позволяваше да прекрачва тънката граница, която отделя дама от паднало момиче.
Мъжете, естествено, не се интересуваха от тази граница. Често виждаха в нейно лице само красивата млада дама, която пътува без мъжка закрила. Това я правеше лесна плячка и съдия Феърфут имаше повече от една причина да иска смъртта й. Тя нарани болезнено мъжката му гордост и оттогава често виждаше в кошмарите си сивите кули на крепостта Джилмайкъл на фона на кървавочервеното небе, които само чакаха да я погълнат и никога да не я освободят.
— Тук също те преследва един ужасен мъж! — извика сърдито Ейми.
— Наистина ли е толкова ужасен? — Хепбърн не я плашеше, но това го правеше още по-опасен.
— Всички мъже са ужасни! — Ейми стисна ръката й и понижи глас до настойчив шепот: — Какво ще направиш, за да го спреш?
— Не знам — отговори шепнешком Кларис. — Наистина не знам. От писмото ти бях заключила, че е стар. Много по-стар от мен. Толкова мрачно беше описанието ти.
— Той е мрачен! — Ейми хвърли бърз поглед към вратата и продължи: — Казват, че Хепбърн бил красив младеж, който обичал живота. Скарал се с баща си, старият граф му купил офицерски патент и го принудил да отиде на война. След шест години бащата умрял и лорд Хепбърн се откупил от армията, продал патента и се върнал. Хората в селото си шепнат, че се е променил.
— В какъв смисъл?
— Когато заминал, бил младеж, огнен младеж. Не се колебаел да вика противниците си на дуел, пиел по цели нощи и винаги бил засмян. А сега… сега е такъв, какъвто го видя. Хората в селото му се възхищават, но когато говорят за него, винаги се усеща страх.
Кларис беше усетила същото. Хепбърн беше привилегирована личност, но криеше в душата си мрачни тайни. Значи си приличаха.
Но тя не искаше да го опознае. Не искаше да научи тайните му.
— Внимавай — помоли Ейми, сякаш бе прочела мислите й.
— Защо? — Въпросът й се изплъзна твърде бързо.
— Той не живее в господарската къща при семейството си.
— Наистина ли? — Това беше ужасна новина. Кларис бе предположила, че той е много привързан към дома и позицията, която заемаше. — А къде живее?
— В някаква хижа в близост до имението. Закусва със сестрите си, изобщо, денем се държи сравнително прилично, но хората разправят, че нощем броди в околността като измъчван от зли духове. А понякога изчезва и не се мярка по цели дни. — Ейми още повече понижи глас, ужасена от историята. — Казват, че през войната си бил загубил ума.
— О, не! Сигурна съм, че не е луд.
— О, луд е! Луд и опасен. Не видя ли как те зяпаше? — пошепна Ейми.
Кларис отговори с добре изиграно безгрижие:
— Всички ме зяпат.
— Не като него. Той е… твърде уверен в себе си. — В погледа на Ейми имаше мъдрост, за която още беше много рано. Беше я придобила през дългите години по пътищата и от многото лоши преживявания. — Той те иска, а е свикнал да получава, каквото иска.
Кларис знаеше за какво намеква Ейми. Лорд Хепбърн бе целунал ръката й, преди да узнае името й. Но само защото устните му бяха меки и топли, не бе нужно веднага да прояви недоверие. Ейми непрекъснато й натякваше да спрат с тази работа и щом чуеше за опасенията й, щеше да настоява да си заминат. В последния град бяха загубили твърде много. Наложи се да заминат тайно и Кларис не можа да събере парите, които жените й дължаха за кремовете.
Във време като това, когато катастрофата дебнеше на всеки ъгъл, Кларис почти не си спомняше какво е да живееш в палат, където те глезят и се грижат за теб. Там момичетата знаеха за света само онова, което им разказваше баба им. В момента най-силното й желание беше да се върне в палата в Бомонтен и отново да заживее като глезена принцеса.
Каква глупачка! Последните пет години я бяха научили какво струват такива желания.
