник глезени и китки. Джуджето мигом долови заплахата като знак, символизиращ бога Сет: господарят му бе набелязан за унищожение! Размаза с пета фигурката, защото се срамуваше от проявеното любопитство и защото „не е работа на слугата да смущава покоя в сърцето на своя господар“, както твърдеше Книгата на пословиците.
Убиецът, фанатичен поклонник на Сет, се взираше в нощта седнал с кръстосани нозе в голямата пещера, зейнала високо над ронливото и прашно уади12 в отвъдния край на Долината на царете.
Огромната пещера бе стара; по стените й се виждаха чудновати знаци. Тя беше известна като светилище на богинята Мерецегер, но сега тук всичко бе запуснато. Възрастният жрец Лабда лежеше в един от ъглите с прерязано гърло и разбита глава: кръвта му бе изтекла в гъсти и лепкави локвички около мършавото му тяло, оваляно в прахта. Отвъд оголените скални зъбери се простираха обширните Червени земи — свърталище на лъвове, чакали и космати хиени, чийто вой цепеше нощта. Убиецът подсили огъня от изсушени парчета оборски тор и погледна към копието, костения лък и колчана със стрели до себе си. Огънят държеше хиените настрана, но стрелите бяха допълнителна защита срещу ненаситните нощни страшилища.
Приседна по-близо до огъня и се загледа към звездите над самия отвор на пещерата. Захапа парче диня и отново спря погледа си върху трупа. Вече бе направил приношение на Хор — една чапла, а после и стария жрец. Главорезът затвори очи и пое дълбоко въздух. Отправи мислена молитва към богинята лъвица Секмет и към Сет, бога на мрака, разрухата и смъртта: очакваше от тях да чуят молбата му и да изпратят на помощ своите демони.
До трупа на възрастния жрец бяха проснати бездиханните тела на двата павиана, предварително приготвени за примамка на дивите зверове в сенчестата тъмнина отвън. Убиецът произнесе на глас имената на враговете си с молбата да бъдат включени в списъка, подготвян като свитък от боговете на подземния свят за онези, които щяха да умрат преди края на годината. Той бе длъжен да изпълни заръката. Ако не го стори, Египет няма да бъде спасен, а боговете му ще останат без защита. Какво значение би имала една гражданска война в сравнение с тази мисия? Но трябваше да бъде колкото безпощаден, толкова и ловък. Особено с Амеротке! И вече никакви ненадейни змийски ухапвания! Убиецът огледа поред погиналите от ръката му и сведе глава в знак на благодарност. Вслуша се в джавкащия вой на хиените. Прие го като отговор на отправената молитва за смъртта на иначе справедливия и честен върховен съдия от Залата на двете истини.
Десета глава
Хатусу се превъртя в леглото и огледа спалнята в личните си покои. Сенките оживяваха на неравния светлик на маслените лампи: очертаните от тях фигури тръгваха по стените. Тя вдигна едно ветрило от щраусови пера и го размаха леко, наслаждавайки се на благоуханния хлад по лицето и шията си. Чаршафите на инкрустираното с абанос легло бяха събрани накуп и прогизнали от пот. Тя ги изрита встрани и провеси дългите си крака от леглото. После избута златните чаши и каната за вино от син порцелан. По пода се търкаляха обшити със златни нишки туники и роби, украсени с хиляди розетки. Погледът й се спря върху съдинка с парфюмирано мазило. Хатусу се усмихна на посвещението, изписано със златни знаци по периферията: „О, любима, живей милион години! С лице, обърнато на север, и очи, пълни с любов.“
