— Пак ли? — изсъска Хепбърн. Младият лакей се опули смаяно насреща му.
— Милорд?
— Забрави! — Хепбърн нетърпеливо му обърна гръб и закрачи по коридора. — Сам ще разбера. — Сигурно пак демонстрираше пред дамите кремовете и мехлемите си. Проклет да е, ако пак седне като модел и й позволи да размаже поредната гадост върху лицето му. Сигурно нямаше да понесе докосването й, защото дори само мисълта за нея караше кръвта му да кипи. За съжаление това личеше и по други части от анатомията му. Когато наближи зимната градина, веднага усети аромата й. Тя миришеше на мускат и пресни цветя. Миризмата му напомни за нощта, когато лежеше върху нея и я любеше. Не искаше да мисли как тя се движеше под него и как му се отдаде с цялата си щедрост и великодушие. Вдъхна дълбоко аромата й и сърцето му ускори ритъма си.
После чу гласа й.
„Имате нужда от мен.“
Не, стоп. Не бе казала това. В момента казваше нещо друго:
— Това е нужно, за да имате гладки вежди. Виждате ли как кремът ги оформя?
Значи пак говореше за козметика, продаваше кремове и мехлеми. И тя беше като него, макар и по- съвсем различни причини. Искаше да спечели пари, за да се върне в Бомонтен и да заеме отново мястото си в кралското семейство. Поне така твърдеше. Всъщност той не знаеше точно какво я тласка към този начин на живот. Не беше в състояние да проникне в душата й. Много искаше да остане безразличен, но не можеше.
Остана в сянката и надникна предпазливо в просторната зимна градина, пълна с млади дами, зяпнали напред. Милисънт седеше до малка масичка, въртеше в ръцете си чаша чай и гледаше замислено пред себе си. Изглеждаше безлична и… да, самотна, както бе казала вчера Кларис. Принцесата беше права. Никой не се интересуваше истински от Милисънт, нито баща им, нито Прюдънс, нито самият той. Но той не изпитваше чувство за вина. Угризенията на съвестта не бяха от полза за никого. По-добре да помисли как да промени ситуацията. Трябваше да вземе някои решения. Още преди края на бала Милисънт щеше да получи, каквото иска, каквото и да беше то. Той беше длъжен да направи всичко по силите си, за да я види щастлива.
Мис Лариса Тръмбл и майка й също седяха между дамите. Лицата им бяха изкривени в презрителни гримаси. Лордът моментално отстъпи назад. Само това му липсваше. Нямаше сили да чуе отново пресметливия, ласкателен глас на Лариса Тръмбл и да влезе в непосредствен досег с разкошното й деколте.
Застана така, че да вижда Кларис.
Наистина имаше царствено излъчване. Макар и дребна, стоеше гордо изправена, с изпънати рамене и елегантно допрени до тялото ръце. Към хората, необлагодетелствани от съдбата, се отнасяше е неизменна любезност, но винаги сдържано, сякаш криеше нещо от себе си. Сякаш се боеше от интимността и разочарованието, което можеше да й донесе тя. Тази сдържаност беше истинско предизвикателство за него.
Наистина ли беше принцеса на онази малка страна, която бе прекосил, или невероятно сръчна измамница? Той не знаеше. Знаеше само, че я бе завладял, но в никакъв случай не я беше спечелил.
Красотата й му отне дъха. Косите… някой бе писал, че косата на жената е короната на красотата й и това важеше в пълна сила за Кларис. Къдриците й бяха от злато. Светлината на свещите ги правеше още по-меки и замайващи. Косата й беше сресана назад и вдигната на небрежен кок на тила. Няколко кичурчета падаха по стройната й шия и той закопня да ги вдигне и да помилва нежната кожа с пръсти и устни. Да целуне прасковените бузи, розовите, красиво извити устни… Погледът му спря върху добре оформените гърди, които миналата нощ бе пренебрегнал така осъдително, тласкан от дивото си желание да я вземе. Трябваше да я обезщети за това невнимание с дълги минути, не, с часове нежна грижа.
