екран. Приключи набързо заповедта, която пишеше, изпрати я и побърза да провери сигнала.
След като Кубът имаше достъп до всички върхови постижения на техниката, с които разполагаха правителствените организации, включително кодиращите и декодиращите устройства — дешифрирането на съобщението, което Дънкан бе изпратила до шефа на канцеларията в Белия дом, бе отнело само шест секунди. Куин плъзна поглед по текста. Той свърза мигновено името „Търкот“ с човека, който бе ранен при последната мисия на „Найтскейп“ в Небраска. Още едно усложнение, което не можеше да си обясни. Но това е в юрисдикцията на Гулик.
Той направи разпечатка и забърза към кабинета на генерала. Никой не отговори на почукването му, а на малкия монитор до дръжката бе оставено съобщението „Не ме безпокойте“. Той постоя още малко в нерешителност, сетне се върна в канцеларията и пъхна листа в папката с материали, предназначени за генерал Гулик.
17.
— Казах ви моите причини да бъда тук и да ви помагам. Сега мога ли да чуя вашите? — попита Кели.
Бяха намерили убежище в апартамента на Джони Симънс. Търкот не беше никак доволен от идеята, особено като се имаше предвид, че тъкмо хората на Гулик бяха прибрали Симънс. Но Кели възрази, че никой не знае за връзката й с Джони и следователно нямаше никаква причина да ги потърсят тук, във Феникс. Освен това трябваше да преспят някъде, а в мотел лесно можеха да ги открият. Апартаментът беше на втория етаж на модерен блок в комплекс от жилищни сгради и изглеждаше сякаш никой не е влизал тук поне от няколко дни.
Според Търкот не биваше въобще да спират. Той настояваше да продължат към Дълси и да направят опит да проникнат още тази вечер. Но фон Сеект му напомни за уговорената среща с Нейбингър сутринта, а и Кели го подкрепи. Накрая, макар и неохотно, Търкот склони.
Капитанът постепенно се примиряваше с идеята, че тримата се нуждаят един от друг: фон Сеект притежаваше знанията, необходими да се ориентират в обстановката, Кели беше гласът към обществото, осигуряващ им безопасността, щом веднъж се доберат до търсената информация, а той бе човекът с нужния опит да се сдобие с нея.
— Предлагам ви да изчакате до сутринта — отклони ги фон Сеект, когато отново настояха да им разкаже своята история. — Нейбингър ще зададе същите въпроси, а нямам желание да разказвам историята на моя живот два пъти.
Тогава Кели насочи вниманието си към Търкот.
— Ами ти?
— Вече ти казах какво се случи. Пристигнах малко преди началото на операцията на „Найтскейп“.
— Да де, ама не си изникнал от някоя дупка в земята. Как се забърка в тази история? В колата спомена нещо за някакво назначение.
— Бях в армията, но внезапно ме прехвърлиха тук — отвърна уклончиво Търкот. — Ще взема да отскоча до магазина. Някой да иска нещо?
Без да чака отговор, той излезе и се отправи към стълбите. Кели го следваше на крачка отзад.
— Няма да се измъкнеш толкова лесно. Усещам, че нещо премълчаваш. Защо се зае да помагаш на фон Сеект? Бил си един от лошите. Кое те накара да преминеш на другата страна?
Търкот забърза надолу по стълбите, но Кели не изоставаше.
— Вече ти казах. Командирът искаше да задържим някакви цивилни от Небраска. Това хич не ми хареса. Освен това, се опитаха да премахнат фон Сеект. Не одобрявам нито отвличанията, нито убийствата, дори и зад тях да стои нашето правителство.
— Да бе, повярвах ти — ухили се Кели. — Не на мен тия…
Търкот спря и й прегради пътя. Стана толкова бързо, че тя отстъпи стреснато назад.
— Не ме интересува на какво вярваш, госпожичке — процеди той през зъби. — Задаваш прекалено много въпроси. Вече позволи на фон Сеект да си живее с тайните. Защо не позволиш и на мен?
