криволичеща пътека по дъното на сухото уади в Долината на царете. Острите скали от двете страни се издигаха мрачни и сякаш готови да препречат пътя му на фона на умиращите лъчи на слънцето. Амеротке дочу някакъв звук и спря. Малко по-горе по пътя между скалите различи някакво парцаливо кълбо да помръдва; стисна меча си и се заизкачва по сипкавия чакъл. Оказа се старица с жълто и набраздено от бръчките на възрастта лице, обрамчено с мазни кичури сива косица, Амеротке чу предсмъртно хъркане в гърлото й и се взря в помътнелите й почти до млечнобяло очи. Разтърси я съвсем леко; клепачите й затрепкаха и една осеяна с вени ръка помръдна, като че искаше да заслони очите си от слънцето. Амеротке я повдигна внимателно. Стори му се лека като перо. Постави я встрани на тъмно, облегната на скален откос. Устните на възрастната жена се раздвижиха, но Амеротке не разбра нищо от забързания й брътвеж. Той знаеше много добре на какво се бе натъкнал. Семейството й я бе донесло тук и я бе оставило под палещото слънце, за да умре. Явно близките й са били твърде бедни, за да продължават да хранят още едно ненужно гърло.
— Откъде си? — тихо попита съдията.
Тя направи опит да заговори отново, но заклати безнадеждно глава, изпускайки накъсания си дъх в сухо дрезгаво хъркане. Амеротке доближи кратуната с вода до устните й. Старата жена загълта жадно, а той сипа малко вода в шепата си и намокри сухото й чело. Тя замига с широко отворени очи, болни от перде, и промълви:
— Умирам.
Амеротке хвана ръката й и я стисна.
— Мога да те върна обратно — предложи той.
Тя се опита да се засмее, но главата й увисна напред. Съдията намокри тила й с още малко вода, което я оживи, и тя успя да вдигне глава.
— Няма ли да останеш? — пошепна тя. — Да постоиш малко и да кажеш молитвата, а?
Амеротке погледна към очакващия го път през долината. Трябваше да тръгва. Можеше да вземе жената на връщане, но не знаеше кому да я остави. Кожата й беше вече студена и лепкава: той чуваше високото предсмъртно хъркане в гърлото й. Подаде й да пийне още вода.
— Ще остана при теб.
— А ще затвориш ли очите ми, когато издъхна?
Той кимна и зачака. Сенките започнаха да се издължават. Старицата отпадна съвсем. Амеротке й даваше да пие вода на глътки и правеше всичко възможно, за да й бъде по-леко и удобно. Краят не закъсня. Тя изхвърли с изкашляне част от водата, мършавото й тяло потръпна и главата й се килна встрани. Амеротке затвори очите й, обърна се на север и помоли Амон Ра за специално състрадание, като позволи духът на старата жена и нейната Ка да влязат в полята на вечността. После покри лицето й с дрипавата наметка и пожертва още малко време, за да нареди големи заоблени камъни върху мъртвото вече тяло. Нощта вече се спускаше, а горещият повей на вятъра от пустинята се засилваше заедно с воя на чакалите и хиените.
Амеротке прецени, че бе загубил близо час, и забърза навътре в долината. Злокобната тишина ставаше все по-плътна с останалия зад него път. Шуматите стъбла на прещипа, полепнали по стръмните стени на скалите, приличаха на закачулени люде в засада, готови да връхлетят. Нощта ставаше все по-студена. В тъмносиньото небе се появиха светлинките на неизброимо множество звезди. Сенките се удължиха за последно и се сляха в едно. Амеротке си спомни за лошата слава на това място, обитавано от духове. Някъде из тази долина бе скрит тайният гроб на фараона Тутмос I. Архитектът на царската гробница Инени се хвалел, че „око не е видяло, ухо не е чуло и език не би могъл да каже“ къде е бил погребан славният владетел. Стотиците осъдени престъпници и военнопленници, работили на строежа на тайнствената гробница, били избити до крак. Дали духовете на тези мъже — техните Ка, все още се скитаха по тези места?
Пътят правеше завой. Амеротке вече виждаше голямата пещера и някогашно светилище на богинята Мерецегер, зейнала високо в стръмния скалист склон в отсрещния край на долината. В падащата нощ заподскача езикът на пламък; взирайки се през мрака, съдията съзря фигурата на човек, който му правеше знаци с ръка, приканвайки го да продължи пътя си в същата посока. Амеротке забърза и по цялото му тяло избликна пот, когато започна да се катери. В челото на стръмната канара бяха издълбани груби стъпала, но те не бяха устойчиви, защото ги покриваха глина на прах и сипкав пясък. Култът към богинята бе помръкнал, подменен от разточителен храмов ритуал в Тива. Най-после съдията стигна до целта си. Тук, сякаш прорязана от великанска ръка, в скалата зееше зашеметяваща цепнатина. Амеротке спря да си поеме дъх и се огледа. Сега не гореше огън и не се виждаше никой. Над входа на пещерата бе изрязана статуя на богинята със скосени и обърнати назад незрящи очи и с кълбо извиващи се змии вместо коса.
