бе застанал женски екземпляр в пълната си мощ и зрелост. Високата й грива бе настръхнала като фон, на който изпъкваха грозната глава, раззинатите челюсти и очите като дупки, в които беснееше огън.
Амеротке отново извика пронизително. Грабна маслената лампа и я запокити към входа на пещерата; фигурата изчезна. Тогава се разнесе хорово ръмжене: глутницата бе обзета от неистова ярост. Той стисна меча и кинжала и се подготви да посрещне нападението на зверовете. Огънят нямаше да му осигури никаква защита. Би могъл да се затича и да направи отчаян скок над зейналото празно пространство, но се отказа. Междината бе твърде широка, а след като хиените се справяха и с бързоногата газела, той нямаше никакъв шанс да се измъкне. Амеротке затвори очи и се замоли на Маат:
— Не съм сторил нищо лошо — изрече тихо той. — А нима не си видяла приношенията ми? Не опитвах ли винаги да следвам пътя на истината?
Отново се разнесе ръмжене и хиената застана пак на входа на пещерата, следвана от друга. В същия миг Амеротке съзря някаква огнена дъга, която прониза мрака, след което се чу плясък в скалата на входа на пещерата; последваха викове и крясъци. Полетяха още огнени стрели. Уплашените хиени се отдръпнаха.
— Господарю! Господарю!
— Шуфой!
Амеротке се втурна, но веднага спря, спомнил си за опасността отвън; после доближи гръб до стената на пещерата и тръгна внимателно към изхода. Стигна до него и надникна в тъмата. Видя някаква движеща се фигура, която вдигна запалена факла.
— Хайде, господарю! Идвай!
— Дъските! — извика Амеротке.
Фигурата изчезна, а той чу острия плясък на тетивата: веднъж, втори път, трети път. Стрелите полетяха към хиените.
— Господарю, помогни ми, в името на истината!
Амеротке излезе и доближи до скалния перваз.
Студеният нощен въздух лъхна по потната му кожа и той потръпна. Той погледна вдясно. Не видя никакви зверове.
— Разкараха се! — викна Шуфой. — Но могат да се върнат. Господарю, по-бързо! Дъските! Сложи ги да легнат, както трябва.
Амеротке приклекна и заопипва в тъмното. Усети, че не може да спре да трепери и да се съсредоточи. Шуфой метна над разлома факлата, която падна, и пламъкът й се пръсна, но от дзифта й смолистото вещество се разгоря отново. Съдията успя да се успокои; светлината му помогна да подхване здраво края на дъските и да ги закрепи. После премина оттатък и клекна до Шуфой. Позволи на слугата си да го загърне с наметало, докато той се пребори с пристъпа на гадене и с парещото смъдене на тила.
— Как разбра? — пошепна той.
— Не съм разбирал — обяви самодоволно Шуфой. — Но не тук и сега, господарю. Трябва да тръгваме — двамата изтеглиха обратно дъските над разлома. — Хиената е лукава твар — обясни Шуфой. — Може да ни преследва. Добре ли си? Ще можеш ли да тичаш?
Амеротке кимна. Слугата му го обгърна през кръста и двамината се заспускаха предпазливо по стръмната скална грамада. Когато излязоха от долината, съдията почувства слабост и гадене. Налетяха го объркани и грозни картини — прогизналите в кръв трупове, павианите със зейнали челюсти и мирисът на леш от онези носещи смърт фигури в мрака. Заобиколиха Некропола и Шуфой някак си съумя да наеме малка лодка, за да прекосят Нил. Когато стъпиха на кея, Амеротке забрави всякакво достойнство: приседна с вдигнати към главата колене, кръстосани ръце и затворени очи. Не успя да се справи с треперенето. Споходи го силен пристъп и той повърна няколко пъти. Остави Шуфой да го привдигне и да го настани под едно палмово дърво недалеч от кея. После джуджето накара Амеротке да изпие чаша силно бяло вино:
— Ще ти се доспи, но ще се почувстваш по-добре.
Амеротке отпи достойна глътка. Успя да добие представа, че покрай тях минават хора — моряци с характерното си облекло, проститутки, търсещи клиенти, амбулантни търговци, понесли стоката си, войници, пристанищни служители, слуги… Съдията имаше желанието да се изправи и да изкрещи високо за ужасите, които бе видял.