— Най-добре е да знаем предварително какво ни очаква — отвърна тихо тя. — Хайде, разкажи ми всичко, каквото знаеш за лудия и опасен лорд Хепбърн.
БОМОНТЕН
Вдовстващата кралица Клаудия почукваше замислено с бастуна си по блестящия мраморен под в тронната зала на кралския палат в Бомонтен. Внучките й често я оприличаваха на стройна, стара, властна хрътка. И сега излая насреща им:
— Брадичката високо! Раменете назад!
Петнадесетгодишният кронпринц Рейнджър от Ришарт стоеше изпънат като статуя на подиума и наблюдаваше урока на принцесите.
Знаеше, че скоро ще дойде и неговият ред.
В погледа му, впит в лицето на възрастната дама, се четеше неодобрение. Присъствието й владееше прекрасната зала. Тънка като върлина, вдовстващата кралица беше зла, имаше остър език, а сините й очи откриваха греховете на мъжа още преди да ги е извършил. Рейнджър знаеше това много добре, защото тя му беше кръстница и си позволяваше да го изпитва и наставлява винаги щом беше в настроение за това.
В момента старата дама маршируваше пред принцесите, наредени пред нея на подиума. Слънцето влизаше през високите прозорци и огряваше дългото, елегантно, сияещо в злато помещение. Огряваше и трите сестри, облечени в еднакви рокли — бели, с розови сатенени колани и розови панделки в косите. Наистина бяха красиви, особено за принцеси.
Бащата на Рейнджър, крал Платон, беше убеден, че те са най-красивите момичета в Европа. Собственият им баща, крал Раймунд, сияеше от гордост, когато се показваше с тях. Във всички дворове се говореше за грацията и добродетелите им. Рейнджър беше готов да повярва, че приказките за красотата им са верни. Но откакто се помнеше, той гостуваше в Бомонтен веднъж в годината и за него момичетата бяха понякога весели другари в играта, понякога досадно присъствие. Не можеше да им прости, че непрекъснато го дразнят и не проявяват респект пред възрастта и високото му положение.
— Днес ще посрещнем посланика на Франция. Това е официална визита и всички погледи ще бъдат устремени към вас, кралските принцеси на Бомонтен. — Кралица Клаудия носеше косата си стегната на кок на тила и нито едно косъмче не смееше да се изплъзне от него. Диадемата на главата й беше украсена с искрящи диаманти и сапфири. Небесносинята кадифена рокля подхождаше перфектно на очите й.
Рейнджър беше убеден, че кралицата е най-малко на сто години, а може би и на сто и петдесет. Кожата й беше сбръчкана, но без нито едно старческо петно или спукани капиляри. Някои си шепнеха, че била вещица, и Рейнджър беше готов да им повярва. Защото носът й беше дълъг и остър и всички знаеха, че приготвя тайнствени питиета в кухнята на палата. Старата дама изискваше съвършенство — от себе си и от всички други около нея. И го получаваше.
Самият той бе огледал много внимателно официалния си костюм, преди да излезе от стаята си. Бе убеден, че бялата ленена риза блести, а тъмният костюм стои съвършено на раменете. При това си бе разрешил да се възхити за малко на мускулестото си тяло. Графиня Дюбел винаги твърдеше, че ще стане великолепен мъж. Да, графинята имаше право.
Кралица Клаудия спря пред най-малката си внучка.
— Ейми, покажи ми ноктите си.
Момичето колебливо протегна ръце.
Кралицата огледа внимателно пръстите и ноктите.
— Изглеждат по-добре — промърмори тя — Поне са чисти. Но никоя принцеса не си гризе ноктите. Не забравяй, че твоите ръце и всяка част от теб представляват кралския дом на Бомонтен. Всичко, което правиш и казваш, се мери на златна везна, затова трябва да е извън всяко подозрение.
Шестгодишната Ейми приличаше на горско джудже. Косата й беше черна като къдриците на Рейнджър, освен това беше искрена и честна и дори баба й не беше в състояние да я научи да се сдържа.