— Тук съм! — извика той. Обърна се назад, доловил шум зад себе си. — Тук съм — повтори той. — Аз съм Амеротке, върховният жрец в Залата на двете истини!
Иззад скалите по-горе се понесе виещият лай на огромните гривести хиени. Амеротке изтегли меча си и премина внимателно по дървения мост над прореза на тясната клисура — само няколко грубо закрепени дъски. Влезе във входа на пещерата и веднага сведе поглед към струйката кръв, едва забележима в мрака. Той стисна здраво меча си и пристъпи навътре. Две маслени лампи в метални съдини хвърляха слаба светлина. Някой бе изсипал вода върху огъня, удавяйки пламъка и топлината му. Отвсякъде се разнасяше тежък дъх на вече вмирисана кръв. Амеротке вдигна ръка до устата си. В същия миг чу шум и забърза към входа на пещерата, където за свой ужас видя, че някой бе изтеглил дъските на отсрещната страна. Амеротке извика отчаяно. Самонадеян почти до глупост, той не бе предвидил вероятността да попадне в капан! Върна се обратно, вдигна маслената лампа и пристъпи навътре в мрака на пещерата.
Мигновено спря пред ужасната сцена, изникнала пред него. Старият жрец лежеше с така жестоко прерязано гърло, че главата му се държеше само на вратните жили, а мършавото му тяло бе просмукано от черна кръв. До него лежаха проснати вмирисаните трупове на два павиана. Вятърът вееше през пещерата и със сигурност бе разнесъл вонята надалеч; Амеротке се взираше в ужасяващите подробности, които допълваха страховития капан. Стените бяха покрити с омазани с кръв символни знаци. Каменната статуя на богинята бе преобърната. Светостта на това място бе поругана без остатък.
Съдията се върна при входа на пещерата и затвори очи, за да потърси малко спокойствие. Пещерата бе издълбана в една от стените на гигантска каменна грамада. Така че, ако се измъкне до каменния перваз, ще може да се покатери по скалата нагоре, да стигне до края на долината и да поеме дългия и прашен път обратно до Тива, обикаляйки по граничните очертания на пустинята. Но ще успее ли да се справи? Той излезе и потърси опипом сигурно място за стъпване; с благодарност забеляза една тясна, но добре отъпкана следа, която водеше нагоре по лицето на скалата. После остави маслената лампа, втъкна меча в ножницата и се закатери нагоре. Ниско и продължително ръмжене разтърси мрака и той се свлече надолу с разранени длани и колене. Някаква тъмна фигура се появи отгоре по пътечката: в тъмнината припламнаха кехлибарени очи. Мирис на гнило полъхна в нощния въздух. Амеротке съзнателно овладя надигналата се в него паника. Ниската и заплашителна фигура не приближаваше, поне засега. Отново се разнесе гърленото ръмжене, подето този път от няколко новодошли. Съдията изтегли меча и фигурата помръдна, като изправи главата си. На фона на тъмносиньото небе Амеротке различи дългите уши, грозната глава и голямата грива на огромна хиена — един от ненаситните чистачи в окрайнините на пустинята. Съдията отстъпи. Хиената беше несигурна, макар и страшна на вид. Обичайно те никога не нападаха въоръжен човек. Но през нощта, подмамена от миризмата на кръв и на вмирисан леш, ловуващата глутница неминуемо щеше да го огради. Първо щяха да отбележат слабите му места, а после да връхлетят. Амеротке бе слушал подобни истории за разни търговци, издебнати неподготвени, а така също и за ранени мъже, които привличали настървените глутници с мириса на кървящата си плът.
Сянката отново помръдна с притиснат до земята корем. Водачът на групата се промъкна напред. Амеротке се разкрещя високо и пронизително, като заудря с бронзовия си меч по скалата. Заплахата отстъпи. Съдията се дръпна назад към пещерата, където пламъкът на маслената лампа бе започнал да мъждее. Той я сграбчи, но само успя да изгори върховете на пръстите си, докато правеше опити да стъкне огън — единствената сигурна защита срещу опасността отвън. Обхванат от отчаяние, се опита да разпали натопени в масло клони, но не успя. Тогава чу изръмжаване и погледна нагоре. Тъмните очертания на вълкоподобна фигура запълваха част от входа. Амеротке почувства ужас и погнуса от това страшилище, появило се от мрака. Хиената очевидно не беше от редовите членове на глутницата: най-вероятно начело
