Зона 51: Началото

ракетите и се готвеха да ги изнесат през Франция. Вдигнаха ни с хеликоптери, за да ги изпреварим. Терористите се придвижваха по заобиколни пътища — като избягваха аутобана — за да не привличат излишно внимание. — Гневната нотка в гласа на Търкот започна да се усилва. — Трябваше само да ги спрем и да ги задържим. Въпросът бе, че не можехме да го направим просто така. Щеше да повдигне твърде много въпроси — кои сме, какви сме. Пък и да усложни проблема — отидат ли в затвора, приятелите им току-виж взели заложници с искането да бъдат освободени. Така колелото щеше да се завърти в обратна посока. Ето защо ни бе наредено да ги очистим. Да разиграем сценката така, сякаш ние сме били терористите. После… — Търкот въздъхна, усетил как гласът му потрепера. — Причакахме ги до едно малко градче в централната част на Германия. Но проклетите ирландци решили да се отбият в местната бирария да похапнат наденички, обилно полети с бира, преди да продължат за срещата на пристанището. Аз бях в една група с командира на отряда — немец. Бяхме се разположили в северния край на града, откъдето се очакваше да влязат. Точно на първия завой. Чакахме около час, но никой не се показа и командирът взе да губи търпение, знаехме със сигурност, че са в града, но той се изплаши да не са тръгнали по друг път. Ролф — така се казваше — ме попита какво да правим. Казах му, че не знам. Двамата с него влязохме в града и видяхме колата им пред бирарията. Бяха ни казали, че са трима на брой. И тогава Ролф ми вика: „Слушай, майната му, дай да им видим сметката още сега.“ Сигурно се страхуваше да не надушат, че ги следим и да духнат по тайни пътища. А пък аз, лудата глава, му отвръщам: „Защо пък не?“ Носехме безшумни автомати МП-5 под дългите си шлифери, имахме и пистолети. Ролф нареди на ония от „проследяване“ да затворят кръга около бирарията, та никой да не се измъкне, и да ни приберат, когато всичко свърши. Влизаме значи вътре… — Търкот си пое дъх. — През входната врата. Мястото е претъпкано с посетители, които вечерят и пият. Двадесет, двадесет и пет човека. Веднага ги зърнахме и знаеш ли какво? Бяха само двама, седяха в едно сепаре и пиеха бира. Ролф ми хвърли въпросителен поглед, сиреч къде е третият? А аз отново клатя глава — откъде да знам? Може да е отишъл да пикае. Тръгнах към бара, да си поръчам бира и все се озъртах, а Ролф спря нерешително. Не мога да го виня. Нали разбираш? Наистина бяхме въоръжени до зъби, но противно на онова, което пише в шарените книжки, ние не сме хладнокръвни убийци. Знаем си работата, но понякога и ние изпитваме страх. Като всички други. Ако не си такъв, значи си побъркан — в частите се срещат и от този чешит. Та значи, един от ирландците съгледа Ролф, пъхнал ръка под шлифера, и веднага разбрах, че знае какви сме. Ролф съвсем не беше най- добрият актьор на света, а и аз не съм създаден за сцената. Оня посегна да извади оръжието и тогава двамата с Ролф ги покосихме като трева. Изстреляхме най-малко по петнадесет куршума и когато приключихме, в сепарето имаше само окървавена пихтия. Най-чудното беше, че още след първия изстрел в помещението не се чуваше никакъв друг звук, освен тропота на гилзи по пода. Всички посетители се бяха смразили, сякаш се питаха кой ще е следващата жертва. Изведнъж някой започна да крещи и всичко отиде по дяволите. — Търкот гледаше с невиждащи очи през прозореца. — По-умните направо се проснаха на пода. Това им викахме на немски да сторят и ние двамата с Ролф. Но около половината се завтекоха към вратата и в този миг забелязахме третия ирландец. Намираше се в средата на групичка от четирима, които бързаха навън. Сигурно беше ходил да пикае. Или е бил зад ъгъла. Не зная със сигурност. Само дето сега беше там. — Търкот поклати глава. — Изведнъж Ролф — проклетият идиот — просто вдигна автомата и взе да стреля. Сигурно нещо беше дало на късо в главата му. Глупаво, защото третият и без това нямаше къде да иде. Нашите момчета чакаха отвън и щяха да го приберат веднага, щом си покаже муцуната. Но Ролф си изпусна нервите. — Гласът на Търкот забележимо потрепери. — Добре, че в пълнителя му бяха останали петнадесет патрона. Повали го, но удари и неколцина от останалите. Тогава не знаех точно колко. Имаше цяла купчина от тела, сред които и нашият човек, и още ранени из помещението. Ролф дори се опита да смени пълнителя с нов, когато дотичах и му избих оръжието. — Търкот протегна ръка и показа белега върху дланта си. — Цевта на автомата му беше толкова нагорещена, че ме изгори. Но в онзи миг не почувствах нищо, толкова бях шашардисан. Обезоръжих го, сграбчих го за ръката и го задърпах към изхода. Хората се отдръпваха ужасени от пътя ни. Подкреплението вече ни чакаше, натиках Ролф в колата и изфирясахме. — Търкот изгълта кафето. — По-късно узнах, че в онази нощ Ролф е застрелял четирима цивилни, между които едно бременно осемнадесетгодишно момиче, и е ранил други трима. В новините представиха случая като вътрешна разправа между членове на ИРА и обществото надигна глас за възмездие над убийците. Но как да заловят убийците, когато тъкмо хората, отговорни за безопасността на обществото, ги бяха изпратили? В началото си мислех, че могат да ни предадат на съд като жертвени агнета, но здравият разум ми подсказваше, че това е невъзможно. Та нали ако ни тикнат в ръцете на полицията, всичко ще излезе наяве, а началството точно от това се боеше най-много. Да не изгубят някой и друг глас на следващите избори. И знаеш ли какво направиха? — Търкот се наклони и впери поглед в зачервените очи на Кели. Тя бавно поклати глава. — Организираха вътрешно разследване. Така се постъпва в армията. Човекът, който ръководеше разследването, беше генерал Гулик. Срещнах го в Куба. От съображение за сигурност не ни позволиха да виждаме хората, които ни разпитваха, нито знаехме имената им. Поговориха с нас, обсъдиха случилото помежду си и какво мислиш решиха? Да ни връчат медали! Ами да. На Ролф и на мен. Не е ли страхотно? Медал, задето си убил бременна жена.

