небрежната поза подигра Лариса и й показа съвсем ясно, че е видял и чул всичко. — Надявам се, Ваше височество, че не прекъснах… разговора ви с мис Тръмбл?
Младата дама отваряше и затваряше уста, сякаш не й достигаше въздух. Потърси думи да се извини, но успя да каже само:
— Аз… аз не знаех, че сте тук!
— Така си и помислих. — Той я измери от глава до пети и презрителното му изражение показа ясно какво мисли за нея. — Така си и помислих.
Най-сетне Лариса проумя какво бе сторила. Бе показала повече от ясно, че е жестока и безсърдечна. И жалка. И всичко това пред мъжа, когото се надяваше да спечели. Въпреки това се опита да хвърли вината върху друг.
— Принцеса Кларис са позволи да се държи дръзко с мен!
Хепбърн се отблъсна бавно от рамката на вратата и едрата му фигура сякаш изпълни целия коридор. От привидната ленивост не остана нито следа.
— Мис Тръмбл, едно от нещата, които ме отвращават дълбоко, е безсрамното излагане на показ на женските прелести. Запомнете, че те изглеждат много по-интересни, когато са прикрити, а не разголени. Още по-неприятна ми е необоснованата ревност. Вие се провинихте и в двете и докато не се научите да се държите като възрастен човек, по-добре да си стоите в класната стая.
Лариса пребледня като смъртник. Втренчи поглед в лицето на Хепбърн и пое дълбоко въздух, за да отговори, но от устните й не излезе нито звук. Накрая се обърна и си отиде, вирнала брадичка в жалък опит да запази достойнството си.
Кларис я проследи с поглед. Бе осъзнала, че е дала воля на гнева си и е обидила почти непознат човек, и това я потисна.
— Глупаво постъпихме…
— Не сте права! — Хепбърн хвана ръката й и я въведе в библиотеката. — Мис Тръмбл е дръзка, невъзпитана хлапачка, която заслужава да я поставят на мястото й.
— Така е, но сега сигурно няма да смее да ви погледне в очите.
— Надявам се да стане точно така!
Той не я разбра, а и явно не го беше грижа. Затова Кларис се опита да обясни:
— Дръзките, невъзпитани хлапачки като нея са склонни да вгорчат живота на скромни търговки като мен. Трябваше да преглътна обидата.
Тя се държеше така, сякаш е забравила случилото се през нощта, и лордът се ядоса.
— Искате да кажете, че не биваше да й говоря така грубо?
— Да.
Защо тази малка глупачка се беше разтревожила заради Лариса, когато той беше само на метър от нея?
— Аз права, каквото ми харесва. — Гласът му прозвуча като чувствено ръмжене.
Кларис се обърна рязко и го погледна втренчено. Прекрасната й уста се отвори леко. Лицето й се зачерви от нахлулите в тялото й емоции и Робърт беше готов да избухне в смях. Най-после си беше спомнила. Тя сведе очи и отстъпи крачка назад.
Той я последва, изпълнен с нетърпение. Искаше най-сетне да заговорят по темата, която го интересуваше. Искаше да чуе от собствените й уста дали съжалява, че му се е отдала. Дали копнее отново да му се отдаде?
— Забравете Лариса. Тя не е важна за нас.
— Да. Исках да кажа, не. — Кларис се отдръпна още назад и опря гръб в стената. Носеше прекрасна скромна рокля от розов муселин, която отиваше на зачервените й бузи. — Искам да кажа, не е важна за вас, но веднъж аз също преживях обида, каквато вие й нанесохте. Беше много болезнено.
— Нищо няма да й стане. Жените като нея се възстановяват бързо. — Колко копчета трябваше да отвори, преди да свали роклята от раменете и да я пусне в краката й? Ще му достави огромно удоволствие да я съблече и този път ще се погрижи да не я уплаши със страстта си. Този път няма да бърза… снощи се бе проявил като безогледен насилник. Въпреки това преживяването беше неповторимо. Следващия път ще действа, по друг начин.
