Мис Розабел стоеше пред огледалото в мрачния дюкян и изтриваше от носа и брадичката си остатъците от крема. Посетителката спря на прага.
— Най-модният цвят в Лондон е турскосиньото. Но вие сигурно знаете. — Кларис се усмихна на шивачката, докато избираше цвят, подходящ за всеки тен. — Мога да си представя, че точно в този момент шиете цял куп рокли и шапки в този цвят.
Мистрес Дуб пое дълбоко въздух.
— Ами… да! Точно така! В… задната стая.
— Сега ще проведа частен разговор с мис Розабел. — Кларис дискретно й посочи вратата. — Естествено, после ще говоря и с вас. Сигурна съм, че разбирате. — Тя затвори енергично вратата пред поласканата физиономия на шивачката.
— Отлично се справи. — Мис Розабел излезе от сянката. — Старата вещица ще се хвали с приятелството ти месеци наред.
Враждебността и подигравката в тона й бяха ясно доловими и това не беше учудващо. Все пак мис Ейми Розабел не беше никоя друга, освен принцеса Ейми от Бомонтен, седемнадесетгодишната сестра на Кларис.
Кларис й отговори на немски език. Когато бяха сами, двете с Ейми често сменяха езиците. Така поддържаха наученото и объркваха онези, които случайно ги подслушваха.
— Аз съм принцеса и съм длъжна да бъда любезна.
Раздразнената въздишка на Ейми беше поредното доказателство, че намира Кларис традиционна и скучна.
— Да, да, и двете сме принцеси. Принцеси на Бомонтен. — Момичето изтри бялата пудра от лицето си и изсъска гневно — Сестри, свързани с кралската кръвна линия и вечни изгнаници. Според твоите собствени думи това оправдава всичко.
Кларис се наведе и посегна към кърпата.
— Почакай, аз ще го направя.
Ейми се отдръпна и не и позволи да я докосне.
— Сама ще се справя — отвърна разгорещено тя. — Колко пъти съм го правила…
Кларис се натъжи. Колкото повече градове и села обикаляха със стоката си, толкова по-нещастна ставаше Ейми.
По-добре да обиколи магазина и да огледа роклите, които шиеше мистрес Дуб. Междувременно Ейми завърши превръщането си от скучна, скромна шивачка, още нова в града, в момиче, което беше почти красавица. Още няколко сеанса с Кларис и малката щеше да стане прекрасна — живо свидетелство за ефекта на тайния кралски крем за лице. Когато дойдеше времето да изчезнат, Ейми щеше да тръгне след сестра си като истинска принцеса.
Когато свърши, Ейми се опря с две ръце на рамката на огледалото и затвори очи. Гласът й трепереше от гняв.
— Ти какво си мислиш, че правиш тук?
Кларис потрепери, но отговори с добре изиграно безгрижие:
— Първият сеанс мина добре, нали?
— Не, не е! — Вече можеха да си говорят свободно и Ейми даде воля на буйния си темперамент. — В писмото си те предупредих. Писах ти, че това място не е подходящо за нашия малък театър. Но ти винаги знаеш всичко по-добре!
Кларис мина на френски.
— Нямаме никакви пари. Нямаме и време да си изберем друго място.
— Бихме могли да поработим като шивачки. — Ейми срещна погледа на Кларис в огледалото. На шията й блесна сребърна верижка, на която висеше същият кръст, какъвто носеше и Кларис. — Можем да си намерим някоя къщичка и да шием рокли. Знаеш, че ме бива. Така няма да се налага да се правя на грозна. Освен това няма постоянно да се местим от място на място.
Кларис бавно поклати глава.
— О, как можах да забравя! Ние сме принцеси! — Ейми буквално изплю последната дума. — Принцесите не се захващат със слугинска работа като шиенето.
