Асурал поклати глава отрицателно:
— Колкото от тамянов дим — усмихна се той.
Амеротке се заслуша в тежките стъпки на Асурал по стълбите надолу. Усети как спазмите на паниката свиват стомаха му, но бе твърдо решен да не й се дава. Трябваше да продължи да работи. Изтегли прясно отрязан папирусен лист и го разстла пред себе си. После отвори кутията с четчици, мастила и остриета писци, от които избра едно, натопи го в червеното мастило и започна да пише бързо от дясно на ляво по начина, който бе усвоил в Дома на писарите. Наложи си да не се вслушва в отдалечените викове на децата си, които играеха между тамариндовите и смокиновите дървета, плашейки папуняците, накацали около декоративното езеро. Щом свърши уводната част, извади малко ножче и заостри друг писец. Какво можеше да постигне с метода, който си бе избрал за днешната работа?
Амеротке постави знака, отличаващ Тутмос II като божествен фараон, мистик и епилептик. Храбър главнокомандващ и умел стратег. Той се бе отправил на север, за да насмете враговете на Египет. Съдията начерта една пирамида. След победата божественият фараон бе поел на юг. Спрял бе в Сакара, бе посетил големите пирамиди и храмовете на отдавна покойните му предшественици. Слязъл бе от царската ладия с командващия Ипувер, капитан Менелото и жреца Аменхотеп. Бе отишъл в пирамидите потайно и през нощта. Амеротке изписа йероглифа „Защо?“ и се загледа в слънчевата светлина, изливаща се през единия от прозорците. Дали защото фараонът бе получил писмо от възрастния жрец Нероупе? Какво е било съдържанието на това послание? Защо се е оказало толкова важно? Какво бе открил фараонът там? Дали бе споделил някаква тайна с Аменхотеп? За верски въпроси ли е ставало дума? Тутмос винаги е бил прилежно набожен. А после изведнъж престава да прави жертвоприношения, а когато се моли, го прави тайно и в уединение. В същото време Аменхотеп изгубва желанието си да живее, както и вярата си в боговете. Защо ли Аменхотеп бе надраскал йероглифите за едно и десет? Амеротке бе учил, че това са свещени числа, означаващи божествената същност и върховната проява на всичко съществуващо. И последното — убийствата. От какво бе умрял божественият фараон? Дали е бил е ухапан от змия? Амеротке изписа йероглифа за змия. Дали оръжието, ползвано от убиеца, криеше в себе си смисъла на някакъв ритуал? Би могло да се предположи, че змията представлява Апеп, гигантското чудовище от подземния свят, което е господар на хаоса и на вечната нощ и води непрестанна битка с повелителя Амон Ра и силите на светлината. А може би змията е олицетворение на Уреус, плюещата отрова кобра, която оформя диадемата върху шлема на фараона и символизира противодействието срещу всички врагове на Египет? Или просто е удобно средство за извършване на убийство? Очевидно убиецът знаеше твърде много за змиите. Ако с тях се борави внимателно и както трябва, змиите са послушни и лесно биват пренасяни, без да има реална опасност за притежателя им: свидетелство бяха змиеукротителите, които Амеротке бе виждал неведнъж по пазарищата. Той се усмихна тъжно. Ипувер бе станал жертва без особено затруднение. Някой просто бе сменил торбите в почивката на бурното заседание на съвета.
Ами горкият Аменхотеп, какво бе станало с него? Сигурно е отишъл на среща с познат човек, комуто е вярвал. Възрастният жрец също е станал лесна жертва. Привикани са го в оня запуснат храм на брега на Нил, където са го убили, отрязали са му главата и някой платен убиец, навярно не извършителят, я е отнесъл на Рахимере. Някой, облечен изцяло в черно. Амеротке остави острието писец. Амеметите! Явно те бяха приносителите на восъчните фигурки? Може би това бе част от ритуала им — да нарушат спокойствието на набелязаните жертви? Амеротке винаги бе мечтал зловещите убийци някой ден да застанат пред него в Залата на двете истини. Това би му се понравило извънредно много. С голямо удоволствие би ги подложил на изтезания, за да чуе каква молитва отправят за успех на начинанията си. Но бе все едно да се помъчи да вкара в капан слънчев лъч или да улови божествения дъх на Амон Ра. И така: кой бе убиецът? Съдията се върна към писмената си работа. Дали не е Хатусу? Или помощникът й Сененмут? А може би са Рахимере и шайката му от подмазвачи? И с каква цел? Отмъщение? Потулване на тайна? Или просто повод за създаване на безредие и пълен хаос? Амеротке въздъхна и бутна пергамента встрани. Задачата се оказа трудна и обезсърчаваща. Никой не искаше да каже истината. Съпругата на божествения фараон знаеше повече, но го държеше за себе си. Амеротке стана и се протегна. Денят набираше сила. В градината бе тихо. Той отиде до леглото и си легна, но мислите му бяха изпълнени с изображения и спомени. Чу как Норфрет го вика, но клепачите му натежаха… По някое време Шуфой го събуди, леко разтърсвайки го. Джуджето се подхилваше леко:
— Е, господарю, високият пост е тежичък, а!
