няма да бъдат открити.
— Защо седем в Антарктида и два в Невада? — поклати учудено глава Кели.
— Не зная — отвърна фон Сеект. — Ще трябва да попитаме тези, които са ги оставили.
— И какво стана после в Антарктида? — попита Търкот.
— Изгубихме три години, докато извадим скакалците. Първо, инженерите трябваше да разширят отвора до дванадесет метра — при това можеха да работят само шест месеца в годината. След това се наложи да се построят шест междинни платформи по пътя, за да се извършва пренасянето на етапи. Накрая, трябваше да се реши не по-леката задача дисковете да бъдат изтеглени до брега, където вече ги очакваха корабите на флотата, за да ги транспортират до Щатите. Цяла поредица от непредсказуеми инженерни предизвикателства. И едва след това започна истинската изследователска работа в Зона 51, където се опитвахме да разберем как летят, а сетне и да полетим на тях. Сега вече можехме да разглобим няколко от скакалците. Каква е равносметката след всичките тези години? Знаем как да летим с тях, но и досега нямаме ни най-малка представа за принципите, които използват при движението си. Което означава, че все още не сме наясно с пълния обем на техните възможности. Да не говорим за това, че на борда им има предостатъчно уреди, чиито функции и предназначение са ни напълно неизвестни.
— Какво друго имаше на плочиците? — попита Търкот.
— Схеми на различни места. Символи, които не можехме да разчетем. Не зная, не работех върху това. Както ви казах, всеки от нас познаваше само част от цялостната картина. А и плочиците се намираха в Дълси, нямах никакъв пряк достъп до тях, нито до резултатите от работата на другите. За последен път съм посещавал това място през 1946 г. Не го помня много добре, но съм сигурен, че ако са имали някакъв успех в разчитането на надписите, щяха да ни съобщят и на нас, в Зоната.
Кели все още не можеше да потисне журналистическата си тръпка. Всичко бе толкова вълнуващо. Измъчваха я съмнения. Дали фон Сеект не криеше нещо от тях? Или отдавна го бяха изключили от вътрешния кръг на посветените?
— Затова трябва да се срещнем с Нейбингър — продължи фон Сеект. — Ако той е разгадал тайната на старите руни, ще разберем не само как работят двигателите, но кой и защо ги е оставил на Земята.
Кели се овладя, преди думите да са излетели от устата й. В стаята на хотела фон Сеект бе говорил съвсем други неща. Само преди няколко часа той твърдеше, че най-важното е да бъде спрян полетът на кораба-майка. Проклет да е Джони. Той я забърка в тая история и сега тя пътуваше към неизвестността в компанията на двама непознати. Сви се на седалката и втренчи безизразен поглед в осевата линия.
16.
До излитането оставаха само петнадесет минути, но Питър Нейбингър не издържа на изкушението да провери има ли оставени съобщения на телефонния секретар. Набра международния код, после своя телефонен номер. Два продължителни сигнала и секретарят се включи. След като изслуша записа, той произнесе паролата и кода за възпроизвеждане на записаните съобщения.
„Професор Нейбингър, обажда се Вернер фон Сеект. Посланието ви много ме заинтригува. Бих искал да ми разкажете повече за откритието си. Освен това отивам на едно място, където има още стари руни. Защо не дойдете и вие? Феникс 2765, 24 улица, апартамент Б-12. Бъдете там на дванадесети сутринта.“
С това съобщението приключи. Нейбингър стоеше неподвижно, загледан в слушалката, после се сепна и забърза към терминала на летището.
Лиза Дънкан беше в стаята си в хотела. Не й позволиха да остане в Зона 51, защото — както й обясни Гулик — там нямало подходящи условия. Не му повярва. Държаха я настрани, не я допускаха до тайните на „Меджик-12“.
Разполагаше с подробна документация за дейността на „Меджик-12“ и папката не беше никак тънка. Групата бе създадена през 1942 г., когато президентът Рузвелт подписва основаването на проекта. Малко след това англичаните прехвърлили на разположение на проекта неизвестен немски физик на име Вернер фон Сеект и някакъв странен предмет, затворен в черно метално сандъче.
