— Това беше върхът — продължи да разказва тя. — Посланиците бяха шокирани, а баба буквално се тресеше от гняв.
Историята й му напомни собствената му младост, когато все още вярваше в доброто у хората и беше сигурен в превъзходството и ранга си. Тогава вярваше в семейството, в любовта… Вярваше, че добрите ще бъдат възнаградени, а лошите — наказани.
Сега не вярваше в нищо. Или вярваше във всичко, в зависимост от гледната точка. И не се боеше от нищо. Дори от смъртта.
Кларис не подозираше за меланхоличните му размишления и продължи да бъбри:
— Татко обаче… мога да се закълна, че и той се засмя. — Тя отпи още една глътка вино. — Вечерта ни изпратиха да си легнем без вечеря. Дори току-що сгодената кронпринцеса бе наказана.
Внезапно Робърт забеляза, че й вярваше. Вярваше, че Кларис е истинска принцеса. Спомените й бяха невинни, а смесицата от тъга и веселост изглеждаше напълно реална. Тя се опитваше да скрие подозрителните искри в очите си, когато говореше за семейството си, усмихваше се, но устните й трепереха.
Тя беше принцеса. Принцеса в изгнание, която той щеше да използва, както му харесваше. Да я взема винаги когато имаше желание. Каквото и да стоеше между тях, не можеха да отрекат страстта си един към друг. Беше спал с много жени, някои красиви, други тайнствени, трети земни и опитни, но никоя не беше завладявала сетивата му като Кларис. Между тях имаше нещо особено, нещо рядко, истинско съкровище, и той трябваше да го улови и да го задържи.
— Вие, естествено, ме смятате за лъжкиня — промълви тя, — но моите спомени въпреки това са ми скъпи.
— Не сте права. — Май не биваше да й признава това. — Вярвам ви.
Кларис го погледна объркано.
— Милорд… не ви разбирам… Какво казахте?
Кехлибарените очи бяха пълни с въпроси и недоверие. Не можеше да й се сърди. Дори се зарадва на треперенето на ръката й, когато остави чашата на масичката.
Тя просто не можеше да си представи, че мъжът, който я командваше и подиграваше който упорито отричаше истинността на историята й, сега й вярваше.
— Да, вярвам ви — повтори натъртено той. — Вие сте принцеса. Може би мамите жените с вашите кремове и мехлеми, но не сте измамница, що се отнася до кралския ви произход. Не познавам обстоятелствата, които са ви довели тук, но всичко у вас показва истинската принцеса. Да, вярвам ви — каза още веднъж той, надигна се и се скри в сянката на стената. — Но това няма никакво значение за мен. Защото ви желая.
Кларис беше готова да скочи и да затанцува от радост, искаше й се да изкрещи високо радостта си. След толкова години в изгнание се съмняваше в мотивите на всички мъже, които твърдяха, че й вярват. Но когато този корав и циничен мъж бе казал, че й вярва… Трудно й беше да разбере собствената си реакция. Знаеше, че той не лъже. Мъж като него не би прибягнал до фалшива игра, за да постигне целта си. Пък и не му беше необходимо. Вече имаше съгласието й да участва в плана му.
И вече беше спал с нея. Сега обаче й правеше най-големия подарък, който беше възможен. Даряваше я с доверието си.
Тя отиде при него и сложи ръце на раменете му.
— И аз ви желая — прошепна с пресекващ глас.
Очите му бяха неразгадаеми, но тялото под ръцете й беше горещо. Робърт бавно вдигна ръце и обхвана китките й.
— Наистина ли?
Кларис вече трепереше неудържимо.
— Наистина. Ако вие ме желаете, милорд, аз ще ви приема. И така ще бъде, докато вашата игра приключи и стане време да си замина.
Двамата преплетоха пръсти. Тя вдигна дясната му ръка до устата си, целуна я и леко заби зъби в кокалчето.
Той се дръпна, сякаш му бе причинила болка, и очите му пламнаха. Повдигна нежно брадичката й и сведе глава докато устата му се движеше непосредствено над устните й, топлият му дъх милваше лицето й.
— След като сама се подарявате, ще ме наричате ли с името ми?
— Робърт. — Кларис произнесе двете срички с безкрайна наслада. Те бяха въплъщение на интимността. — Робърт — повтори едва чуто.
Устните му се плъзнаха по нейните. Тя отвори жадно уста и посрещна с готовност езика му. Копнееше за хармонията, която бяха преживели в сливането си, за магията на споделената страст. Не вярваше, че има и други хора, които се целуват като тях, с тази небесна и сладостна интимност, с тази нежност и сила. Вдигна ръце и обхвана главата му, за да го задържи. Искаше да вкуси всичко, което той можеше да й даде, да се наслади на играта на езика му, на горещия му дъх.
Внезапно Робърт вдигна глава и се ослуша.
— Карети на входната врата. Джентълмените пристигат.
Страстта изчезна от погледа му така внезапно, както беше пламнала. Погледна я изпитателно и продължи:
— Трябва да ви обясня подробно каква ще е ролята ви в замисления от мен маскарад. Готова ли сте?
О, да, разбира се, че беше готова, но той имаше предвид нещо друго. Всъщност какво значение имаше? Тя щеше да изпълни желанията му не защото я бе принудил. Но не можеше да му го признае. Може да беше пленница на опитните му ръце, на жарките му целувки, но познаваше и другата му страна. Знаеше, че той преследва целта безогледно. Не можеше да пренебрегне този факт. Но и нямаше да му позволи да гледа през нея, без да я вижда. Съвсем спокойно, без да позволи да се забележи колко силно го желаеше, тя отговори:
— Кажете ми какво точно искате от мен и аз ще ви кажа дали мога да го изпълня.
— Разчитам на вас, принцесо. — Устните му останаха полуотворени, в сините очи светнаха обещания, които не се нуждаеха от думи. — Щом изпълните задачата си, ще се погрижа Блейз да стане изцяло ваш, завинаги.
— Завинаги — повтори тихо Кларис. При това не мислеше само за коня си.
19
В уличната канавка няма да намериш сметана.
Полковник Оугли бе чакал този момент цял живот. Да влезе триумфално в Макензи Мейнър, да се наслаждава на горещите погледи на дамите, да чува възхитените забележки на джентълмените. Да върви подръка с Бренда, своята наивна, богата съпруга.
И да се наслади на добре прикрития гняв на граф Хепбърн.
О, разбира се, нито една от приветствените думи на Хепбърн не му даде повод да подозира скрито недоволство. Домакинът посрещна госта си във великолепното фоайе на Макензи Мейнър с цялата си изискана учтивост. И с огромна почтителност.
Само Оугли знаеше истината. Хепбърн го мразеше. Оугли се бе погрижил за това през годините на общата им служба на Иберийския полуостров и след това. Беше направил така, че надменният млад лорд с чин капитан, който служеше при него, да се превърне в мрачен, ожесточен мъж, лишен от всичките си илюзии. Единствената цел, която не бе постигнал, беше да осигури на Хепбърн болезнена смърт.
В крайна сметка се оказа много по-приятно Хепбърн да остане жив и да организира това празненство за
