Следях внимателно Рамзес. Той погледна бързо към Хоремхеб. Крадешком, но достатъчно красноречиво. Двамата амбициозни военачалници бяха вече говорили по въпроса. И лицата на останалите ми казваха недвусмислено, че въпросът стои и пред тях.
— Е, Маху? — не се забави Хоремхеб.
— Има два проблема — отговорих бавно. — Първият е… Ами първият е в непосредственото бъдеще: защитата на Ехнатон от сехметите или от когото и да е.
— А вторият? — запита Рамзес.
— Знаеш го съвсем добре — измърморих. — Всички трябва веднага да обърнем мислите си към идващото.
— Идващото може само да се погрижи за себе си — засмя се Пентжу и ми намигна.
Тогава възприех думите му като цинична реакция. Но сега, когато се връщам в спомените си, осъзнавам, че това е било началото на края. Когато се върнахме в Града на Атон, двамата с Джарка се заровихме в полицейските архиви в запечатаните гърнета, подредени по годините на царската власт. Никой от писарите не разбра какво търсехме и защо. В началото бе трудно. Открих следи от сехметите през четвъртата и петата година от властването на Ехнатон, когато все още пребиваваше в двореца на Атон в Тива. Сехметите се разпознават единствено по амулета, който оставят в непосредствена близост до жертвите си, най-често влиятелни хора — търговци и армейски офицери, а също един жрец от параклис в храма на Хор. Събраните доказателства говореха винаги за наличието на врагове на жертвите, но тъй като бяха ползвани професионални убийци, отговорност за смъртта им не можеше да се търси от никого. Полицейски служител бе разследвал убийството на търговец от Улицата на бакърджиите в източната част на Тива и бе написал следното: „Мнозина са желаели смъртта му, но всеки от тях успя да докаже къде е бил и с какво се е занимавал по време на самото убийство.“ Ето още подробности: една от жертвите загинала по време на лов по Нил, уцелена със стрела от близко разстояние; други двама бяха отровени; трети се препънал и паднал при оглед на строяща се сграда, четвърти бил намерен с прерязано гърло досами сергията си. Нататък следваха още и още дръзки убийства. Стигнах до заключението, че между петата и десетата година от царуването на Ехнатон, поне според сведенията, с които разполагах, сехметите или бяха ограничили съзнателно дейността си, или се бяха преместили другаде. Разширих територията и времевия отрязък и с изненада открих, че са работили на пълни обороти и през предшестващите десет години.
— Вече повече от петнайсет години! — възкликнах. — Убийците са работили активно повече от петнайсет години! После почти са изчезнали, а непосредствено преди сърегентството на Ехнатон са възобновили дейността си. Защо ли?
— Какво ни гарантира, че са били същите хора? — поклати глава Джарка. — Всеки може да се нарече сехмет и да си купи торба евтини амулети…
— Не, не и не! — възразих разпалено. — Явно са били хора, които са можели да се движат безпроблемно из цяла Тива. Приличат ми много на бандата на Чакалите. Напомнят ми на нещо като семеен бизнес. Възможно ли е да са били търговци? Семейство или цял род, който пътува нагоре-надолу по Нил?
— Но би следвало някой да поддържа връзка с тях. Някой, който да оставя съобщения с имената на жертвите, документ за заплатената цена и събраните средства… Някой, който е можел да бъде посредник.
Джарка ми бе поставил неразрешима задача. Проводих куриери в Мемфис, Тива и Абидос. Поставих същия въпрос на Ушите и очите на фараона. Отговорът не закъсня. Сехметите бяха отговорни за десетки убийства, ала никой не можеше да улови дирите им, нито да посочи поръчителите. Липсваха данни къде се крият и как получават възнаграждението си. Проблемът прикова цялото ми внимание. Ехнатон също прояви интерес, така че бях призован на среща в Царския кръг. Нефертити седеше до мъжа си, който бе в очевидно добро настроение.
— Приятелю Маху — започна той, потропвайки с дългите си пръсти по облегалката на трона. — Разбрах, че напоследък си бил твърде зает. Ще бъдеш ли любезен да уведомиш Царския кръг защо моят шеф на полицията и Надзорник в Дома на тайните работи и след залез-слънце, а маслените лампи светят чак до разсъмване? Каква е причината за полагането на толкова много извънреден труд? — плесна той рязко, при което Хюйи подскочи, а седящият от лявата му страна Ай продължи да мълчи дълбокомислено, прикрил с пръсти изражението на лицето си.