— Не си права. — Кларис гледаше малката си сестра и сърцето й се свиваше от болка. Наистина искаше животът им да е друг. Искаше Ейми да е щастлива и да заеме почетната позиция, която й се падаше по рождение. Когато избягаха от Бомонтен, Ейми беше още много малка — само десетгодишна. Кларис беше четири години по-голяма от нея и си спомняше много добре етикета, лукса, задълженията и радостите на миналия им живот. Те й липсваха, но много по-важно беше Ейми да разбере какво означава да си принцеса, да се научи да цени привилегиите и да изпълнява задълженията си.
— Смяташ ли, че принцесите трябва да натрапват на обикновените хора продукти, които нямат никакъв ефект? — попита остро сестра й.
Кларис търпеливо повтори думите, които беше казвала вече много пъти.
— Спомни си, че опитахме да печелим хляба си като шивачки. Изкарвахме толкова малко пари, че едва не умряхме от глад. Освен това имаме задача. Трябва да намерим Сорша, а после да се върнем заедно в Бомонтен при баба.
В Ейми отговори с грубост, която засегна болезнено Кларис:
— Баба е умряла отдавна и ти много добре го знаеш. Татко и баба не биха допуснали да живеем на улицата. А Сорша изчезна толкова отдавна.
Ейми бе произнесла на глас най-ужасните страхове на Кларис и болката, която й причини, направо й отне дъха.
— Знаем, че татко е мъртъв — отвърна задавено тя. — Джефри ни донесе новината, после писаха и лондонските вестници. Но след време същите тези вестници писаха, че баба си е върнала трона.
— Да, но Джефри каза, че баба е наредила да се върнем едва когато тя изпрати някой да ни вземе. Каза, че ни преследват зли хора, затова трябва да се крием, докато не прочетем обява във вестника, че можем да се върнем. Да чакаме, докато тя отстрани опасностите по пътя ни. — В гласа на Ейми трепереше същият страх, който бяха изпитали някога, когато верният човек на баба им се появи внезапно в училището и им каза да бягат. После взе престолонаследницата Сорша и я отведе в някакво тайно убежище. — Къде е обявата? Всеки ден четем вестниците. Във всеки град. Нали познаваш баба. Щом е казала, че ще пусне обява във вестника, ще го направи.
— Знам, знам. — И двете момичета бяха убедени във всемогъществото на баба си.
— Казвам ти — всички са мъртви! Злите хора са взели връх. Никога няма да се върнем.
— Не можем да сме сигурни. Може би Сорша е вече там и ни чака. Обещавам ти, че там ще ти хареса. Палатът е прекрасен. Ще носиш красиви дрехи, ще свириш на пиано и… — Кларис се извърна настрана. Не искаше Ейми да види сълзите й.
— Милата ми Кларис! — Ейми се втурна към нея и я прегърна — Прости ми! Не исках да ти причиня болка. Иска ми се най-после да престанем да се продаваме като евтини…
Кларис сложи пръст на устните й.
— Ние не се продаваме. Продаваме кремовете, които баба ме е научила да правя. Те са наистина кралски и наистина правят чудеса с кожата. Те могат да…
— Глупости! Никой не става по-красив от някакъв си крем. Ако беше така, нямаше да се налага да се промъквам предварително във всеки град и да нося грозен нос и бяла пудра.
— Може би, но сърцата на жените се изпълват с надежда. В това няма нищо лошо, нали? — попита настойчиво Кларис.
— Забрави ли англичаните? — попита мрачно Ейми. — Искаха да те окачат на най-високата бесилка. Те очевидно са на друго мнение.
— За всичко е виновен онзи ужасен мъж. — Кларис вирна брадичка. — Съдията.
Лицето на Ейми побеля. Нямаше нужда от пудра, за да покаже страха си. Тя понижи глас, сякаш се страхуваше, че някой ги подслушва, и продължи на италиански:
— Той те желаеше.
— Знам. — Кларис сведе поглед. Жените искаха кремовете й, но съпрузите им управляваха касите, затова тя се стараеше да ласкае и да спечели и двете страни. Това беше много трудно, защото никога не си
