Рейнджър се поклони пред домакина си.
— Крал Раймунд.
— Принц Рейнджър. — Кралят отговори на поклона с подобаваща тържественост.
Рейнджър обаче предположи, че тези формалности по-скоро го забавляват, защото доскоро и той тичаше при него и го прегръщаше. За съжаление вече беше млад мъж и не можеше да си позволи подобни детинщини. Освен това беше престолонаследник…
Крал Раймунд закрачи към стария трон, изработен от тъмно дърво.
— Готово ли е всичко за приема?
— Разбира се — Кралица Клаудия хвърли поглед към малкия часовник, който висеше на гърдите й на златна верижка. — След пет минути лакеите ще призоват придворните.
Крал Раймунд издаде звук, който много приличаше на въздишка, седна и наложи на главата си скромна златна корона.
— Е? — Кралица Клаудия застана пред момичетата и принца и попита строго: — Как ще поздравите френския посланик?
Ейми отговори нахално:
— Ще му кажа да си върви там, откъдето е дошъл.
Рейнджър, Сорша и Кларис въздъхнаха шумно.
Кралицата посегна към верижката на шията си и вдигна лорнета към очите си, за да огледа неодобрително малката си внучка.
— Какво каза?
— Ще му кажа да си върви — повтори упорито Ейми.
— Защо ще кажеш такива думи на човека, пристигнал при нас като посланик на Франция? — Тонът на кралицата беше повече от сплашващ.
Ала Ейми не се уплаши и отговори с обезоръжаваща логика:
— Ти каза, че той не е истински посланик. Че представлява правителство от парвенюта, което ние не признаваме. Каза още, че не ги искаме, докато не възстановят законния си крал на трона!
Сорша и Кларис се спогледаха стъписано и избухнаха в смях.
Крал Раймунд също се засмя.
— Малката те би със собствените ти думи, мамо.
Ейми нямаше представа защо всички се забавляват, но се усмихна дръзко и показа новата дупка в устата си.
Сорша побърза да й се притече на помощ.
— Ейми е права, бабо. Нали ти винаги казваш: „Кажете ми с кого общувате и ще ви кажа какви сте.“
— Сорша е права — добави тихо Кларис — Наистина ли ние, кралските принцеси от Бомонтен, трябва да се усмихваме на едно френски парвеню?
В моменти като този Рейнджър разбираше защо обича принцесите. Въпреки безкрайните си поучения и претенции кралица Клаудия не беше в състояние да укроти искрящия дух на трите сестри.
Кралица Клаудия изгледа подред всички присъстващи — Сорша, Кларис, Ейми, Рейнджър и дори крал Раймунд — и отговори с тон, в който звънеше окончателност:
— Надявам се един ден всяка от вас да има дете, което досущ да прилича на нея.
5
Защо да си създаваме грижи? От грижите човек се сбръчква.
— Как се е добрала до теб, а, момчето ми? — Робърт говореше тихичко на Блейз и го наблюдаваше внимателно. Двегодишният арабски жребец имаше отлична кръв и беше твърде силен и див за една дама. Въпреки това Кларис се справяше с него с учудваща лекота. — И къде господарката ти се е научила да укротява силни жребци като теб? — Робърт хвърли бърз поглед към вратата на шивачницата. — Знам какво ще ми отговори тя. Ще каже, че се е учила да язди от опитен коняр. Нали е принцеса…
Блейз изпухтя и отметна глава назад.
— И аз казвам същото. Чувал ли си някога една принцеса да обикаля сама дивата Британия? Не, нали? Вестниците пълни ли са със съобщения за изчезнала принцеса? Не, нали? — Робърт развеждаше жребеца по площада й му говореше тихо и успокояващо. Знаеше как да укротява коне като него. — Велики боже, да знаеш какви лъжи съм слушал… войниците ми се хвалеха с какви ли не геройства и историята всеки път звучеше различно.
Блейз имаше прекрасен ход и беше добродушен, макар и с огнена кръв. Но където и да отидеха, хората държаха под око танцуващите му копита и бързаха да се отдръпнат. Жребецът гледаше мъжете с подозрение, сякаш очакваше удар. Робърт не можеше да си обясни какво го е направило толкова недоверчив, но усещаше, че може да му се довери.
— Моите войници бяха криминални престъпници, получили право да избират между армията и бесилката. Какво извинение има твоята господарка за лъжите, които ни наговори? Сигурно в сравнение с него всички други неистини изглеждат дребни, а? — Робърт помилва меките ноздри на жребеца. — Във всеки случай — призна той — това я прави идеална за плановете ми.
Блейз го огледа с кафявите си очи, сякаш преценяваше характера му. Може би изпитваше известна неловкост, но Робърт си каза, че в живота си е правил и по-лоши неща, отколкото да шантажира една мнима принцеса, и то без такива сериозни основания.
— Милорд! — повика го Томас Мактавиш, когато се приближиха до кръчмата. — Докарайте животното тук, за да можем да го огледаме.
Робърт изкриви лице. Наистина ли се интересуваха от жребеца? Да, сигурно им харесваше. Но вероятно искаха да поговорят още за жената, когато отиде при тях, старците се ухилиха и се размърдаха на столовете си като ято стари сводници.
— Възхитителен жребец — отбеляза Джилбърт Уилсън.
— И още по-възхитителна жена — мина директно на въпроса Хамиш Макуин. — Много се гордеем с вас, милорд, че я завладяхте толкова бързо.
— Не съм я завладял. — Не и по начина, за който си мислеха. — Само ще я заведа там, където мога да я държа под око. — И да я използвам, добави наум той.
— Какво? — Хенри Макълох сложи ръка зад ухото си и се обърна към Томас.
— Каза, че ще я заведе някъде, където може да я разглежда! — изрева Томас.
— А, да я разглежда, разбрах. — Хенри смушка съседа си с лакът. — Бих казал, че трябва да я разгледа много добре. Хванали сте си истинска красавица, милорд.
— Нямам интерес… — Робърт се поколеба.
— Да изчеткате къдриците й? — предложи с готовност Бенет Мактавиш.
Крякащият смях на старците подплаши коня и Робърт отново започна да го развежда по площада. Защо бе отишъл при петимата възрастни мъже? Може би защото — за разлика от другите жители на селото — те не се преструваха. Възрастта, бедността и самотата бяха смъкнали маските от лицата им. Казваха, каквото мислеха, и мислеха, каквото казваха. След толкова години, изпълнени с лъжи, това беше много освежаващо.
Когато отново се приближи, от кръчмата излезе Хюина Грей, бършейки ръце в престилката.
— Не им обръщайте внимание, милорд. Седят тук по цял ден и клюкарстват като перачки. Заемат най- добрите места, а често не си поръчват дори по една бира.
Робърт знаеше, че старците живееха при роднини, които нямаха време да се занимават с тях. Освен това нямаха достатъчно пари, за да си купят бира и да намокрят пресъхналите си гърла. Обвинителните думи на Хюина ги накараха да се изчервят. Затропаха с крака и се заиграха с бастуните си. Стари селяни, стари