— Ваше величество — бях решил този път да не крия нищо. — Получих сведение, че група наемни убийци, назоваващи се сехмети, са пристигнали в Града на Атон — умишлено не обърнах внимание на шумните възклицания и викове на членовете на Царския кръг.
— Защо не сме били уведомени — прокънтя гласът на Нефертити. — Какви са тези хора? Защо не са арестувани? И как са били допуснати в свещения град?
— Простете — разперих ръце, — получих тази информация от мои хора в Тива. Може да се окаже пълна безсмислица и празен слух. Всеки може да влезе в Града на Атон, стига да представи доказателство за почтените си намерения и занимание тук. Божествения оповести на цял Египет, че всеки вярващ, който се прекланя пред Атон, е добре дошъл. Сехметите засега са неуловими. Не разполагаме с никакви сведения или пък следа към тях, ала допускам, че е възможно един или неколцина от тях да се намират в тази стая, да сноват като прислужници из коридора, да са отвън сред войниците ни и дори да са във вашия двор.
— Пък и да са тук — обади се Хюйи, решил да ме подкрепи, — не знаем какво ще предприемат. Може да гонят личен карез или да мъстят за извършена неправда — млъкна и затвори очи, осъзнал грешката си.
— Хюйи — свали Ай дланите от устата си, — искаш да кажеш, че дори да са в Града на Атон, убийците може и да не са заплаха за Божествения? Но в такъв случай — продължи с кадифен глас той — ти наистина затулваш или пренебрегваш вероятността убийците да са част от зловещ заговор за удар в самото сърце на Египет.
Страх присветна за миг в очите на Ехнатон, но изчезна бързо, когато той даде воля на гнева си. В началото заудря с юмрук по подлакътника на трона си. После се облегна и изрита масата пред себе си, разпръсквайки по пода ръкописи, мастилници и подложки и приспособления за писане. Той не погледна към никого, но очите му искряха и устните му се движеха, сякаш разговаряше с някого, когото не можехме да видим или да чуем. Нефертити се опита да го успокои, но той се дръпна рязко. Ай пошепна нещо в ухото му, но Ехнатон замахна и скочи от мястото си. Всички трябваше да отмерим веднага почтителен поклон: бутнахме назад възглавниците и притиснахме чело о студения под. Когато погледнах нагоре, видях, че Ехнатон и Нефертити бяха напуснали помещението. А ние трябваше да останем коленичили. Ехнатон не се появи цели два дълги часа, но никой, включително Ай, не се осмели да помръдне: заседанията на Царския кръг продължаваха, докато самият Ехнатон не обявеше края им. По някое време през полуотворената врата зад трона влезе куриер с тревожно изражение на лицето и едва тогава Ай излезе с бърза крачка. Хоремхеб изпъшка високо и приклекна на пети, а Рамзес придърпа възглавницата зад себе си и се разположи възможно най-удобно. Най-сетне шамбеланите обявиха връщането на Божествения, който влезе стремително в стаята, придружен от Нефертити и Ай. Ехнатон едва изчака да заемем местата си и обяви царски указ с незабавно действаща сила за цялата територия на Египет — пълното и повсеместно унищожаване на култа към Амон. Статуите му трябваше да бъдат свалени и разрушени. Всяко споменаване на този бог подлежеше на премахване по възможно най-кратката процедура. Всеки възразил или противопоставил се щеше да се смята за предател и подлежеше на разправа. Царската заповед трябваше да стигне до Голямата зелена вода на Север, отвъд Третия праг на Юг и в Синай. Седяхме стъписани, докато гласът на Ехнатон изпълваше цялото помещение. Накрая той посочи към Хоремхеб и Рамзес и постанови:
— Вие носите отговорност за изпълнението му с незабавен ефект! Маху, за теб остава да издириш сехметите. Трябва да ги арестуваш и да ги унищожиш до крак. Такава е волята на фараона и казаното ще бъде извършено!
Насаме Хоремхеб и Рамзес ругаха и се противиха, ала на дела светкавично изпълниха указа. Единствено царица Тийи се опита да внуши известно благоразумие у сина си, но Ехнатон и Нефертити не отстъпиха, твърдо убедени, че сехметите са наети от жреците на Амон. Ехнатон се перчеше, че след година от Амон няма да е останала и следа! Той постъпи много хитро и умно същевременно, като не нанесе удар върху останалите богове — Озирис, Птах и Изида, а се обяви само срещу Амон. Другите жреци и храмове окайваха това грозно попълзновение, но тайно в себе си бяха доволни, че върховенството на Тиванския бог бе
