небе. Дали не бе пожар?
Шуфой го стисна за китката:
— Господарю, когато тръгнах след теб, в Тива влезе ескадрон от колесници или поне онова, което бе останало от тях. Конете бяха съсипани, а колесничарите — окървавени и потънали в прах. Чух спотаен шепот и слухове, че на север е станало нещо страшно!
Амеротке се насочи право към шума — Шуфой го следваше, бързайки според възможностите си. Кейовата стена остана зад тях, а те продължиха със същото темпо по тесните виещи се улици, които ги отведоха до широко оградено място пред един от храмовете. Хората се въртяха в кръг, струпани около трима млади офицери, Амеротке разбра от отличителните им знаци, че са от войсковата част на Изида. Проправи си път напред и хвана единия за ръката. Човекът понечи да го отблъсне: Амеротке не бе очистил от себе си кървавите петна и дрехите му бяха раздърпани, но вдигна към лицето му пръстена си.
— Аз съм Амеротке, върховен съдия в Залата на двете истини! Какво става?
Войникът го изведе от тълпата по-близо до някакво магазинче, където гореше насмолена факла, втъкната в цепнатина в стената. Там той огледа лицето на Амеротке и поиска да види отново пръстена.
— Ваше благородие, очакват ви в двореца — отговори офицерът. — Ние с моите спътници се прибираме в полка. Митанийците прекосиха Синай с огромна армия. Египет е в опасност.
Дванадесета глава
Четирите основни войскови съединения на Египет — полковете на Озирис, Изида, Хор и Амон Ра — сега се придвижваха на север по източния бряг на Нил. Всяко съединение носеше отличителните си емблеми от сребро и щандартите, почти скрити в плътните облаци от белезникава прах, вдигани от маршируващите нозе.
Войската се движеше бързо вече втора седмица; писарите отмятаха всеки изминат итеру14; имаше определено количество храна и вода, които се раздаваха редовно. Но крачещите мъже бяха гладни и жадни въпреки всичко. Те хвърляха завистливи погледи наляво, където военните галери пореха водите на Нил с позлатените си носове, изрязани във форма на озъбени животни. Морските пехотинци на борда на всяка от тях бяха строени в пълно бойно снаряжение: слънцето бе спряло в бронзовите им брони. Гребците залягаха над веслата, подтиквани от виковете на надзирателите и офицерите, които сновяха по палубата между кърмата и носа. Бризът бе стихнал, така че галерите трябваше да бъдат в близост с полковете, защото носеха в трюмовете си вода, храна с дълъг срок на годност, оръжие и провизии. И още нещо: бойната флота пазеше левия фланг на войската.
Митанийците бяха хитроумни бойци. Данните от разузнаването бяха оскъдни, но, изглежда, силите им бяха прекосили Нил и можеха да предприемат флангово обхождане. Ако си струваше да се вярва на някои още по-лоши вести, войските на царство Митани можеха да завземат дори няколко галери, с които да се спуснат нагоре по Нил и да оставят след себе си само прах и разруха.
Въпреки това духът на воините беше висок. Откъм реката се чуваше далечната песен на гребците, които призоваваха невидимия си враг на бой:
Песента зазвуча по-силно, след което притихна. Амеротке, крачещ като деснофлангови на сгъстения боен строй, също погледна завистливо натам. Той надигна кратуната и отпи глътка вода; после спря, отвори увесената на гърба си торба, извади палитрата и добави няколко слоя тъмно багрило около очите си — надеждна защита срещу вятъра и прахта. Бялата му шапка с червен кант като отличителен знак на офицер го пазеше донякъде от слънцето, но гърлото му бе пресъхнало, петите му бяха подбити и той потискаше с мъка болката в краката си, жадуващи за почивка. А бе длъжен неотменно да поддържа славната самоувереност на старши офицер. Хората му неотклонно следяха неговото настроение и поведение. И сега знаеше как мърморковците от Неферу, подсилващият контингент наборници, дебнеха във всеки миг за най- незначителния признак на умора или отпускане в известния благородник и техен офицер.
— Кога ще почиваме? — извика нечий глас.
— Когато се стъмни! — извика в отговор Амеротке. — Бийте крак, момчета! Така бедрата ви заякват. Жените ще подсвирват по вас, когато се върнете в Тива.
— Имам нещо по-добро за гледане от бедрата си — не се стърпя да подвикне някой. — Ако още ден-два не пипна жена, ще тръгна на три крака, а не на два!
Дръзката и неприлична приказка предизвика взривове от смях по редиците, които я пренасяха една след друга. Амеротке продължи да крачи с удвоена енергия. Над него кръжаха лешояди с широко разперени криле. Войскарите ги наричаха кокошките на фараона. Те щяха да следват дългата колона мъже в очакване на отпадъците от храната. Макар и любители на мърша, птиците бяха приемани като поличба за добър късмет.
Амеротке заслони очи и погледна вдясно, където хилядите големи бойни колесници — по петстотин към всеки от полковете — громоляха посред облаци прах. Сред тях беше и неговият ескадрон. Върховният съдия беше също педжет, водач на колесница, и предвождаше корпуса с прозвището „Хрътките на Хор“. Сега собствената му колесница бе управлявана от скеджен — колесничар. Много по-леко щеше да пътува с него, но макар и изкусителна, осъществяването на тази идея щеше само да забави колоната на пешаците и да умори излишно конете. Пъргавите атове от Ханаан, чиито бойни украшения от пера танцуваха в поривите на бриза, трябваше да останат максимално свежи в случай на внезапно нападение. Далеч на север и изток се движеше очертаната верига на съгледвачите. Те бяха предимно бродници из пустинята и обитатели на пясъците, познати като бедуини. Върховният главнокомандващ Омендап никак не им се доверяваше. Колесниците представляваха сигурна защита по десния фланг, която щеше да даде възможност на полковете да се разгърнат в случай на поява на митанийци.
Амеротке погледна към небето: преваляше обед. Преходът на войската започна преди повече от две седмици. Оставиха зад себе си Абидос и Мемфис; сега следваха течението на Нил, търсейки митанийската войска, която бе съсредоточила цялата си сила някъде на североизток, ако можеше да се вярва на съгледвачите. До полковете стигнаха слухове, че светилищата на Амон Ра са ограбени и изгорени, а митанийците чакат египетската войска отпочинали и свежи. След като тя бъдеше разбита, пред завоевателя щеше да остане само богатата и тучна долина на Нил — беззащитна и готова за плячкосване.
На Амеротке не му оставаше нищо друго, освен да се надява на плана на Омендап, според който врагът трябваше да бъде ударен изневиделица. По бреме на дългите нощни заседания генералът твърдеше, че митанийците няма да очакват да се натъкнат на огромното войнство, събрано набързо от писарите в Дома на битката. Те заедно с чиновниците от Дома на войната бяха работили без почивка, за да съберат оръжие, храни, карти, магарета и всичко останало, необходимо за водене на бой — Амеротке преценяваше, че ако съумеят да изненадат митанийците, би се стигнало до промяна към подобряване на обстоятелствата. Шпионите от Дома на тайните се върнаха в Тива с новини за огромна вражеска армия, прекосила Синайската пустиня, която се движела твърдо встрани от главния царски път, познат като Пътя на Хор. Митанийците напредвали крадешком и сега държали в ръцете си както пътя, така и пустинята с намиращите се там мини за злато, сребро и тюркоази.
Някъде откъм челото на колоната се обадиха тръбачите от войсковата музика: фанфарите им трябваше да раздвижат кръвта на крачещите войскари. Отделните батальони отговориха с рев и приветствени викове,
