Техният предизвикателен танц, а и още по-възбуждащата песен привличаха вниманието на шляещите се моряци, които повтаряха гръмогласно думите и охотно приемаха малките късове папирус, предлагани от придружаващите музиканти: грубо изрисуваните по тях любовни сцени действаха като допълнителен еротичен стимул. Група нубийци с кожи от пантера по телата си бяха увлечени от ритъма на музиката на флейтите и с подчертано желание се присъединиха към танцуващите девойки. Пристигна полицията, охраняваща пазара. В последвалата суматоха Амеротке се измъкна от тълпата, следвайки пътя над кейовите стоянки, където гъмжеше от ладии и салове. Търговци, моряци, сводници, проститутки и безчислен брой посетители се тълпяха в бирариите и винарните, увлечени в размяна на клюки или на стоки. Съдията съзнателно избягна множеството, продължавайки пътя си покрай доковете и скелите, докато складовите постройки и жилищата оредяха, отстъпвайки място на кален път, който се извиваше между огромните гъсталаци от папируси. Амеротке спря и се загледа към Некропола, над който чудновато оцветените остри скали от гранит и варовик опасваха Долината на царете. Той затвори очи и завъртя на пръста си халката с изображението на Маат. Съзнаваше, че го грози опасност. Но щом жрецът змияр разполагаше с ценна информация, той бе длъжен да отиде при него. Сега просто помоли Маат да се погрижи за безопасното му завръщане.
Единадесета глава
Амеротке продължи по-нататък покрай брега на Нил. От време на време шумно излитаха ята птици и поемаха напреко на реката, осеяна с лодки и плавателни съдове от всякакъв вид и калибър. Той чу квичене от един гъст шубрак. Група ловци налагаха с пръчки пощуряло прасе, докато други двамина хвърляха в реката големи куки с набучени късове свинско месо с надеждата, че кървавата примамка и жалбите на прасето ще привлекат някой от ловуващите крокодили да я захапе, а после да бъде извлечен на брега и умъртвен с тояги. Голите мъже само с една препаска на слабините чакаха с копия и криваци в ръцете. Един от тях зърна Амеротке и се провикна:
— Присъедини се към нас. Струва си!
Съдията направи отрицателен жест с глава и продължи пътя си. Най-после стигна до достатъчно безлюдна брегова ивица. Спря и се загледа надолу към издигащите се и полягащи води на реката. Опасността от крокодили бе винаги реална: знаеше се, че макар и рядко, те дебнеха разсеяни безделници, шляещи се покрай брега. Асурал вярваше, че мнозина пияници са се озовавали във водата и са били изяждани, така че крокодилите добре познават вкуса на човешката плът. Амеротке продължи да стои на едно място, докато привлече вниманието на едно дау, малка рибарска лодка с голямо триъгълно ветрило, която правеше редовни курсове през Нил. Качи се в нея и плати един меден дебен. Лодкарите бъбреха помежду си и никой не му обърна внимание. Насочиха се към малък пристан в края на Некропола. Амеротке се загледа в лабиринта от улички, къщи, магазини и сергии, над които се извисяваше огромният скален зъбер, сега почервенял леко от заревото на залязващото слънце. Това бе западният връх, посветен на богинята змия Мерецегер. Съдията си припомни предупреждението, свързано с долината, над която скалната грамада се бе изправила като навъсен пазач: „Пази се от богинята на острия западен връх. Тя напада внезапно и без предупреждение!“ Амеротке отпъди мрачните си мисли, питайки се как предстоящите събития ще засегнат Норфрет и двамата му синове. Вглъби се дотолкова в себе си, че сякаш бе заспал: екипажът на импровизирания ферибот го сбута по колената, когато се блъснаха леко в дървения кей. Амеротке им благодари и слезе на брега. Той тръгна по пътя, който извиваше през Некропола, като спря за малко пред грамадната статуя олтар на Озирис. Всеки път, когато посещаваше Некропола, за да навести гроба на родителите си или на други свои родственици, Амеротке оставаше с впечатлението, че участва в някакво тайнство. В плътно долепените едно до друго жилища в града с много улици се бяха стекли балсаматори, майстори на ковчези и светилници, художници и специалисти на погребални мебели. През отворените врати Амеротке зърваше тук-там позлатени и боядисани ковчези, облегнати по стените. Досами тях се намираха работните помещения на балсаматорите, където телата на мъртвите се подготвяха за погребение. Въздухът беше плътно наситен с острия мирис на самородна сода, в чийто разтвор накисваха труповете, преди балсаматорите да се заемат със същинската си работа. Той бе примесен с други миризми — на червата и другите вътрешности, изваждани през носа, както и на палмово вино, стрит тамян, смирна и канела, с които натъпкваха тялото след почистване и измиване. Само богатите бяха удостоявани с повечето от тези операции. Труповете на бедните висяха на куки: Амеротке съглеждаше тъмносинята им мъртва плът, която очакваше просто да бъде хвърлена в огромни съдове с разтвор на натриев карбонат, където щеше да бъде очистена след накисване, преди да бъде върната на скърбящите родственици.
