него. А когато домакинът видя и Валдемар, бившия си адютант, да стои безмълвен и скован зад Оугли, полковникът се опияни от усещане за могъщество, каквото не бе изпитал по време на военните действия, даже на най-бруталните кланета. Всичко, което Хепбърн беше притежавал някога, Оугли притежаваше сега. Освен титлата му, естествено, но Оугли очакваше много скоро да стане барон. Колко сладко беше да знае, че Хепбърн мрази безскрупулността му и въпреки това е принуден да показва уважение към него.
— Полковник Оугли, мисис Оугли, радваме се да ви приемем в дома си и да дадем бал във ваша чест. — Лейди Милисънт, също така безлична като съпругата на полковника, излезе напред да ги поздрави. — Четох книгата ви, полковник, и съм преизпълнена от почит към вашите дела на полуострова. Надявам се, че не сте много изтощени от пътуването и тази вечер ще ни правите компания в салона, за да ни разкажете за геройствата си.
Гостите наоколо заръкопляскаха.
— О, да! — Бренда увисна на ръката му. — Моля те, Оскар, нали знаеш колко обичам да те слушам!
Оугли помилва ръката на жена си и се усмихна одобрително на лейди Милисънт.
— Мисис Оугли е възхитителна жена. Безброй пъти е слушала историите ми, докато обикаляхме триумфално Англия, но въпреки това настоява да ги разкажа отново.
— О, Оскар! — Бренда се изчерви от въодушевление. — Как бих могла да не слушам разказите ти? Да знам, че съзнателно си се излагал на страшни опасности, отново и отново… Божичко, това звучи като приказка!
Оугли се скова, но Хепбърн мълчеше. В изражението му нямаше и следа от сарказъм. Може би беше забравил истината… но Оугли не вярваше. Този арогантен мръсник не забравяше никога нищо. Точно поради това Оугли се беше постарал да го изпрати на сигурна смърт. Неуспехът му беше доказателство за късмета на Хепбърн… и за дяволските му способности!
Но какво би могъл да предприеме Хепбърн срещу всепризнатия герой от войната? Сега, след толкова време? Ако се опита да разкрие истината, никой няма да му повярва. Всички ще го обявят за жалък завистник. Ревността му даже ще увеличи славата и блясъка на Оугли. Полковникът се ухили самодоволно. Беше затворил Хепбърн в ад, създаден специално за старомодните му понятия за чест, и сега щеше да се наслаждава на мъченията му.
— Полковник Оугли, принцеса Кларис ме помоли да я представя. — Хепбърн излезе напред под ръка с млада дама с необикновена красота. — Ваше височество, това е полковникът, от чиито геройства се възхищавате. Принцеса Кларис, полковник Оугли и съпругата му лейди Бренда.
— Моля ви, наричайте ме просто мисис Оугли — промълви скромно Бренда.
— Разбирам, мисис Оугли. — Кехлибарените очи на принцеса Кларис пламтяха от възхищение, докато се взираше в лицето на полковника. — Каква чест да сте съпруга на такъв герой!
— Знам. — Бренда нямаше достатъчно ум, за да се разтревожи от появата на красивата принцеса и начина, по който бе реагирал съпругът й. Тя мислеше само най-доброто за него и беше убедена, че той спазва брачните си клетви за вярност.
А Оугли, естествено, нямаше намерение да й отвори очите. Той се усмихна прелъстително на принцесата.
— Тази вечер ще разкажа за геройствата си в салона. За мен ще бъде голямо удоволствие, ако присъствате и вие. — Нямаше представа откъде се е взела принцесата, а и не се вълнуваше особено от такива подробности. Тя беше първокласна жена и с удоволствие щеше да сподели геройствата си с нея.
Младата дама изглеждаше леко стъписана от неприкритото му възхищение. Да не би да беше изтълкувал погрешно интереса й към него? Невъзможно. Отдавна беше офицер и познаваше излъчването, което разпространяваше жената, когато желаеше определен мъж.
Погледът му се плъзна към Хепбърн, който ги наблюдаваше със смръщено чело. Ако Хепбърн също беше увлечен от принцесата, ситуацията ставаше още по-пикантна. Ако му отнемеше красивата принцеса, щеше да му нанесе последния удар в битката, започнала, когато узна, че Хепбърн е преместен в неговия полк. Това последно разочарование щеше окончателно да го прати в ада.
