и стъпи в кабината. На пода имаше отвор с широчина около метър. Търкот скочи вътре, прелетя към три метра и се приземи на бетонния под на шахтата. Някъде в далечината виеха сирени.
Вратата към първо ниво бе на височината на гърдите му. Той се изправи, пъхна пръсти в тесния процеп и напрегна мишци. В началото вратата поддаде неохотно, но после се задейства програмата за аварийни обстоятелства и тя се отмести докрай.
Търкот извади броунинга и надникна над ръба. В коридора имаше двама пазачи и те бяха готови за срещата, очевидно предупредени от експлозията. Няколко куршума просвистяха над главата му. Той приклекна под ужасяващия звук на рикошетите от бетонната стена на шахтата. Извади една зашеметяваща граната от джоба си, дръпна предпазителя и я метна по посока на изстрелите. Същевременно затвори очи и си запуши ушите.
Миг след взрива той се изправи рязко. От продължителните упражнения на полигона и в бойни условия беше привикнал да заема позиция за стрелба и да се прицелва в предполагаемата посока на противника с едно добре премерено движение. В случая пистолетът бе само продължение на ръката му. Бе в състояние да изстреля цял пълнител в кръг с диаметър няколко сантиметра на разстояние от седем-осем метра.
Единият пазач бе коленичил и автоматът, станал безполезен, се полюшваше на гърдите му, докато търкаше заслепените си очи. Вторият все още държеше оръжието си, но беше дезориентиран и се подпираше на стената. Търкот стреля два пъти и удари първия пазач право в челото. Тялото му се преметна назад. Следващият куршум попадна в слепоочието на втория. Докато се свличаше, пръстът му се закачи в спусъка и дулото на автомата избълва кратък, смъртоносен откос в стената.
Търкот бавно изпълзя по корем в коридора. Стъпи на крака, но остана приведен. Коридорът беше дълъг около двадесет метра и завършваше сляпо на другия край. От лявата му страна имаше няколко врати, а от дясно се виждаше разклонение. На тавана мигаха червени светлини, придружени от пронизителния писък на алармата. Една от вратите се отвори и Търкот стреля в очертанията й, принуждавайки човекът вътре да се скрие обратно.
Той се изправи и се затича по коридора, докато доближи разклонението. Следващият коридор беше с дължина само три метра и завършваше с двойна метална врата, на която бяха изписани предупредителни надписи. Търкот бутна вратата и пристъпи вътре. Неравният бетонен под постепенно хлътваше надолу към устието на подземна пещера. Таванът бе висок, а до отсрещната стена сигурно имаше стотина метра. Това, което привлече веднага вниманието му, бяха няколко вертикално изправени стъклени цилиндри, пълни с течност с кехлибарен цвят. В тях имаше и още нещо. Търкот се отправи към най-близкия и надзърна вътре, но се отдръпна, когато разпозна очертанията на човешко тяло. От трупа излизаха многобройни тръбички, а главата бе скрита в черна сфера, покрита с плетеница от кабели. Малко напомняше онова, което бяха направили с Джони Симънс, но тук нещата бяха стигнали по-далече.
Златисто сияние отдясно прикова погледа му. Затича се в тази посока, но спря, когато подмина и последния цилиндър. Сиянието извираше от повърхността на малка пирамида, с височина около два метра и основи от по метър всяка.
От тавана се спускаха кабели и изчезваха през върха на пирамидата, ала най-странна бе материята, от която бе изработена повърхността й. Беше съвършено гладка и изглеждаше съвсем твърда, приличаше на метална и когато я докосна, тя се оказа хладна и неподатлива като стомана. И въпреки това сиянието преминаваше право през нея.
По повърхността й имаше някакви знаци и когато се вгледа, Търкот разпозна руническите надписи от снимките, които му бе показвал Нейбингър.
Вратата се разтвори с трясък. Търкот се извъртя и стреля. Пазачът, който бе нахлул вътре, отвърна с автоматен откос и куршумите попаднаха в няколко от прозрачните цилиндри. Стъклените им стени се строшиха и съдържанието им се изля на пода. Новодошлият изглежда не познаваше добре разположението на залата и бе стрелял инстинктивно, отвръщайки на изстрела.
Търкот се прицели внимателно и този път повали пазача с два куршума. Не почувства нищо. Беше изпълнен с решимост за действие и готов да се справи с всичко, което можеха да му поднесат обстоятелствата. Нуждаеше се от информация и изглежда бе попаднал тъкмо на мястото, където можеше да я получи. Не очакваше скоро да дойдат и други нежелани гости. В подобни места действаше принципът на Параграф 22 — колкото по-малко хора, толкова по-малко възможности за изтичане на информация. А и по това време на нощта вероятно в подземията бяха останали само резервните постове.
