отхвърлено веднъж завинаги с поругаване на храмовете и разпръскване на неговите жреци. Разбира се, имаше бунтове и безредици, особено в Карнак и Луксор, но сирийските стрелци и кушитските наемници под командването на Хоремхеб се справиха бързо и брутално с всичко.
А на мен ми предстоеше да неутрализирам сехметите. Тихомълком се разпоредих за постоянна охрана на всички входове в двореца. Храните и виното за Божествения минаваха през строга проверка с дегустиране. Продължих издирването и денем, и нощем. Открих нещо наистина важно. Сехметите бяха оставили гибелна диря след себе си в градовете по поречието на Нил, с изключение на Ахмин — дома на Нефертити, Ай и останалите от техния род. Защо ли? Нима бяха от този град? Дали пък не бяха и в свитата от Ахмин? Но кои от тях? Имането на Ай и Нефертити, без да споменавам богатствата на царица Тийи, бе обвързано съвсем тясно с Ехнатон и големите му религиозни видения и блянове. Разбира се, можеше и да греша. Имаше и други градове, които не съобщаваха нищо за сехметите. Стори ми се странно съвпадението, че Ахмин изпъкна сред тези градове. Преглеждах внимателно полицейските доклади един по един.
— Изглежда — споделих с Джарка, — сехметите са заможни и уважавани хора. Движат се безпрепятствено по Нил. Възможно е двойки от тях да са съпрузи…
Отново щателно прерових всичко и се натъкнах на още нещо. Вниманието ми привлече едно семейство, което се бе преместило от Тива и с години неуморно бе атакувало централата на писарите с молби за наемане на работа в двореца. Бяха мъж, жена и трима отраснали синове. Постанових постоянен надзор над дома им и съумях да подкупя един от прислужниците. Той ни разказа нещо съвсем различно. Въпросните синове не били от семейството, а жреци писари от храма на Амон в Тива. Нахлухме в къщата им, арестувахме всички и иззехме документите им. При мъченията един от младите не издържа и направи признания. Били принудени да напуснат Тива след затварянето на храма на Амон. Взели подходящ папирус и заплатили на фалшификатор да им изготви документи, с които дошли в Града на Атон, петимни да бъдат наети на служба. Докладът ми отиде веднага в Големия дом. Лично Ехнатон, придружен от Нефертити и Ай, слезе в подземните помещения за разпита на задържаните. Придружаваха ги Тату (сигурен бях, че именно той донасяше на Ехнатон за всички мои действия) и Мерире, чието изражение на самодоволно благочестие беше по-отблъскващо от всеки друг път.
Ехнатон, подкрепян горещо от Ай, бе убеден, че бях разкрил сехметите. А всъщност сред вещите им не намерих нито амулети, нито някакво друго пряко доказателство за принадлежност или връзка със сехметите, но Ехнатон отказа да ме чуе. Самата гледка на заловените врагове и дребната им лъжа бяха достатъчни доказателства. Той отхвърли протестите им, че били обикновени писари и жреци на Амон, които се опитвали да си намерят нова работа. Ай също не пожела да се вслуша във възраженията им. Лично Ехнатон произнесе присъдата. Жената, която беше съпруга на по-възрастния от жреците, бе осъдена да изгние в Червените земи. Четиримата мъже бяха изведени в пустинята и екзекутирани по кратката процедура. А моя милост бе отново поздравена като герой: получих нова златна огърлица и вино от личната изба на Ехнатон. Челото ми бе помазано със свещен елей. Ехнатон ме призова официално пред Прозореца на появата, където Нефертити ме засипа собственоръчно с ароматизирани розови венчелистчета.
— Тези хора не са сехмети — опитвах се да убедя поне Ай, — сигурно имат други грехове, но само боговете знаят…
— Моля? Боговете? — извика високо Ай.
Ударих се силно по гърдите и продължих:
— Само Единствения, който вижда всичко, знае какво са таили в сърцата си, но не мисля, че са сехмети.
— И защо да не са?
— Твърде неловки са: много лесно бяха уличени. И още нещо: прекарали са по-голямата част от живота си в Тива, а от полицейските доклади знаем, че сехметите са били най-активни в Мемфис и в Абидос.