— Полковник Оугли, мисис Оугли, оттук, моля! — Милисънт тръгна напред, преди почетният гост да намери възможност да разясни намеренията си спрямо Кларис.
Всъщност така беше по-добре, защото Бренда беше до него. Довечера непременно щеше да си поговори с принцесата насаме.
Докато лейди Милисънт ги водеше към покоите им, Оугли махна тържествено на тълпата от благородници и слуги, събрала се в залата. Господи, как обичаше да е герой! Поздрави специално принцеса Кларис и се усмихна, когато Хепбърн отново го изгледа мрачно.
Тогава Милисънт отклони вниманието му.
— Настанили сме ви в най-хубавия апартамент. Ако желаете нещо, все едно какво, трябва само да попитате.
Оугли взе ръката на жена си и я потупа покровителствено.
— Ти си толкова нежна и крехка. Пътуването те изтощи. Ще ти поръчам табла с ядене, за да можеш да си отпочинеш преди празненствата.
— О, моля те, Оскар, чувствам се съвсем добре! Как може да съм изтощена, след като участвам заедно с теб в този триумф? — Бренда го помилва по бузата. — Даже съм по-силна отпреди.
Той се намръщи многозначително.
— Моля те, бъди така добра и ме послушай. Знаеш колко съм загрижен за теб. — Понижи глас, за да не може лейди Милисънт да го чуе, и добави: — Нали знаеш, че е възможно да си в благословено положение…
Почти изпита угризения на съвестта, когато видя болката, преминала по лицето на жена му. Тя се бе заклела да го дари със син, но нямаше представа, че той бе взел предпазни мерки от връзката им да не се родят деца.
Бренда беше дъщеря на заможен, влиятелен барон и баща й му даваше годишна издръжка. Тези пари му бяха помогнали да си купи командването на най-престижния полк. И всичко това само защото Бренда го обожаваше. Той беше длъжен да се погрижи никой друг да не заеме неговото място в живота й, дори собственото му дете.
Бренда примирено сведе глава.
— Да, скъпи, ще направя, каквото искаш.
Лакеят отвори вратата към апартамента.
— Лейди Милисънт — помоли тържествено Оугли, — бихте ли се погрижили съпругата ми да получи табла с леки ястия в стаята си, за да може по-късно да ни прави компания на вечерята?
— Но разбира се! — Лейди Милисънт се обърна загрижено към Бренда: — Главоболие ли имате? Искате ли да ви пратя някакво лекарство?
Докато дамите бъбреха, Оугли огледа великолепния апартамент. Да, Макензи Мейнър буквално миришеше на богатство. Големият салон беше стар и величествен. Около камината бяха наредени кресла, до тях се виждаше красиво писалище с хартия, мастило и пера, а килимът беше толкова стар, че цветовете бяха избледнели. Ала беше толкова плътен, че все още изглеждаше прекрасно. Резбованата маса бе покрита с избродирана покривка от копринено кадифе, върху която беше поставена златна купа за визитни картички. Валдемар, облечен в лакейска униформа, тъкмо нареждаше на масата спомените от войната, които Оугли мъкнеше навсякъде със себе си.
Едната врата водеше към спалнята, където камериерката на Бренда чакаше пред позлатеното легло. То бе поставено върху подиум, сякаш господарят на Макензи се чувстваше като монарх, свикнал да бъде обожаван. Кралското злато и пурпур се повтаряха в завесите на леглото и в завивката. Оугли си помисли, че когато спи тук, Макензи сигурно се чувства като крал, и ожесточението му нарасна.
Е, все пак домакинът бе предоставил този апартамент на него, за да го почете. Полковникът се усмихна самодоволно. Дали Хепбърн се страхува от него? Дали иска да го подкупи? Нима си въобразява, че той ще забрави обидите, които му бе нанесъл надутият аристократ, и ще прости? Нима си мисли, че няколко жалки ласкателства ще го накарат да заиграе честно?
През онази нощ в Лондон, преди четиринадесет години, младият, пиян лорд Хепбърн също не постъпи честно, като извика на дуел прясно изпечения офицер Оугли. Хепбърн го победи и даже му се надсмя.