Всъщност англичаните не знаели какво има в сандъчето, защото не могли да го отворят. Известно им било само, че е радиоактивно. И тъй като в онези дни Манхатънският проект и всичко свързано с разработването на атомното оръжие било приоритет на американците, фон Сеект и сандъчето били пратени през океана.
В началото всички мислели, че кутията е дело на нацистките учени. Но фон Сеект очевидно не бил запознат със съдържанието й, а и веднага щом я отворили, възникнали купища нови въпроси. Ако е дело на германците, тогава какво би ги спряло да спечелят войната? Освен това от вътрешната страна имало схеми и писмени знаци, които, оказало се, са стари руни. Още един необясним факт за тогавашните членове на „Меджик-12“. Едно обаче не будело съмнение — една от схемите показвала част от крайбрежието на Северна Америка и върху нея имало знак, приблизително в южния край на Невада.
Изпратили експедиция, оборудвана с металотърсачи, и след няколко месеца открили пещерата с кораба-майка. Хората от „Меджик-12“ веднага установили, че металът, от който е направено сандъчето, съвпада с този на външната обшивка на кораба. Сега вече разполагали с повече информация, но не и с каквито и да било данни за това кой е оставил кораба, защо той се намира в Невада, след като сандъчето било открито в Голямата пирамида в Гизе. Останалите скакалци били намерени в Антарктида с помощта на карта, която открили в пещерата в Невада. Станало ясно също така, че германците са се добрали до сандъчето в пирамидата по карта, намерена на съвсем друго място.
През следващите петдесет и четири години „Меджик-12“ останал най-дълбоко засекретеният проект на правителството на Съединените щати. В началото заради информацията за атомната бомба. После, когато руснаците разкрили, че притежават атомно оръжие — създадено благодарение на планове, откраднати от Щатите — съществуването на кораба-майка и скакалците останало в тайна по ред други причини.
Дънкан прелисти страницата и плъзна поглед по доклада с изброените по-нататък причини. Една от тях бе невъзможността да се оцени обществената реакция на подобно съобщение — тема, която й предстоеше да обсъди и с доктор Слейдън.
Като друга причина се изтъкваше фактът, че когато в средата на петдесетте най-сетне овладели полетите със скакалците, те били взети на тайно въоръжение от Стратегическото командване на ВВС. Всички скакалци били оборудвани с външни бомбохранилища за ядрено оръжие, които да бъдат използвани в случай на заплаха от световен военен конфликт. Разчитали на тях заради скоростта, маневреността, невъзможността да бъдат засечени от радари и им възлагали функцията да нанесат последен удар дълбоко в сърцето на противника, ако нещата тръгнат на зле.
Още една причина била всеобщата мания на тема секретност, която все повече се задълбочавала с развихрянето на студената война. Ами ако руснаците, които вече доказали, че са в състояние да създадат собствена атомна бомба с помощта на откраднатите от американските учени планове, съумеят да разгадаят тайната на двигателите на кораба-майка и да построят подобни? Тези опасения естествено се засилили, след като съветските учени първи изстреляли изкуствен спътник на Земята, с което нанесли сериозен удар върху самочувствието на американците.
Нещо, което не се споменаваше в доклада, но бе известно на Дънкан, беше съществуването на операция „Кламер“ и връзката й с „Меджик-12“. Макар да се смяташе, че официалното начало на операция „Кламер“ е в самия край на войната, Дънкан имаше подозрението, че това всъщност е станало няколко години по-рано — когато фон Сеект е бил прехвърлен от Англия в Щатите.
Кламер — доста странно название за секретна операция. Войната в Европа била към своя край, а правителството на Съединените щати вече гледало напред. Истинска съкровищница от скъпоценни мозъци очаквала сред пепелищата от Третия райх някой да пожъне плодовете на многогодишния им труд. Това, че по-голямата част от тях били нацисти, нямало никакво значение за хората от операция „Кламер“.