— Ти не си я убил.

— Има ли значение? И аз участвах. Можех да кажа на Ролф да почака. Можех да направя цял куп неща.

— Той ти е бил командир. Отговорността е негова.

— Да бе. Сигурно. А аз само изпълнявах заповеди, нали?

Кели нямаше какво да отвърне.

— Ето как приключи кариерата ми в специалните части. Отидох при шефа от американска страна и го посъветвах да си пъхне медала на едно място. Още със следващия самолет ме изстреляха за Щатите. Наредиха ми пътем да се отбия във Вашингтон. Там трябвало да се срещна с някого — той й разказа за срещата с доктор Дънкан, за заповедите, които бе получил от нея, и за телефонния номер, който не отговаряше.

— Защо са избрали тъкмо теб?

— Подходящият човек на подходящото място — сви рамене Търкот. — Не са много такива като мен, със специална подготовка и с разрешение за участие в секретни операции.

Кели поклати глава.

— Избрали са те заради върнатия медал. Някъде някой е забелязал, че си човек с достойнство. А това се среща още по-рядко, отколкото специалната подготовка разрешението за участие в секретни операции. — Кели се пресегна и го стисна за ръката, усещайки твърдите мазолести пръсти. — Но сега вече си го загазил яката, Търкот.

— Ами, не — възрази той. — Загазих го още в мига, когато реших да се правя на божество с автомат. Мислех, че ще държа нещата под контрол, ала се оказах само пешка в игра, която никак не ми беше по вкуса. Сега вече знаеш защо отказах да изпълня заповедта на моя пряк командир онази нощ в Небраска, защо спасих фон Сеект и защо не давам пукната пара дали ми вярваш. Това е война между мен и онези нафукани задници с примките, които само знаят как да бесят хора. Не, майната му, права си… яката съм го загазил.

18.

Кубът, Зона 51

Време до излитането — 98 часа

— Докладвайте за положението — нареди Гулик.

— „Скакалец три“ е готов за полет — каза Куин. — Също и „Скакалец осем“. Екипажът на „Аврора“ чака заповеди. Имаме пряка и сигурна връзка с планите20 Чейене. Мръдне ли нещо, ще го засечем веднага.

— Генерал Браун? — попита Гулик.

Заместник-началник щаба на ВВС се намръщи. Току-що бе приключил един особено неприятен разговор с по-висшето началство във Вашингтон.

— Говорих с началник щаба и той доста неохотно склони да дадем сигнал за обща готовност.