— Не мога да се прибера в това състояние — обяви той. — Норфрет ще загуби и ума, и дума.
— Ще останем тук известно време — успокои го Шуфой. — Господарю, пийни още вино и хапни малко.
— Как успя да разбереш накъде тръгнах? — запита Амеротке. Тогава забеляза бледото и изпито личице на джуджето. Протегна ръка и докосна малката му буза: — Ти не си ми слуга, защото си свободен човек. И си мой приятел…
— А, не! Благодаря много — отговори доволно Шуфой. — Човек не може да избяга от съдбата си. Поне не съм съдия в Залата на двете истини, когото са погнали хиени в глуха нощ. Господарю, наистина постъпи глупаво.
— Знам — облегна се Амеротке на дървото и избърса потта от шията си. — Но все пак ти откъде разбра закъде тръгнах?
— Недоумявах защо се издокара така — каза му Шуфой, — и разрових книжата ти, както правя винаги. Намерих писмото на жреца змияр и тръгнах по петите ти.
Амеротке вдигна глава:
— Откъде взе лъка и стрелите?
— От Пренхое, разбира се — отвърна Шуфой. — Той бе излязъл. Инак щеше да дойде с мен. С две думи, вдигнах лъка и колчана му. Прекосих Нил и влязох в Некропола. Там срещнах балсаматора, който беше на процеса. Каза ми, че те е виждал и сте говорили. После продължих по пътя. Стигнах до мястото, където си спирал, за да помогнеш на онази стара жена. Малко парче, откъснато от горната ти дреха, висеше на един камък. Бързах, колкото можех. Беше адски тъмно. Не виждах къде си и как си стигнал дотам, до момента, когато чух виковете ти. При теб имаше маслена лампа. Зърнах светлинка от нея. Може и да съм без нос, но очите и ушите ми си ги бива. А малко преди да оставя зад себе си Некропола, купих… — усмихна се той и сви рамене, — по-точно задигнах, една добре насмолена факла. Останалото го знаеш. Изкатерих се нагоре по камъните и…
— Не знаех за уменията ти с огнени стрели — отбеляза Амеротке.
— Някога бях стрелец с лък — с гордост заяви Шуфой. — По време на странстванията си научих нещо важно: всички животни се страхуват от огъня. В пустинята и в глуха нощ огънят наистина е божи дар. А сега, господарю, кажи ми защо се озова там? — той напълни отново чашата на Амеротке и заслуша разказа му за събитията, последвали първото явяване на Менелото като обвиняем в Залата на двете истини. За крамолите и съперничеството в съвета, за срещата му с Хатусу и за смъртта на Ипувер и Аменхотеп. Шуфой си спомни за восъчната фигурка, бутната му в ръцете предната нощ, но реши да не я споменава. Ако господарят бе постъпил като глупак, слугата бе сторил същото. Той бе длъжен да предупреди Амеротке, да му покаже фигурката, а не да премълчава пред него за дебнещите го опасности. Джуджето се закле наум никога да не повтаря същата грешка. — Не остава място за съмнение — заяви той, след като Амеротке свърши разказа си, — че убиецът нанесе удара си тази нощ.
— Но защо по този начин? — недоумяваше Амеротке. — Защо не с чаша отрова или със змия?
— Щеше да прилича на другите случаи. Аменхотеп е бил подмамен на пусто място покрай Нил, където са го съсекли. Да ти кажа още нещо, господарю. Убиецът е сполучил наполовина в мисията си. Старият змияр, жрецът Лабда, е трябвало да погине поради някаква неизвестна засега причина. Просто да замълчи завинаги. Само боговете знаят защо. Докато ти си нещо друго. Не си бил в Сакара с божествения фараон. Не се е налагало да бъдеш наказан, а само премахнат. Ако не бях намерил онази бележка, щяха да минат седмици и месеци, преди кървавите останки в онази пещера да бъдат намерени и свързани с изчезването ти. А може би и никога. Убиецът просто е искал да изчезнеш. Хиените са били подмамени и настървени умишлено. След угасването на огъня са щели да нападнат. И цялата работа е щяла да прилича на нещастен случай.
Амеротке пресуши чашата си и я положи долу. Тогава долови някакви звуци, които идваха от вътрешността на града. Вслуша се: гласове на мъже, които викаха.
— Нещо лошо се е случило! — изправи се не особено стабилно на нозете си той и се загледа в нощното