Когато вдъхна аромата й, чу гласа й и я видя, в тялото му лумна толкова силно желание, че се уплаши. Ами ако някой го видеше в това състояние? Пенисът му беше толкова твърд, че го болеше, и не беше в състояние да се контролира — като младеж преди първата любовна среща. Пръстите му трепереха — толкова силно желаеше да отиде при Кларис, да я грабне на ръце и да я отнесе някъде далеч. Далече от ласкателните й думи, от кискащите се млади дами, от капаните на цивилизацията. На място, където съществуваха само тя и той и голите им тела щяха да се сливат отново и отново, докато й се наслади по всички възможни начини.
На стола пред Кларис седеше едно момиче… как ли се казваше? А, да. Мис Ейми Розабел, шивачката от селото. Дамите следяха представлението със затаен дъх. Милисънт и Прюдънс, лейди Мерсер и лейди Лорейн, лейди Блакстън и мис Дианта Ерембург. Кларис сочеше брадичката на Ейми, бузите й, нослето. Взе косата на момичето и я приглади назад, за да открие лицето. След това наклони главата му и Робърт проследи профила.
Малката е красива, каза си небрежно той. Има късмет, че Кларис й показва как да изглежда добре. Спомняше си каква беше мис Розабел, когато пристигна във Фрея Крегс. Никой не я погледна втори път.
Докато Кларис говореше, момичето изкриви лице и й хвърли отвратен поглед отстрани.
Странно. Защо малката беше недоволна?
Освен това той беше виждал този израз на лицето и друг път. На друг човек. Да, в лицето на момичето имаше нещо познато. Май трябваше да го огледа по-внимателно.
Тогава Кларис също изкриви лице и в този момент той прозря истината. Те бяха сестри. Кларис и Ейми бяха сестри!
Не си приличаш особено, но жестовете, мимиката, походката… те ги издаваха.
Робърт отстъпи крачка назад.
Мислите му се надпреварваха. Малката шивачка не беше дошла случайно във Фрея Крегс, за да си търси работа. Планът им беше разработен във всички подробности. Няколко седмици преди пристигането на Кларис се явяваше тази привидно безлична малка женичка, хващаше се на работа и чакаше с нетърпение да бъде превърната в прекрасна млада дама.
Робърт не знаеше дали да аплодира този гениален план или да ругае. Кларис беше невероятно сръчна измамница.
А може би не беше.
След като бе разбрал, че принцесата трябва да се грижи за по-малката си сестра, ролята й му се представяше в нова светлина. Ролята на опитна козметичка й отиваше много, докато ролята на измамница изглеждаше недостоверна. Дали Кларис обикаляше градове и села, за да продава кремовете си, само защото трябваше да издържа малката си сестра? Затова ли бяха измислили този план?
По-важно обаче беше друго. Той бе предположил, че тя има сестри, но тя не бе потвърдила предположението му. Дали някъде в сянката се спотайваха и други сестри, или Кларис пазеше само мис Розабел?
В крайна сметка това нямаше значение. То не променяше нищо. Кларис щеше да изпълни задълженията си на бала. Той се нуждаеше от нея както и преди.
Робърт махна на лакея да се приближи.
— Щом нейно височество свърши, изпрати я в работната мис стая. — О, не, не там. Тази стая беше пълна със спомени. — По-точно, искам да я видя в библиотеката. Кажи й, че ще я очаквам там.
Кларис бе хванала Ейми под ръка и я водеше към крилото на слугите.
— Появи се точно навреме. — Като видяха чистия, нежен тен на Ейми, младите дами купиха още дузина от най-скъпите кремове, най-вече от този за очи. — Ти си идеалният модел.
— Сигурно защото тичах по целия път дотук… — Ейми нацупи пълните си устни. — Все пак се радвам, че можах да ти послужа като модел.
Кларис страдаше от угризения на съвестта. Ейми работеше като шивачка и живееше мизерно, сигурно очите я боляла, спеше в жалката таванска стаичка у мистрес Дуб и беше дошла дотук пеша, вместо на кон. Нищо чудно, че й беше сърдита.
Тя въведе сестра си в малък, празен салон.
— Ясно ми е, че си имала причина да дойдеш тук, и искам веднага да я узная. Но вече бях започнала да говоря, когато се появи, и не посмях да спра демонстрацията и да кажа на дамите, че първо трябва да говоря със…