— Лъжат — контрира ме Ай. — Убийците винаги лъжат в своя защита. Маху, бъди доволен. Фараонът те награди с усмивка и ти спечели отново благоволението му. Защото изпълни възложената ти задача.
Взрях се в лукавото му лице и в очите, които не издаваха нищо. Дали пък той не бе наел сехметите? Не бе ли това причината той да нарочи с такова пристрастие жреците на Амон? Точно Ай, с неговото умение да разпитва и да претегля внимателно всичко в непроницаемото си сърце? Защо ли бе избързал да посочи някого с пръста на обвинител? Поклоних се и си тръгнах бързо, за да се върна към разследванията си. Почти бях изгубил надежда и се канех да оставя нещата на собствения им ход, преценявайки донесеното от Собек като празен брътвеж, когато една нощ забележката на Джарка накара сърцето ми да подскочи. Съвсем неочаквано бях попаднал на следа, която водеше право към сехметите.
Осемнадесета глава
Облегнат на жезъла си, Маху слуша новината: разкрито е местопребиваването на някакъв злосторник.
Хоремхеб и Рамзес подгониха с ловна страст култа към Амон, така че последователите му не се чувстваха в безопасност нито в храмовете, нито по улиците на Тива. Дори в частните гробници не намираха убежище и сигурност. Агентите на Ехнатон чупели печатите на гробници, влизали вътре и заличавали по стените рисунките на свещената гъска на Амон. Войниците претърсваха безразборно домове, магазини и складови помещения с цел да открият и да унищожат статуи или изображения на който и да е друг бог. Провинилите се пред Атон бяха публично осмивани: качваха ги на магарета с лице към опашката и ги развеждаха по улиците. В Града на Атон бяха обявени за престъпни възхвалата към друг бог и честването на друго божество. Плъзна растящо безпокойство, за което не помагаха нито пусканите нощем стрели към звездите, нито смразяващите сърцето слухове за върлуващата чумна епидемия отвъд Синай. А аз продължавах да търся сехметите. Още ме глождеше въпросът, как шпионите на Собек бяха научили, че някой търси сехметите из Тива? Може би този, за когото работеха, нарочно бе разпространил слуха за тях, за да хвърли обвинението пред вратата на Амон, което пък бе прието с особено доволство и готовност от страна на Ехнатон. Не се осмелявах да се доверя на нито един от моите агенти и шпиони, нито пък успях да уведомя Джарка, така че се наложи сам да свърша всичко.
Продължителните ми бдения само потвърдиха подозрението ми. Така че приех със задоволство поканата на Махре и Некмет към Джарка и мен за вечеря — менюто включваше великолепно ястие от риба в специален сос. Гостилницата бе затворена за други посетители. Седнахме да се храним върху покрива на къщата с гледка към елегантно подредения вътрешен двор. Месото бе превъзходно, сосът — свеж и пикантен, а виното се оказа от най-добрите ханаански сортове. Внимавах какво ям и пия, докато оглеждах тази много специална двойка — Махре в бяла роба, с лъщяща от ароматизирано масло глава и лице и Некмет с мека кожа и очи на кошута. Държах се малко високомерно и надменно, макар и да не знаех цялата истина, която в крайна сметка щеше да срути в прахта толкова много и толкова красиви сънища и мечти. И все пак в мига мислех само за Джарка и за обичта му към младата жена. Накрая реших да нанеса удара си първо към нея. Тя тъкмо ми сервираше маруля, гарнирана с масло и подправки, а Джарка я закачаше, че тя флиртува съзнателно с мене. Махре се смееше. Не можах да издържа. Вместо да поема съдината с храната, която Некмет ми поднасяше, я стиснах за китката толкова здраво, че тя се намръщи.
— Ти от Ахмин ли си?
— Не — отвърна вместо нея Махре с бдителен поглед.
— Но онзи ден си се изпуснала пред Джарка, че си оттам!
— Какво? — извърна се Махре към дъщеря си, която поклати глава отрицателно.
— Но ти ми го каза! — каза с тревога в гласа Джарка.
Пуснах ръката на Некмет.
— Да, от Ахмин си — натъртих. — Казала си на Джарка, че си родена там. Сигурно неволно си допуснала