Амеротке се изправи и спусна крака от леглото.
Шуфой му подаде чаша студена бира, а той видя на масата поднос с прясно опечен хляб и отрязани надълго парчета от печена гъска.
— Добре е да дойдеш при нас в градината — оглеждаше внимателно Шуфой господаря си. — Слънцето започва да клони на запад, а под смоковниците е хладно и приятно.
— Трябва да изляза — каза Амеротке, отиде до масата и взе подноса.
— Защо? — попита Шуфой.
— Защото трябва — уклончиво отговори Амеротке. — По работа. — Хапна набързо, после си изми ръцете и лицето и облече чиста роба. Извади от един сандък дебела вълнена пелерина и портупей с бронзови бутони; накрая вложи меча и кинжала си в ножниците. — Кажи на Норфрет, че ще се върна скоро. И недей да я тревожиш.
Съдията се спусна по стълбите, без да обърне внимание на предупредителните погледи на Шуфой. Спря на долната площадка, любувайки се на уханието на цветята в градината, където Норфрет учеше двете момчета на писмо. „Как бих искал да остана“ — помисли си той. Но възрастният жрец би могъл да му каже нещо важно. Амеротке се замисли за миг дали да тръгне с колесница, но едно шумно заминаване без видимо значим повод щеше да разтревожи Норфрет и да породи куп въпроси от страна на момчетата. Той излезе тихомълком от страничен изход. Пътят с очертани коловози беше доста пуст. Към него приближаваше някаква процесия; оказаха се група младши жреци, ескортиращи окичено с цветя и гирлянди младо биче, което напъваше жили в бродирания си хамут. Той се поклони на преминаващите и погледна бързо в теглената кола; почти веднага отправи кратка благодарствена молитва към Маат, че го бе предпазила от присъствието на Шуфой или Пренхое в този миг. Колата беше пълна догоре с кости — сигурна поличба за малшанс: жреците откарваха отпадъци от салханата13 в пустинята, за да ги заровят.
Не след дълго Амеротке мина през градските порти и тръгна по пътя покрай омазаните с кал домове на занаятчии и селяни, слизайки към кейовата стена. Засега не чувстваше никакво напрежение, пазарите и сергиите работеха с пълна пара. Във въздуха се носеше острият мирис на самородна сода, която продавачите хвърляха върху работните си места срещу мухите и другите насекоми. Съдията продължи покрай брега на реката. Слънцето бе тръгнало към залеза. Амеротке се спря на една сергия и купи кратуна с вода — жегата и прахта в Долината на царете бързо свиваха гърлото и устата пресъхваше.
После мина бързо покрай увлечени в игра момчета, които се дуелираха с папирусни стъбла. Други събираха животински изпражнения; предстоеше да ги овалят в слама, да ги положат по покривите на къщите си и да ги изсушат до твърдо, за да ги ползват като гориво през идващата зима.
Група хесети — пеещи момичета в чест на богинята Хатор — бяха привлекли огромна тълпа, задръстила пътя. Амеротке спря да погледа. Момичетата бяха провокативно издокарани с високи омаслени перуки с вплетени цветни нишки. На врата на всяка от тях бе овесен лотосов цвят; обеците им със същата отсянка подскачаха и проблясваха при всяко движение. Телата им бяха голи, с изключение на слабините, скъпернически покрити с плътни ленени полички, които се повяваха предизвикателно, докато певиците с пляскащи ръце се извиваха в чувствен танц, провлачвайки леко крака:
