изглеждам като нея. Измамих го, нали?
О, да. Поведението на Оугли доказваше, че е повярвал в заблудата. Сега сигурно се питаше какво прави тук Кармен. Робърт кимна, затвори очи и се наслади на милувката й по кожата си, на нежността, с която палецът се плъзна по устата му.
— Да, успяхте да го заблудите. Бях убеден, че ще успеете.
— Значи играта започна. — Тя се освободи от него, отиде в спалнята и затвори вратата зад гърба си.
Робърт огледа хижата, в която се бе настанил след завръщането си от Испания и която беше видяла толкова много мъка. Преди трийсет години двете помещения служеха за настаняване на гости, посещаващи баловете на майка му. Салонът и спалнята бяха просторни и удобни, макар и старомодно мебелирани. След завръщането си от войната се чувстваше добре тук, а откакто Оугли им гостуваше, изолацията му ставаше голямо предимство.
Когато вратата на спалнята отново се отвори, оттам излезе принцеса Кларис, каквато я познаваше. Розовата рокля висеше на раменете й. Тя пристъпи към него и му обърна гръб.
— Бихте ли ме закопчали?
Най-горните копчета на роклята бяха отворени и разкриваха гладката медноцветна кожа, горните гръбначни прешлени и стройната шия. Той не искаше да закопчее роклята, точно обратното. Искаше да я отвори и да си вземе онова, което му бе обещала. Когато ме пожелаете, аз ще ви приема…. Нали така бе казала? И бе добавила: засега.
Той бе пожелал тази жена още преди да е изпълнил дълга си. Принцеса Кларис застрашаваше мисията му.
От друга страна, шията й го привличаше неустоимо. Тънките къдрави косъмчета на тила… Какво толкова можеше да навреди една целувка?
Кларис усети устните му върху кожата си и затвори очи. Връхлетя я вълна на триумф. С малко повечко усилия можеше да се закопчее и сама. Но се нуждаеше от увереността, че не е само измамница, разхождаща се в чужди дрехи. Трябваше да знае, че го привлича също така силно, както той нея. Тя искаше целувката му… всичките му целувки.
Той пристъпи по-близо до нея и тя потръпна от горещината му. Усети как устните му се отвориха върху кожата й и той я вкуси, сякаш тя беше сметана, а той — котка. Устните му се плъзнаха по гръбнака й, като спираха на всеки прешлен, и тя усети как я заля гореща вълна. Олюлявайки се от наслада, се запита как този мъж бе успял така бързо да я настрои към своите докосвания. Тя беше като инструмент, от който той изтръгваше сладки мелодии. Плъзгайки се по голата й кожа, пръстите му свиреха симфония, в която всяка нота звучеше съвършено.
Той отстъпи назад, покашля се и рязко закопча копчетата й. Хвана я за раменете, отведе я до едно кресло, обърна я и я бутна да седне. После отстъпи крачка назад и тя го изгледа изненадано. Не разбираше враждебността му.
Изведнъж, без всякакво предупреждение, стана нещо страшно. Едър рус мъж в униформа на лакей скочи през отворения прозорец и се нахвърли върху Робърт. Успя да го хване през кръста и двамата се претърколиха няколко пъти по пода. Пред очите на втрещената Кларис Робърт метна нападателя през главата си. Мъжът падна по гръб, но моментално скочи и отново се хвърли върху Робърт. Беше по-млад и по-едър от него, но Робърт се завъртя светкавично и заби юмрук в главата му. Ударът отекна като приглушен гонг. Негодникът разтърси глава и отново нападна. Битката се водеше мълчаливо и очевидно никой нямаше намерение да спре, преди да извоюва победата.
Кларис трепереше от страх. Беше почти като вчера. И тази ли битка щеше да свърши с кръв и смърт? Сви се в креслото, за да не пречи и при нужда да скочи в гърба на нападатели.
Спомни си бесния гняв на Робърт срещу разбойниците, убили жената на Макгий, спомни си и мъжа, който се промъкваше в нощта и шпионираше Макензи Мейнър. Точно така, това беше той. Очевидно бе решил да нападне. Ала гневният Робърт беше страшен противник и Кларис изведнъж излита страх за нападателя. Робърт щеше да го убие.
