моряци, стари търговци… Всички щяха да се радват, когато старците най-после си отидеха, всички освен Робърт. Той обичаше да седи с тях и да слуша как си говорят за минали времена и събития. Никога не му се налагаше да говори за себе си и да се преструва на весел. Пред тях не беше нужно да крие дълбокия мрак в душата си.
— От днес нататък ще носите на всеки по канче бира, Хюина, и ще го пишете на моята сметка.
Кръчмарката отпусна ръце.
— Но, милорд…
Той я погледна развеселено.
— Мога да си го позволя.
— Естествено, че можете, милорд. Не исках да кажа… — Като видя лицето му, тя пребледня и заекна: — Аз… отивам да донеса бирата, милорд.
Когато Хюина изчезна в кръчмата, Хенри каза:
— Много сме ви благодарни, милорд. Но не беше нужно…
Бенет побърза да се намеси, преди гордият Хенри да отхвърли предложението на господаря.
— Наистина сме ви много благодарни.
Когато съкрушената Хюина донесе пет канчета бира, той протегна ръка, взе едното и доволно облиза пяната.
— Всеки ден ще пием за ваше здраве.
— Не очаквам повече. — Робърт продължаваше да милва копринените ноздри на Блейз.
Мъжете вдигнаха канчетата, а после жадно пиха от силната тъмна течност. Хемиш въздъхна доволно.
— Като майчино мляко.
Джилбърт хвърли зъл поглед към Хюина.
— От доста изсъхнала цица.
При тези думи кръчмарката моментално възвърна острия си език.
— Щом изворът не ви харесва, няма нужда да пиете.
Джилбърт понечи да отговори нещо хапливо, но видя как Робърт едва забележимо поклати глава и продължи да си пие бирата.
Очевидно освежен от питието, Томас остави канчето си на масата.
— Вижте, милорд, в крайна сметка всички сме мъже. Не ни убеждавайте, че не се интересувате от красивата принцеса.
Робърт не позволи да го притиснат до стената.
— Тя е твърде млада за мен. Освен това не се занимавам с принцеси.
— На колко ли е години? — попита замислено Бенет.
— На седемнайсет или осемнайсет — предположи Робърт. На възрастта на сестра му Прюдънс. Твърде млада, за да е лъжкиня.
— Според мен е поне на двайсет и две — намеси се Хюина. — Искате ли и вие бира, милорд?
— Благодаря. — Не искаше бира, но знаеше, че ако откаже, тя ще се притесни. Със сигурност ще си каже, че го е разгневила с поведението си, макар че в действителност изобщо не го беше грижа. Не се интересуваше нито от възрастта на Кларис, нито от неудобството на Хюина. Може би кръчмарката ревнуваше от младата принцеса? Затова ли твърдеше, че е по-възрастна? Или виждаше нещо, което му убягваше? Ако беше вярно и Кларис наистина беше на двайсет и две, тогава…
Той беше на тридесет и една и след безброй битки, воня, смърт и глад се чувстваше прастар. Не би покварил младо момиче, но ако Кларис беше по-възрастна и имаше известен опит… Тогава щеше да промени начина си на действие. Мъжът можеше да убеди жената да направи някои неща и без да прибягва до шантаж…
Кискането на мъжете внезапно престана и отслабналите стари очи се устремиха към едно място. Очевидно принцесата бе излязла от шивачницата.
— Идва право към нас — пошепна дрезгаво Томас.
— Направо ще се подпаля — изохка Бенет.
— А моят комин вече изпуска пламъци! — Грачещият глас на Хенри отекна чак до английската граница.
Докато другите старци му шъткаха, Робърт се обърна към шивачницата. Да, принцесата идваше към тях. Приличаше на ангел и беше дръзка като демон, но въпреки това, като я видя, слабините му се стегнаха. Не защото дълго време не беше имал жена. Не, тя, само тя бе предизвикала това чувство. Усмивката й, походката, косата, тялото… Какво тяло!
Русата коса беше стегната в мрежичка на тила, но няколко кичурчета падаха около лицето и на гърба. Слънчевата светлина се улавяше в тях и тази гледка беше в състояние да накара кръвта на всеки мъж да закипи. Тъмнорусите вежди се извиваха елегантно над кехлибарените очи, в които светеше хумор. При това излъчваха чувственост, за която всеки мъж би повярвал, че е насочена към него.
Хюина промърмори нещо не особено прилично, размаха ръце и се скри в кръчмата. След миг отново провря глава през вратата.
— Няма по-голям глупак от стария глупак! — изсъска гневно. Когато изчезна окончателно, старците заклатиха глави.
— Спешно й трябва малко мед — отсече Джилбърт.
— По-добре заедно с пчеларя — подкрепи го Хамиш.
— Трябва й съпруг! — обобщи Томас.
В следващия миг и петимата загубиха интерес към Хюина защото принцесата застана пред тях и се усмихна приятелски. Старците се изправиха с мъка.
— Лорд Хепбърн — изрече тържествено Кларис, — ще бъдете ли така добър да ме представите на тези чудесни джентълмени?
Сбръчканите лица на мъжете почервеняха. Когато Робърт го представи, Джилбърт направи толкова елегантен и дълбок поклон, че едва не загуби равновесие.
Кларис побърза да го подкрепи, но без да даде да се забележи, че е усетила несигурността му.
— Желая ви добър ден, джентълмени — каза ведро тя. — Как върви играта на домино?
— Много добре. — Томас изпъчи мършавите си гърди. — Аз спечелих.
— Ако измамата може да се нарече печалба — изръмжа Бенет.
Принцесата подаде ръка на Томас.
— Много отдавна не съм играла на домино. Може би някой ден ще дойда да изиграем няколко игри… ако лорд Хепбърн ме освободи от другите ми задължения.
— Би било прекрасно, Ваше височество. — Томас несъзнателно помилва нежната й ръка с изкривените си от артрита пръсти.
— Аз, например, не съм подъл измамник, Ваше височество — намеси се Хенри.
Кларис отметна глава назад и се засмя. Весел, искрен смях, от който очите на старците светнаха.
— Милорд — обърна се Бенет умолително към Робърт, — ще й позволите да дойде някой път, нали?
В никакъв случай. Не можеше да я остави да се скита сама по пътищата. Смяташе да я подкупи, да я прелъсти, да я шантажира, ако не можеше другояче, но нямаше да и позволи да откаже предвидената за нея роля в малкия му план. Не можеше да загуби още една жена. Не и когато до бала оставаха броени дни.
— С удоволствие, джентълмени. Дори лично ще я придружа дотук.
И Кларис го изгледа презрително.
— Пътищата между Макензи Майнър и Фрея Крегс понякога са много… самотни — обясни любезно той.
Кларис бавно освободи ръката си от ръцете на Томас и застана пред лорда. Вдигна глава към него и изрече с ясен, обвиняващ глас:
— Може би е по-добре да наредите да охраняват пътя, милорд, за да сте сигурен, че няма да се случи нищо лошо на пътниците… или на някого от семейството ви.
Тази жена изобщо не се страхуваше от него. Тя не се страхуваше от нищо. Кръвта на Робърт се стопли като бренди над пламък и той усети горещината на опиянението. До днес беше вярвал, че следващите дни
