след което подеха песни, някои от които доста цинични.
Всеки батальон си имаше име, като „Ревящият бик от Нубия“ или „Беснеещата пантера на фараона“. Съединенията следяха зорко за доброто си име, а по време на дългия преход си разменяха добродушни закачки. Съгледвачи, яздещи покрити с пяна коне, задминаваха с тропот колоната към офицерската свита в челото. Амеротке ги изпращаше с поглед, а мислите му се връщаха към нощта, когато Шуфой успя да го спаси от онези страхотии в Долината на царете. Бяха преполовили пътя си към дома, когато ги настигнаха царски пажове, натоварени със задачата да го придружат до Дома на милион години. Шуфой продължи пътя си със заръки за Норфрет, а съдията забърза обратно към двореца, където завари пълна бъркотия в царския съвет. Завистта, подозрителността и сепаратизмът бяха изплували на повърхността. Писарите от Дома на битката бяха влезли в двубой с колегите си от Дома на войната, но заедно крещяха ругатни към писарите от Дома на тайните за тяхната некадърност и безпомощност да предупредят овреме за ужасната заплаха, надвиснала над царството. Съветниците не им отстъпваха с нищо. Хатусу, Сетос и Сененмут се подиграваха открито на везира Рахимере, а той, подкрепян от Байлет и жреците, отвръщаше на обвиненията, като стоварваше всичко върху главата на Хатусу.
— Ако тя бе отишла в харема — зъбеше се Байлет, — управлението в Тива щеше да запази целостта си и полковете щяха да бъдат изпратени по назначение.
— Глупости! — се бе нахвърлил в отговор Сененмут. — В жилите й тече кръв на фараон. Ако не бяхте губили времето й с празни разправии, проблемът щеше да е решен!
Накрая Омендап им припомни за реалната опасност от нападението на митанийците, водени от своя цар Тушрата — голям любител на военни приключения.
— Имаме малко войска на север — заяви той. — Митанийците прекосиха Синай. Навярно са палили градове и села и са подстрекавали военните ни гарнизони към неподчинение. Те няма да нанесат удар в делтата, нито ще се отправят на юг, а ще останат да чакат развоя на събитията. Едва ли знаят за разправиите и разцеплението тук, както и за смъртните случаи, не, жестоките убийства, казано по-точно. Надяват се, че ще изпратим на север някаква размъкната сбирщина, която да изтребят, преди да продължат на юг — позасмя се Омендап. — Но ние ще си осигурим преимущество, като изпратим четири полка веднага, а петият — на Анубис, може да ни последва. Трябва да ударим, при това начаса. Войската трябва да поеме на път веднага след съмване — думите му предизвикаха поредния шум и бъркотия, но Омендап изложи отново доводите си спокойно и разсъдливо: — Аз ще поема командването, а нейно височество ще придружи войската. Тя носи фараонска кръв, както изтъкна Сененмут, така че това е нейно задължение.
Хатусу се накани да възрази, но Сененмут й пошепна нещо на ухото. Тя протегна ръка и посочи към военната корона — синия шлем, носен винаги при бойни действия от фараона.
— Ще я взема — заяви тя. — Така войските ще знаят, че духът на фараона върви рамо до рамо с тях!
Рахимере сведе глава.
— Но не забравяй и съветниците си — добави заядливо той. — Вие, Амеротке, не бяхте ли предводител на колесница? Всички изкусни командири ще са потребни на генерал Омендап.
— Ще тръгна — отсече Амеротке с почервеняло от гняв лице, без да размисли. — По време на отсъствието ми Залата на двете истини ще бъде затворена.
Рахимере само премигна и отклони погледа си встрани. Амеротке знаеше, че вече е обвързан. Каквото и да опитваше, както и да се съпротивяваше, бе свързал съдбата си със съдбата на Хатусу, която вече отблъскваше назад стола си — знак, че заседанието на царския съвет е приключило.
Амеротке се прибра бързо у дома и разказа за случилото се. Норфрет пребледня, прехапвайки горната си устна. Тя направи опит да прикрие обзелата я тревога, но съпругът й я прегърна през раменете.
— Нищо няма да ми се случи — успокои я той. — Ще се върна в Тива на върха на славата.
Имаха съвсем кратко време да останат сами. Момчетата влетяха с порой от въпроси. Амеротке утеши и тях. Разпореди се да доведат Пренхое и Асурал. Даде им точни указания, как да се погрижат за храма и с какво да помогнат на Шуфой, за да бъдат в безопасност Норфрет и децата.
— Не мога ли да дойда с теб? — попита Шуфой. — Някой ще трябва да пази гърба ти.
Амеротке бе приклекнал и прибрал в дланите си ръцете на малкия мъж.
