— Сър, обажда се Майк Търкот.
Този път гласът прозвуча малко по-бодро.
— Боже, Търк, в какво си се забъркал?
Търкот се облегна на стъклената стена, усещайки за пръв път неимоверната тежест на умората.
— Нямам понятие, сър. Не зная какво става. Вие какво сте чули?
— Нищо, освен че някой здравата иска да те пипне за гърлото. Една от онези агенции с много букви в името е пуснала секретно съобщение да те издирят и заловят. Едва не получих удар, като видях заповедта на бюрото си.
Микел беше заместник-командир на тренировъчния лагер на специалните части във Форт Браг и стар приятел на Търкот.
— Сър, можете ли да ми помогнете?
— Какво ти е нужно?
— Ужасно е важно да се свържа с една много важна персона.
— Казвай името.
— Дънкан. Доктор Лиза Дънкан. Твърдеше, че е съветничка на президента по едно нещо, дето се нарича „Меджик-12“.
Микел подсвирна.
— Брей, човече, здравата си го загазил. Как да те открия?
— Не можете, сър. Аз ще ви потърся.
— Пази си задника, Търк.
— Слушам, сър.
Търкот бавно положи слушалката. Не беше стопроцентово сигурен, че Микел ще застане зад него. Не знаеше защо е изключен номерът на Дънкан — единственият начин за връзка, който тя му бе оставила. Нищо не беше както трябва. На всичко отгоре току-що бе застрелял трима души на служба към правителството на Съединените щати.
— Мамка му — изруга Търкот.
Каква, по дяволите, беше тази пирамида?
Той се огледа замислено. Току-що бе изиграл последната си карта. Трябваше да признае, че единствените хора, на които можеше да се довери изцяло, бяха потеглили към Юта за срещата, назначена от самия него. Не му се щеше да ходи там, но изглежда друга възможност нямаше.
На паркинга отсреща стоеше самотен пикап. Търкот въздъхна. Главата го цепеше нетърпимо и от доста време разчиташе само на резервите от енергия, които се бе научил да трупа през годините на упорита подготовка. Той излезе на улицата и се отправи бавно към пикапа.
26.
С нищо не можеха да спрат писъците на Джони Симънс. Кели го беше прегърнала и му шепнеше, сякаш е малко дете, но и това не помагаше.
Напускането на базата се оказа дори по-лесно от влизането. Качиха се на камиончето, префучаха покрай задремалия пазач и малко след това спряха до пикапа. След като върнаха все още зашеметения шофьор в кабината, всички се натовариха на пикапа, стигнаха градчето и свърнаха вляво, към шосе 64.
— Не можеш ли да го накараш да млъкне? — попита фон Сеект, който седеше зад волана, но честичко поглеждаше в огледалото за обратно виждане.
— Сигурно на негово място и аз щях да крещя — отвърна Кели. — Да те държат затворен в ковчег няколко дни. Ти карай, а другото остави на мен.
Постепенно Джони се успокои и заспа или просто изгуби съзнание — нямаше начин да разбере. Кели най-сетне погледна към Нейбингър, който продължаваше да стиска с окървавени ръце нещото, увито в сакото му. Тя извади аптечката и се надвеси над него.
— Какво ти се е случило?
— Видях нещо, което на всяка цена трябваше да взема, но ми пречеше стъклената витрина. Не можах да открия ключа и затова я счупих — обясни Нейбингър.
— Не можа ли да използваш нещо друго, за да счупиш стъклото? — попита Кели, докато изваждаше бинт и марли.
— Бързах… и не ми беше до ръцете.
— Какво може да е това толкова важно нещо?
Нейбингър внимателно разгърна сакото. Вътре беше положена дървена плоча, леко извита, с размери тридесет на шестдесет сантиметра и дебелина два и половина сантиметра. Дори в сумрака на кабината Кели успя да различи надрасканите по гладката й повърхност знаци.
— Това е плочка
Кели посочи фотографиите, които двамата бяха донесли.
— А тези какви са?
Нейбингър с неохота отклони поглед от плочката към захвърлените на масата снимки.
— Фон Сеект ми каза, че са направени от първата група, проникнала в пещерата с кораба-майка. Там открили и каменни плочици с рунически надписи.
— Какво пише на тях? — поинтересува се Кели, докато приключваше с превръзката на едната ръка.
Нейбингър ги прегледа набързо.
— Е, не е като да четеш вестник. Ще ми е нужно време.
— Нощта е твоя — рече Кели, свърши с другата ръка и взе пътната карта, за да се ориентира за мястото на срещата с Търкот. — Мисля, че трябва да напуснем магистралата и да се доберем до планината по страничните пътища.
— Смяташ ли, че вече ни преследват? — попита Нейбингър.
— Зависи какво е направил Търкот. Ако се е справил… може още да не им е до нас.
— Не ме интересува дали ни преследват — обади се от предната кабина фон Сеект. — Повече се безпокоя, че до старта на кораба остават седемдесет и два часа.
Генерал Гулик ни най-малко не изглеждаше като човек, когото са събудили преди пет минути. Беше гладко избръснат, с безупречно огладена униформа. Майор Куин дори се зачуди дали генералът не се бръсне всяка вечер преди лягане, за да е готов, в случай че бъде вдигнат неочаквано. После му хрумна друга мисъл — може би генералът въобще не спи. Лежи си в тъмното, ококорен, и чака да го потърсят за поредната криза.
— Да чуя всичко отначало — нареди генералът, докато останалите членове на „Меджик-12“ — без доктор Дънкан — се нижеха през вратата.
Нямаше много за разказване. Куин предаде накратко онова, което бе научил от все още уплашения дежурен в Дълси. Докато изреждаше фактите около неочакваното нахлуване, спасяването на репортера Симънс и кражбата на фотографиите от архивите, той си даде сметка, че никой освен тях не се досеща кои са извършителите — фон Сеект, Търкот, Кели Рейнолдс и Нейбингър, вече действащи организирано.
— Трябва да призная, че подцених тези хора — заяви Гулик, след като Куин приключи. — Особено фон Сеект и Търкот.
— Този път сме закъсали здравата — надигна се развълнувано Кенеди. — Малко остава да изправят този Симънс пред телевизионните камери.
— Всъщност докъде бяха стигнали с промиването на мозъка при Симънс? — попита Гулик.
Куин зяпна учудено. Сега пък за какво говореха?