А сега… сега ще я ухажва, ще й покаже, че не е дивакът, който се самозабравя в битката и се опомня в женските обятия.
Той отиде до малката масичка, наля вино в две чаши и й подаде едната.
— Разкажете ми нещо за себе си. Какво престъпление сте извършили, та са ви наказали така?
Тя се взираше в чашата, сякаш беше примамка в капан. Да, това беше истината. Примамката, която я бе довела тук и подкопаваше бдителността й. Буквално грабна чашата от ръката му и отново отстъпи назад. Той дори не се усмихна, макар че беше готов да се засмее. Отдавна, много отдавна не се беше забавлявал така.
— Такива неща се случват. Чувстваш се ужасно, но после забравяш обстоятелствата. И не ти се иска да ги споделяш с джентълмен, който… — За голямо удоволствие на Робърт гласът й пресекна и тя отпи бързо глътка вино. Смайващо тъмните вежди се вдигнаха изненадано. — Прекрасно вино! От Германия, предполагам?
— Да, наистина е добро. — Младата дама познаваше вината. Той взе ръката й и я отведе в ъгъла, където бяха наредени удобни кресла. Големите прозорци пропускаха достатъчно светлина, лавиците за книги бяха украсени с дърворезба. — Моля, седнете. Смятам да поговорим за вечерите, които ни предстоят.
Тя се усмихна и това го изненада. Какво весело имаше в предстоящите вечери?
Проследи погледа й и разбра, че се беше загледала в красивото копие на малка мраморна статуя на Хермес, готвещ се да полети във въздуха.
— Какво ви развесели?
Кларис се отпусна в креслото, което й беше посочил.
— Спомних си за едно от униженията.
О, доверие, и то доброволно подарено! Нещата се развиваха отлично. Робърт взе бутилката с вино и пристъпи към креслото й.
— Значи споменът не ви натъжава?
— Не. Той е по-скоро комичен, отколкото натъжаващ. — Кларис разтърси глава, сякаш виждаше сцената пред себе си. — Бях на девет години, когато баба обяви, че всички статуи в палата, повечето уникални произведения на изкуството, събирани от предците ми, са неприлични. — Кларис избухна в тих смях и възхитителното й лице грейна. — Заповяда да ги увият в платно, за да не нараняват чувствителните сърца и души на малките принцеси.
Сестрите й. Пак бе споменала сестрите си. Робърт допълни чашата й.
— И какво стана? Защитени ли бяха душите и сърцата ви?
— Дотогава не обръщахме внимание на статуите. Те бяха част от обстановката, нищо повече. Но щом баба заповяда да ги увият, започнахме да ги разглеждаме и да изследваме някои неприлични части.
— Естествено. — Той приседна на облегалката на креслото й. — Забранените плодове са най- вкусни.
Тя вдигна глава към него и впи поглед в лицето му. Усмивката й угасна, но тя я върна със силата на волята си.
— Голямата ми сестра Сорша бе провъзгласена за кронпринцеса и веднага след това я сгодиха за принц Рейнджър от Ришарт. — Кларис изкриви лице. — Много досадно момче. Много ми беше мъчно за нея. Решихме да си направим шега и когато татко обяви годежа, дръпнахме въжето и всички тоги се свлякоха на пода. — Кларис избухна в смях. Весел смях, предизвикан от весел спомен от детството.
Робърт я наблюдаваше мълчаливо. Слабините му се присвиваха от желание. Може би не беше най- красивата жена, която беше виждал. Дребна, грациозна… предпазлива. Но имаше копринена кожа със златнокафяв тен и невероятно меко сърце. Беше я притежавал и искаше отново да я притежава. Да я люби пак и пак, докато светът се свърши и остане само тя. Кларис с меките ръце и мекото сърце.
Принцесата не подозираше какви мисли го вълнуват.
— Някои от тогите се закачиха на известни… части от тялото. Нали разбирате какво искам да кажа.
Естествено, че разбра и избухна в смях.