Отвъд работилниците и временните постройки се виждаха наредени един до друг шуплести саркофази, изсечени от гранит, наподобяващ варовик. Амеротке спря, за да пропусне минаваща погребална процесия. Водеше я жрец, припяващ молитва към Озирис; следваха го слуги с алабастрови кани и подноси с храна. В средата на процесията се движеше покрита шейна, теглена от двама мъже. Върху нея бяха поставени канопите — съдове с балсамираните вътрешности, извадени от тялото на починалия. А отзад вървеше жрец четец, който редеше тържествено:
— Заставаме пред теб, господарю на запада, велики бог Озирисе. Злословие не е излизало от устата на този човек. Той не е изричал неистини. Позволи той да бъде сред избраниците, които те следват. Слава на теб, божествени отче, господарю на дъха, повелителю на вечността!
Думите му бяха подети от другите жреци, придружаващи украсения ковчег на мумията. След нея бавно се движеха семейството и приятелите, а също и група професионални оплаквачки, които извиваха глас, дърпаха косите си и се биеха по гърдите, решили да заслужат обещаните им пари; от време на време те загребваха прах от пътя и посипваха с нея главите и дрехите си.
Процесията отмина. Амеротке тъкмо се канеше да продължи пътя си, когато зърна лекаря Пией да изскача от една къща с маймунка на рамото — едно от онези дребосъчета, които богатите люде глезеха като свои любимци. Лекарят се движеше бързо и някак си потайно, а Амеротке се питаше каква работа би могъл да има той в Некропола. Понечи отново да тръгне, но без да иска, се блъсна в някакъв човек. Отстъпи назад и разпозна водача на балсаматорската гилдия, който неотдавна бе говорил като свидетел в Залата на двете истини. Притесненият човек промърмори кратко извинение и също отстъпи назад с наведена глава.
— Бъди здрав и благословен! — поздрави го съдията.
— Бъдете вие здрав и благословен, господарю Амеротке. Защо посещавате Града на мъртвите?
— Съдиите и семействата им също идват тук на края — отвърна лаконично съдията.
— А къде са погребани? — попита човекът.
Амеротке посочи към другия край на града.
— Мога да ви придружа до там — предложи балсаматорът. — Тук не е много подходящо място за вас. Трябва да се движите внимателно…
— Това и правя — възрази му Амеротке. После понечи да мине покрай него, но човекът не отстъпи встрани. Ръката на Амеротке стисна дръжката на меча, но човекът приведе глава и вдигна едната си ръка в знак на миролюбие.
— Ваше благородие, признателен съм за милосърдието, което показахте към моя роднина.
— Голяма милост беше, наистина…
— Господарю Амеротке, винаги ви споменавам в молитвите си!
Съдията потупа човека по голото рамо.
— Направи го и сега — пожела той и продължи пътя си. Излезе от Некропола и закрачи по прашен път, ограден със зелен и жилав прещип. Ароматите и звуците от Града на мъртвите останаха назад; смени ги горещият прашен дъх на пустинята. Накрая заобиколи покрай скалистия зъбер и последва тясната