Ала за нейна изненада след светкавично движение русият мъж обърна Робърт по корем и седна на гърба му. Изви ръката му назад и въздъхна театрално:
— Не очаквах това, стари момко… — Акцентът издаваше, че произхожда от лондонското простолюдие. — Това изобщо не е битка. Остарял си и си се отпуснал.
— Рамото ми — изстена Робърт — Изкълчи ми рамото!
Кларис скочи, грабна една голяма ваза и я размаха над главата си. Беше готова да я стовари върху главата на нападателя и да го обезвреди.
Мъжът веднага пусна Робърт.
— Извинявай, не исках да…
Робърт се претърколи по гръб, притисна нападателя с колене, за да го принуди да легне на пода, и в следващия миг вече седеше върху него.
— Старостта и умът винаги ще побеждават младостта и съчувствието. — Изви ръката на русия толкова силно, че Кларис се разтрепери. — Предай се! — поиска строго граф Хепбърн.
Нападателят изръмжа, мускулите на шията му изпъкнаха и той вдигна глава, за да облекчи болката.
— Ти си истински дявол! Разбира се, че се предавам!
Робърт веднага го пусна. Непознатият се претърколи по гръб. Двамата мъже се спогледаха. Кларис спря да диша, чакайки да започнат грозни ругатни.
Вместо това двамата се засмяха. Искрен, весел смях!
Нападателят засия с цялото си лице.
— Ти, коварно копеле! Мислех си, че съм те изненадал! — Когато вдигна поглед, забеляза Кларис, която все още стоеше с вазата до него. — Имаш добра жена, Робърт. Готова е да те защитава със скъпоценните ти вази.
Робърт избухна в смях и се обърна към Кларис. Двамата се погледнаха дълбоко в очите. Смехът му заглъхна и Кларис спря да диша. Едър, тъмен, изпълнен със смях, гняв и болка, той беше всичко за нея. Усещаше чувствата му така ясно, сякаш бяха нейни.
Необяснимо защо, очите й се напълниха със сълзи. Защо бе помислила, че той е в опасност? Сърцето биеше лудо в гърдите й, ръцете й трепереха. Защо не бе разбрала веднага, че това е битка между двама приятели?
Тя се страхуваше за него.
Отпусна вазата и разтърси глава.
Каква глупачка беше!
Робърт се наведе и помогна на непознатия да се изправи. Учтивият жест не се връзваше с небрежния му вид, който стана още по-очевиден, когато я представи официално:
— Принцесо Кларис, бих желал да ви представя най-големия негодник в целия християнски свят, Корнелиус Гунтер Халстед Валдемар четвърти, роден в Лондон, прекарал дълго време в затвора Нюгейт, воювал на Иберийския полуостров и мой скъп приятел — Той се засмя и добави: — Мой много скъп приятел.
Кларис изобщо не се изненада, че Валдемар е прекарал дълго време в затвора Нюгейт.
Русият мъж направи дълбок поклон и Робърт продължи:
— Валдемар, бих желал да ти представя принцеса Кларис от Бомонтен, втора поред в наследството на трона и дамата, която ще ти върне свободата, преди да е изтекла седмицата.
Робърт май прекаляваше с личната информация. Кларис го изгледа неодобрително.
Валдемар предпазливо взе вазата от ръката й и целуна нежните пръсти.
— Оценявам високо усилията ви, Ваше височество, защото нямам никакво желание да работя за негово високоблагородие. Да знаете, че като ви видя в ролята на прекрасната сеньора Кармен Мендоса, малкият полковник примря от страх, а аз едва се сдържах да не се изсмея.
— Позна ли я? — попита напрегнато Робърт.
— Да я познае? — Валдемар се ухили злобно. — Позна я, и то как! За малко не се пльосна в безсъзнание на твоя скъпоценен килим. Повярва, че е видял Кармен, и изпадна в шок.
— Усъмни ли се, когато тя вдигна глава и го погледна? — поиска да узнае Робърт,