— Фон Сеект ще ни разкаже всичко, когато пристигне Нейбингър — контрира Кели. — Какво се опъваш? Не си решил току-така да тръгнеш против заповедите на началниците си и да си зарежеш кариерата. Трябва да имаш някакви причини. Аз също имам причини да питам. Веднъж вече съм била изигравана от правителството и не смятам да приемам всичко, което ми казваш, за истина чиста монета. Разполагаме само с твоите твърдения за случилото се в Небраска. Ако питаш мен, картинката може да е съвсем различна.
Търкот погледна през рамото й към хоризонта на запад, където слънцето се канеше да се скрие.
— Е, добре. Искаш да узнаеш всичко за мен? И без това нямам какво да губя, а ако се измъкнем живи от тази бъркотия, хубаво ще е да напишеш тази история. Нека кората знаят истината… Забърках се в един инцидент по време на последната мисия, преди да се върна в Щатите. Други го нарекоха така: инцидент. Но всъщност, там загинаха невинни хора. — Той сведе поглед към лицето й и в очите му се прокрадна хладна враждебност. — Ти си журналистка. Ще ти хареса. Историята си я бива. Бях назначен в един антитерористичен отряд в Берлин. Всички си мислят, че сега животът там е като песен, само защото стената вече я няма, но не е така, особено що се отнася до терористите. Същите са, каквито бяха през седемдесетте и осемдесетте. В известен смисъл дори по-лоши, защото разполагат с повече и по-мощни оръжия, трупани през всичките тези години в складовете на Варшавския договор — а отвъд завесата има много хора, готови да продадат и майките си, за да докопат някой и друг долар. За нас единствената разлика с осемдесетте е, че сега разполагаме с някои горчиви уроци, от които да се учим, и така успяваме да сме един ход пред лошите. Само това ни държи. А наивниците смятат, че проблемът е решен.
— Един ход пред лошите?
— Да — засмя се мрачно Търкот. — След като се нагледахме на драматични сцени, при които смахнати терористи отвличат невинни граждани и заплашват да взривят всичко наоколо, ако не бъдат изпълнени желанията им, на някакъв умник в НАТО му хрумна гениалната идея да издирваме терористите и да нанасяме така наречения изпреварващ удар. Единственият проблем беше, че това не е съвсем законно. — Той се огледа и спря погледа си на кафенето надолу по улицата. — Ела, ще те черпя.
Влязоха вътре и се настаниха в ъгловото сепаре. Търкот седна с гръб към стената, за да следи улицата отвън. След като поръчаха, той продължи да разказва с приглушен глас.
— Казано по друг начин, надвивахме огъня с огън. За да спрем закононарушителите, нарушавахме закона. Присъединих се към една смесена американско-германска група. Елитни бойци от специалните части и от немския отряд ГСК-9 за борба с тероризма. — Търкот изсипа пакетчето със захар в кафето и го разбърка. — Имахме дори девиз: „Убиваме за мир!“ Ей с това всъщност се занимавахме… Нямах скрупули относно работата си. Премахвахме налудничави типове, готвещи се да поставят бомби във влакове, без да ги е грижа кой ще пострада при взрива. За шест месеца почти се справихме с основните сили на прочутата терористична организация „Баадер-Майнхоф“. Аз участвах в шест операции. Убих четирима… — той надигни чашата. Ръката му не трепваше. — Някъде по това време дойде съобщение, че в Берлин са пристигнали момчета от ИРА и се опитват да закупят голямо количество източногерманско оръжие, останало от времето на студената вой на. Говореше се, че проявявали особен интерес към преносимите ракетни противовъздушни установки САМ-7. Нямахме представа за какво може да са им притрябвали, освен за да се настанят някъде край летище Хийтроу и да гърмят по всеки „Конкорд“, който се вдигне във въздуха. Това със сигурност щеше да влезе в новините, което е и лелеяната мечта на негодници от този род. Знаехме, че са подписали споразумение за прекратяване на огъня и прочее подобни глупости, но хора като тях не се спираха пред разни хартийки. Винаги бяха готови да прекрачат отвъд нормите. Мнозина от тях го правят, само защото им харесва. Имат нужда от повече адреналин. Пет пари не дават за някаква си там идея или кауза. За тях това са само високопарни извинения.
Той млъкна, защото сервитьорката бе дошла за поръчка. Кели поиска коняк, Търкот — портокалов сок.
— Този път обаче бяхме позакъснели. Когато получихме съобщението, хората от ИРА вече товареха
