спечели. И сега имаше намерение да натрие аристократичния нос на Хепбърн със своята победа.
— Мога да си представя, че ти липсват и Хепбърн, и страхотните приключения, които преживяхте заедно. — В гласа му звучеше подигравка.
Валдемар сведе за миг очи.
— Не си спомням никакви приключения, сър. Мисля, че вие сте човекът, преживял истински приключения.
Оугли отиде до прозореца и с наслада отпи глътка бренди.
— Точно така. Никога не го забравяй. Аз съм човекът, влязъл във френския муниционен лагер, за да открадне патрони. Аз освободих Хепбърн от френския затвор след глупашкия му опит да издебне противника. Аз съм човекът, койт… — Той млъкна изведнъж.
По моравата под прозореца му се разхождаше красива жена. Блестящата черна коса беше вдигната на шиньон на тила и украсена със скъпоценен гребен. Воалът бе драпиран изкусно пред лицето. През дантелата чертите й не се различаваха, но походката й, начинът, по който държеше ръцете си, спокойните крачки, сякаш нищо на света не беше в състояние да я накара да се разбърза — всичко това му напомни за Кармен. Тъкмо тези отмерени, чувствени крачки го бяха привлекли към нея. На всичкото отгоре жената носеше червена рокля, скроена по начина, който Кармен предпочиташе.
Оугли примигна. Това беше невъзможно! Когато се върна в Англия при жена си, той изостави Кармен без никакви угризения на съвестта. Тя нямаше необходимите средства, за да го последва в това далечно село в Шотландия.
Новата среща с Хепбърн явно бе събудила в сърцето му спомени, които беше по-добре да заличи.
В този миг жената обърна глава и погледна нагоре към прозореца му.
— Велики боже! — Оугли се разтрепери толкова силно, че пръсна бренди по прясно колосаната си риза.
— Нещо не е наред ли, сър? — попита Валдемар.
Оугли се отдръпна стреснато от прозореца.
— Нищо не е наред! Как ще ми обясниш това? — И посочи възбудено навън.
Валдемар го изгледа недоверчиво, отиде до прозореца и се наведе навън.
— Е? — попита сърдито Оугли.
Валдемар се присви, сякаш се боеше, че Оугли ще го удари.
— Аз… не виждам нищо, сър.
Оугли го блъсна настрана и отново се наведе навън.
Адютантът му беше прав. Жената бе изчезнала.
20
Само който размахва греблата, прави вълни.
В сянката на дърветата Робърт уви раменете на Кларис с кафява наметка и я притисна здраво до себе си. Застанали на прозореца, Оугли и Валдемар претърсваха моравата с погледи. Накрая Оугли се наведе силно навън и се огледа.
Валдемар изглеждаше съвсем спокоен. Робърт знаеше много добре, че приятелят му го е забелязал. Двамата мъже се погледнаха и си кимнаха незабележимо. Докато Оугли размахваше ръце и мърмореше, Валдемар затвори прозореца.
Валдемар бе овладял изкуството на наблюдението през годините, когато ограбваше богаташки домове. Именно той научи Робърт да вижда отвъд очевидното. Въпреки комбинативния си ум, Оугли не умееше да го прави и тъкмо по тази причина често ставаше прицел на шеги и подигравки край лагерните огньове.
Естествено, това нямаше значение. Оугли си отмъщаваше по всякакви начини, а последния път отмъщението му беше наистина отвратително. Изпращаше Робърт на най-опасните мисии, а сега държеше най-добрия му приятел във вечно робство. Положението беше непоносимо и Робърт беше твърдо решен да сложи край. Тук и сега.
Той обгърна с една ръка раменете на Кларис и вдигна качулката на наметката.
— Да повървим малко. Ще ви заведа в моята хижа, за да се пооправите.
Тя го последва послушно и когато вратата се затвори зад тях, веднага хвърли наметката.
Робърт се почувства странно. Заставала пред него, тя изглеждаше позната и в същото време чужда. Стойката и царственото излъчване си бяха същите. Кларис беше работила по една миниатюра на сеньора Мендоса и бе успяла дотолкова да се оприличи на нея, че чак му стана малко страшно. Незнайно как, бе направила очите си тъмни и бадемовидни. Устата й беше по-червена и пълна отпреди и сякаш издадена напред за целувка. Лицето й беше толкова умело гримирано, че бузите изглеждаха хлътнали, а брадичката — широка. С черната перука и воала и особено с червената рокля Кларис съвсем спокойно минаваше за Кармен. Даже отблизо, както се надяваше Робърт, защото Оугли не беше надарен с особено добро зрение.
Двамата се бяха скрили между дърветата, Кларис увита в кафявата наметка. Робърт познаваше Оугли и беше сигурен, че полковникът ще иска да разгледа имението му. Най-малкото, за да се порадва на мисълта, че господарят на достолепната стара къща е в ръцете му. И Оугли направи точно това. Когато се появи на прозореца, Робърт веднага изпрати Кларис в градината. Нямаше нужда да прави нищо, просто да се поразходи по моравата.
Когато Оугли се отдръпна рязко, Робърт повика Кларис обратно и тя веднага се отзова. Все още не знаеше защо прави всичко това, но бе престанала да задава въпроси. И слава Богу, защото Робърт не искаше да й каже. Не смееше да й каже, защото тя можеше да откаже да мами човека, когото смяташе за герой.
Утре щяха да увеличат напрежението с още една стъпка и само след два дни — с помощта на Кларис и с божията помощ — Валдемар щеше да се качи на борда на кораба, който чакаше в Единбург.
С помощта на Кларис и по божия милост… Кларис стоеше пред него и го наблюдаваше със сините си очи, които виждаха всичко.
— Ще позволите ли да ви задам един въпрос?
Това беше неизбежно.
— Естествено.
— Разбрах, че сте служили под командата на полковник Оугли. Какво ви е мнението за него?
Робърт вдигна вежди. Не беше очаквал точно този въпрос.
— Защо искате да знаете?
— Не е това, което очаквах. Смятах го за необикновена личност, посветила се на високи цели. Вместо това той е… Накара ме да се почувствам неловко. Гледаше ме похотливо. — Тя затърси думи, сякаш се боеше, че не се е изразила достатъчно ясно. — И това пред очите на жена му.
Хепбърн кимна бавно.
Жестът му явно й каза всичко, което искаше да знае.
— Значи не е героят, когото всички обожаваме.
— Обожавайте си го, ако това ви харесва. — Уви ръка около талията й и я привлече към себе си. Искаше да се стопли от близостта й — Но обичайте мен.
Тя се поддаде и се притисна към силното му тяло.
— Тази маскировка е предназначена за полковник Оугли, нали? — Гласът й прозвуча съвсем тихо.
Тази жена имаше дяволски остър ум!
— Защо мислите така?
— Защото вдигнах глава, за да проверя кой ме наблюдава от къщата.
— Вдигнали сте глава? — Дързостта й го уплаши.
— Разбира се. Но не се плашете. — Тя помилва бузата му. — Имам огледало и съм убедена, че