Хатусу свали перуката си, стегната с диадема от драгоценни камъни, както и огърлието от лазурит. После погледна през рамо към Сененмут, изтегнат на леглото и потънал в дълбок сън; силното му тяло блестеше от пот. Да, той наистина бе смайващ любовник — неутолим и як като бик. Двамата първо пиха вино от златни съдове, след което тя танцува за него, облякла прозирни дрехи и накичена със скъпоценни камъни. Накрая той я облада грубо и жестоко: присви я и я просна под себе си, а после се замята в тялото й, жаден да го изпълни със семето си. Тя се претърколи и докосна леко носа на Сененмут с връхчето на пръста си. Наистина ли я обичаше? Заради това ли не спираше да я обладава отново и отново през цялата нощ? Или защото бе принцеса от царско потекло и бивша съпруга на фараона? Нима този амбициозен и хитър царедворец ламтеше само за трона, който й принадлежи по право? Можеше ли да му вярва? Дали самият той не я изнудваше? Той ли оставяше малките папирусни свитъци с всички заплахи, предупреждения и указания? Ако е така… Хатусу се примъкна по-плътно до него и прокара пръста си по гърлото му. Ако Сененмут я предаде, тя ще продължи да танцува за него, да го храни с хубави храни и да го пои със скъпи вина, да се мята като котка под него, а когато заспи — ще пререже гърлото му! Тя се засмя на споходилите я мрачни мисли. Спомни си как бяха избити пленниците при завръщането на божествения й съпруг, а на нея й призляваше от стоманения мирис на смърт. О, сега тя бе готова да изгази море от кръв, за да запази онова, което й принадлежеше. Бе решила да вземе главата на Рахимере, на Омендап и на всички други, които се обявят срещу нея.
Хатусу легна по гръб и се загледа в тавана, осеян със звезди. Каква бе причината за настъпилата промяна? Дали реалната заплаха за нейната тайна? Или това, че се чувства сама? Нима й бе отредено да я хвърлят в харема до края на дните й? Или нещата щяха да тръгнат по друг път? И не беше ли самата тя мъж в женско тяло? Спомни си за робинята, с която имаше интимна близост в годините преди сватбата си с Тутмос II. А може би причината за всичко бе вярата й, че тя е Египет — точно както я наричаше баща й. Старият груб воин я грабваше, вдигаше я нагоре, притискаше я към себе си и казваше: „Ти си моят малък Египет, защото в теб са се събрали цялата му слава, красота и величие!“
Хатусу размаха ветрилото от щраусови пера. Всичко това бе останало в миналото. И бащата, и съпругът бяха поели на запад, за да отидат в Дома на вечността, а тя бе останала сама. Какво я заплашваше? Кой бе изнудвачът? Пък и как бе успял да стигне до тайната, която майка й бе пошепнала едва когато треската я измъчваше на смъртно легло! А защо заплахата се бе появила точно сега? Предупрежденията бяха започнали малко преди връщането на Тутмос в Тива. Нима изнудвачът искаше да я държи в ръцете си, а след време да установи властта над цял Египет? Какво предстоеше да се случи? Приличаше на партия шах. Всяка от страните бе разместила фигурите си. Хатусу бе установила контрол над дворците, Рахимере държеше храмовете, а войниците отказваха да вземат страна.
Тя остави настрана ветрилото. Обстановката напомняше затишие пред буря. Шпионите и съгледвачите докладваха, че либийски ездачи за първи път са стигнали толкова далеч на изток в Червените земи. Вторият човек в управлението на страната Куш се оплаквал, че нубийците отказвали да плащат дължимата дан, а замъците и укрепленията отвъд Първия праг се намирали в изолация — Патрулите попадали на засади, но нима лошото свършваше дотук? Сененмут не спираше да говори за положението на север, откъдето не се връщали нито шпиони, нито пратеници. Той бе представил ясно и пестеливо реалните опасности, пред които бе изправен Египет. Етиопци, либийци и нубийци били готови да досаждат и да създават неприятности. Но най-сериозната заплаха идеше от царството Митани — голямата азиатска сила, която бе хвърлила око на богатите земи на Ханаан. Ами ако армията им реши да прекоси Синай и да овладее мините, които