— Не бива, Шуфой, повярвай ми! Трябва да останеш тук. На теб се полага да оградиш с внимание и грижи Норфрет и двамата ми синове. Ако се случи най-лошото, а ти ще го узнаеш първи, закриляй семейството ми. Ако ми го обещаеш, ще бъда по-спокоен по време на прехода.
Шуфой му даде думата си. Скоро след това Амеротке тръгна, за да се присъедини към полковете, които вече излизаха от лагера и оформяха походната колона.
Сега съдията се сепна от поздравителен вик и изплува от спомените за близкото минало. Огледа колоната назад и напред. Хатусу в личната си колесница изскочи от облак прах. Войскарите заудряха оръжията си: колесницата забави своя ход, докато царицата приемаше овациите им. Двата черни коня бяха подбрани сред най-добрите в оборите на фараона. Те обтягаха сбруята си, покрити с бяло ленено платно, а големите щраусови пера между ушите им танцуваха при всяко движение. Амеротке разпозна конете — Слава на Хатор и Мощ на Анубис, известни с бързината си. Водач на колесницата беше Сененмут, облечен в бяла пола, покрита с кожени ремъци. Напреко на голите му гърди бе провесен портупей с бронзови пулове. Косата на стоящата до него Хатусу бе пристегната назад с панделка. Тя носеше прилепнала по тялото й ризница от малки бронзови плочки, пришити към ленена туника, която стигаше под коленете. В пояса й бе затъкнат кинжал с тясно острие. Плътно около нея бяха стълпени още колесници от личната й гвардия. Зад тях прибягваха с дълги скокове добре въоръжените нактуа — момчетата с яки ръце, ветерани от различните полкове. Те носеха кръгли бронзови щитове, мечове и кинжали, а телата им бяха защитени от брони с ленена подплата и обемисти овални предпазители на слабините.
Царската колесница приближи и спря. Хатусу се приведе встрани. На Амеротке сега тя му се стори по- хубава, отколкото я бе виждал и с най-пищните й дворцови премени. Цялата трептеше и сияеше:
— Е, Амеротке, позагрубяха ли краката ти?
— Съвсем малко, ваше височество.
Хатусу откликна с нисък гърлен смях, когато докосна блестящата от пот ръка на Сененмут и я стисна леко, преди да слезе от колесницата. Маршируващите войскари я следяха с одобрителен поглед, докато тя вървеше с леко поклащане към командира им. Беше така стройна и безупречно сложена, а въпреки жегата по челото и лицето й нямаше и капчица пот. Тя подаде винен мех на Амеротке.
— Но само глътка — предупреди го тя. — Сладни на езика и весели сърцето.
Амеротке изпълни заръката.
— Не сменяй изражението на лицето си — заговори бързо и ниско тя, докато вземаше обратно меха с виното, — когато ти кажа, че митанийците се оказаха по-близо, отколкото смятахме. Тази вечер ще стануваме близо до оазиса в Селина, където има трева за фураж и вода за някои от нас. А утре ще разберем дали ни очаква най-лошото.
Тя се върна обратно и се качи в колесницата. Сененмут кимна с лек поклон, пое юздите и всички колесници — нейната и на ескорта — продължиха надолу по дължината на колоната.
Амеротке гледаше как се отдалечават. От практическа гледна точка не Хатусу, а Омендап бе главнокомандващ: той носеше маршалския жезъл. Отначало войските гледаха на Хатусу като на символ. Дори я наричаха „войнишкото талисманче“ и я подиграваха незлобливо, но след като излязоха от Тива, влиянието и силата на Хатусу започнаха да растат. Тя не прояви никаква слабост и не претендираше за нито една привилегия. Показваше открито, че е войнишка щерка, привикнала към трудностите на лагерния живот. Беше в непрекъснато движение: спираше се при мъжете, разговаряше с тях и научаваше имената им, за да останат в паметта й. Веднъж едно от момчетата с яки ръце, оказало се много едър бабашео, се загледа предизвикателно в гърдите й, а после отбеляза колко удобно се чувстват те под тънката й ризница с подплата. Хатусу чу забележката, но вместо да удари мъжа или да му определи наказание в полеви условия, посочи с пръст оголените му гърди с големи изпъкнали мускули.
— Момчета — отговори тя с дрезгав глас като ответен удар, — ако имах цици като вашите, никога нямаше да нося ризница!
Отговорът й предизвика твърде голямо задоволство, сподирено от взривове смях. Хатусу се показа като един от всички — войник, който не се придържа никак към церемониала и споделя с тях трудностите и изнемогата. Вечер все по-често Хатусу и Сененмут отиваха при различни батальони, когато войската