Тихо бръмчене привлече вниманието му назад към пирамидата. От върха й бликна златист сноп светлина, очертавайки кръг с диаметър около един метър във въздуха над нея. Внезапно Търкот се олюля, поразен от рязка болка, сякаш някой бе стоварил острието на брадва върху челото му. Обърна се и побягна назад към коридора, по който беше дошъл. Одеве, когато влезе в подземната зала, не си бе дал сметка, че цялото това масивно снаряжение едва ли може да бъде прекарано дотук през асансьора, който бе разрушил. Вероятно имаше и друг вход. Опита се да се съсредоточи, въпреки раздиращата болка в черепа.
Бетонният под постепенно се издигаше. Вляво имаше широка спускаща се метална врата. Търкот приклекна, сграбчи скобата и я дръпна рязко нагоре. Вратата се вдигна, разкривайки входа на голям, товарен асансьор. Той прекрачи вътре, спусна вратата и огледа контролното табло. Имаше същата система, но секретните ключове бяха нужни само за спускането надолу. Натисна бутона с надпис „ХП“ и подът под краката му лекичко се разтърси.
С отдалечаване от подземно ниво 1 болката в главата му взе да намалява. Постепенно подмина втори, трети и четвърти етаж. Десет секунди след нивото на паркинга кабината спря и на екрана блесна надпис „ХП“. Отново дръпна дръжката и когато излезе от асансьора, се озова в просторна ниша, издълбана в скалистия склон на планината. Отвореният край на нишата бе скрит под маскировъчна мрежа, а вътрешността й бе озарена от слаби, червени светлини. Покрай стената бяха подредени контейнери и сандъци. И да е имало някаква охрана, вероятно бе напуснала постовете си, привлечена от тревожните сигнали на алармата. Търкот изтича при мрежата и погледна навън. Видя стоманена платформа, достатъчно голяма за да побере и най-тежкотоварния хеликоптер. Стъпи върху нея и се огледа. Надолу склоновете бяха стръмни и почти непристъпни. Далече под краката му долината тънеше в мрак, но беше невъзможно да се определи разстоянието. На около триста метра по-нагоре върхът на планината се очертаваше от бледата лунна светлина. Търкот се спусна от металния ръб на платформата и пое нагоре.
Само след няколко минути забеляза светлинки да се движат в долината. Подкрепленията идваха. Надяваше се, че ще им е нужно известно време, докато се ориентират в обстановката. Като човек с опит в специалните операции, Търкот знаеше добре, че за разлика от филмите, в живота нямаше постоянно готови отряди от войници, разполагащи със свръхскоростни хеликоптери, за да реагират на всяка ситуация.
Катереше се нагоре, като се придържаше за издатините на скалите и жилавите стъбла на храстите. Познаваше катераческата техника от многобройните упорити тренировки из различни планини в Германия, а и този склон не беше от най-трудните. Само мракът донякъде затрудняваше движенията му, но за щастие очите му бързо привикваха.
След около четиридесет и пет минути достигна върха и пое на запад, следвайки билото, което бе огледал, когато влязоха в града. Слизането беше малко по-бързо. Все още го болеше главата, а болката се прехвърляше от една част в друга, сякаш беше някакъв пълзящ и пулсиращ червей. Каква беше тази пирамида? Определено не беше създадена от човешка ръка. Не се съмняваше, че по някакъв начин е свързана с дисковете и кораба-майка. Но какво общо имаше между нея и телата в цилиндрите? Какво, по дяволите, ставаше там долу?
Той забеляза светлините на Дълси вляво и смени посоката, насочвайки се към западната граница на града. Склонът постепенно се изравняваше и съвсем скоро Търкот навлезе в долината и подмина първите къщи. Тук-там лаеха кучета, но той продължи забързано, без да се безпокои от среща с местните жители.
Най-сетне зърна това, което търсеше — телефонна будка пред местната зала за боулинг. Вдигна слушалката и набра номера на телефона, който му бе дала доктор Дънкан. След няколко секунди един механичен глас го информира, че телефонният номер е изключен. Търкот натисна вилката и прекъсна линията. Помисли малко и набра друг номер, започващ с код 910. Форт Браг, Северна Каролина.
Отсреща се обади сънен глас.
— Полковник Микел.
