— Не ме интересува какво мислят ония горе — ядоса се Гулик. — Искам да знам, че пред мисията има зелена светлина.
Браун погледна към своя монитор.
— Всички авиобази и патрулиращи самолети са в пълна готовност за преследване.
— Адмирал Кокли?
— Самолетоносачът „Ейбрахъм Линкълн“ доближава мястото, където „фу“ изчезна в океана. Самолетите на борда му са готови за излитане.
— Е, щом всичко е наред — въздъхна Гулик, — да скочим в неизвестното.
Вратите на хангара се плъзнаха встрани. Във вътрешността на „Скакалец три“ майор Пол Терънт проверяваше командното табло — смесица от оригиналните принадлежности и добавени от човека уреди, включително сателитна връзка с генерал Гулик в Куба.
— Всичко е наред — обяви той.
— Не ми харесва да съм в ролята на примамка — оплака се вторият пилот, капитан Кевин Шулър. И двамата лежаха във вдлъбнатините в пода на диска. Кабината беше овална, с диаметър три и половина метра. Можеха да наблюдават всичко, което става наоколо, през вътрешните стени се виждаше всичко, сякаш не съществуваха — още едно чудо на извънземната техника, което използваха, без да разбират.
Крайният ефект обаче, макар и практичен, беше невероятно дезориентиращ и може би втората по степен пречка, която всеки от пилотите на скакалците трябваше да преодолее. Особено потискащо бе да гледаш право надолу при полет на голяма височина — сякаш се рееш из въздуха — нещо, с което човешкият мозък, поне отначало, отказваше да се примири. За предстоящата нощна операция и двамата пилоти носеха инфрачервени очила, закрепени върху шлемовете, и вътрешността на хангара изглеждаше обагрена в червеникаво сияние.
Всъщност първата и най-важна пречка за полетите със скакалците си оставаха ограничените физически способности на хората. Летящите дискове можеха да изпълняват маневри с натоварвания, които нито един организъм не бе в състояние да издържи. През първите дни на изпитателните полети чести явления бяха сериозни наранявания, счупени кости и загуба на съзнание, включително и смъртоносни катастрофи, след които дисковете неизменно оставаха непокътнати, докато пилотите се превръщаха в кървава, безжизнена маса. Почистваха скакалците, погребваха загиналите с военни почести и медали и всичко продължаваше по старому.
Вдлъбнатините бяха заобиколени с различни устройства, чието предназначение учените все още не бяха в състояние да определят. Някои смятаха, че съществуват вградени системи за намаляване въздействието от прекомерното гравитационно претоварване, но все още не можеха да ги открият. Бяха като деца, които, тъкмо научили се да управляват своите колела, получаваха възможност да опитат с автомобил.
Засега компенсираха незнанието с продължителни и упорити тренировки на пилотите, докато опознаят добре поне границите на собствените си възможности и се научат да не ги прекрачват.
— Не виждам кой би могъл да ни стигне — подхвърли майор Терънт.
— Не кой, а какво — поправи го Шулър. — Ако изтребителите „фу“ са дело на същите онези, които са построили скакалците, тогава…
— Тогава нищо — прекъсна го Терънт. — Този кораб е поне на десет хиляди години. Онези умници го казаха. Който и да го е оставил, си е заминал отдавна. Ако въобще е бил човек.
— Тогава защо трябва да летим? Какъв смисъл да ловим тези „фу“?
— Защото така нареди генерал Гулик — отвърна Терънт. Той погледна към колегата си. — Ако имаш още въпроси, защо не му ги зададеш лично?
Шулър поклати глава.
— Не, благодаря.
Терънт натисна едно малко червено копче върху конзолата пред него и задейства сателитната връзка.
— „Куб шест“, говори „Скакалец три“. Всички системи в готовност. Приемам.
Разнесе се басовият глас на Гулик.
— Тук „Куб шест“. Потегляйте.
Отвън летището тънеше в мрак. Терънт изтегли една ръчка откъм неговата страна и дискът се отлепи от земята. Системата за управление бе самата простота. Изтегляш ръчката нагоре и дискът се издига. Пускаш я, тя се връща в средно положение и той задържа височината. Натискаш надолу и той се снижава.
Терънт премести конзолата напред и дискът мигновено увеличи скоростта. Конзолата работеше по същия начин, по който и ръчката за набиране на височина. Постоянното притискане осигуряваше и равномерна смяна на посоката.
Шулър следеше навигационното табло — допълнително монтирано, в постоянна връзка със сателитната позиционна система. На компютърния монитор те бяха изобразени като малка червена точка сред пресечени зелени линии. Това беше най-лесният начин да се ориентират пилотите за местоположението си.
— Скачаме — произнесе Терънт, натисна конзолата напред и дискът излетя от хангара.
Зад тях, все още в хангара, „Скакалец осем“ се издигна над площадката и увисна, изчаквайки разрешение за полет. „Аврора“ вече бе излязла на пистата и стоеше неподвижно, с включени двигатели, готова за излитане. На още много летища на територията на Съединените щати и Панама, както и на „Ейбрахъм Линкълн“, порещ вълните на океана, други пилоти седяха в кабините и чакаха — без да знаят какво точно. Каквото и да е — нямаше да е само учение. Под крилата им бяха прикачени истински бойни ракети, а многостволните оръдия бяха заредени с боеприпаси.
— Всичко върви по плана — произнесе Куин, но забележката беше излишна, тъй като присъстващите сами можеха да следят полета на скакалеца върху големия екран. — Контакт! — добави неочаквано той. Една малка зелена точка бе цъфнала на монитора, доста далеч зад „Скакалец три“. — Същите характеристики като предишния!
— „Трети“, тук е „Шести“ — заговори Гулик в микрофона. — Насочете се към Ориентир Алфа. Край.
На борда на „Скакалец три“ майор Терънт внимателно измести конзолата надясно и дискът навлезе с широк завой над южната част на Айдахо, в посока към Голямото Солено езеро. За разлика от завоя с обикновен самолет, при диска липсваше виража. Корпусът му просто смени посоката, оставайки на същата плоскост. Телата на двамата мъже вътре се притиснаха в коланите, после отново се върнаха към първоначалното положение.
— Дай ми показанията — нареди Терънт.
— „Фантом“, на около шестстотин километра зад нас — отвърна капитан Шулър. Получаваше същите данни, каквито и хората от Куба.
— Завива ли след нас?
— Засега не.
— „Аврора“ да излита — произнесе Гулик. — Вдигнете и изтребителите от отряда за прехващане. Засякохте ли координатите на „фантома“?
— Да, сър — отвърна чевръсто майор Куин.
В авиобаза Хил, недалеч от Солт Лейк сити, два изтребителя Ф-16 набраха скорост по пистата и се издигнаха с рев в нощното небе. Веднага след като стигнаха нужната височина, те обърнаха на запад, над плоската повърхност на езерото, отвъд която започваше пустинята.
— Ето го езерото — обяви Терънт. Той завъртя още малко конзолата.
— Видях го — кимна Шулър, докато сверяваше координатите.
— „Фантомът“ смени ли посоката?
— Да. Мисля, че захапа примамката. Пусна се по дирите ни и сега е само на триста километра отзад.
