Колко години беше чакала да се завърне в Бомонтен! Някой да я повика обратно. Четеше жадно всички новини. Колко пъти се беше изкушавала да отиде в посолството в Лондон и да попита какво става! Но не смееше. Джефри й бе втълпил, че нито тя, нито Ейми не могат да се опазят от атентаторите. Даже да бе рискувала живота си, не би посмяла да изложи Ейми на опасност. Разочарованието й беше огромно. Отмъсти си на Хепбърн с най-грозната обида, която й хрумна.
— Какъв сте били? Нещо като шпионин?
— Не.
Естествено, че не. Английските аристократи не ставаха шпиони. Подобни дейности бяха под достойнството им. Те се кипреха в красиви униформи, яздеха благородни коне и помитаха безпомощни пешаци със сабите си.
— Бях по-лош от шпионин — продължи беззвучно Хепбърн. — По-жалък от шпионин. Даже принудително събраните в армията войници изпълняваха по-почетни задачи от мен.
Кларис го зяпна смаяно. Тялото му буквално пламтеше, косата му стърчеше на всички страни. Тя не се усъмни в думите му, но не можа да разбере смисъла им.
— Но вие сте важна личност. Как е възможно такова нещо?
Мъжът избухна в смях. Сух, кашлящ смях.
— Някой трябваше да върши мръсната работа, а аз съм добър в този занаят.
— Какво значи мръсна работа?
— Това е работа, която омърсява душата на мъжа. — Той посочи почти зашитата рана на ръката си. — Трябвало е да станете фелдшер. Никой досега не ме е закърпвал с такива ситни и красиви бонове.
— Колко пъти са ви ранявали?
— Няколко.
Няколко. Естествено. Затова значи проявяваше такова презрение към реакциите на тялото си. Кой ли го е превързвал след ужасните битки…
Докато продължаваше да шие раната, Кларис мислеше за него. Колко бързо си правеше заключения. Колко рафинирано я изнудваше да му се подчини, а после, когато не успя, преспокойно я заплаши. А сега я накара да му се изповяда. С какво удоволствие би забила иглата в мускула му! Но той сигурно нямаше дори да усети разликата. Не, тя знаеше дълга си. Беше длъжна да зашие раната му. Да го превърже. Това не бе любовна услуга. Би направила същото и за куче, блъснато от карета.
След като свърши, тя отвори едно от бурканчетата си и намаза раната със скъпоценния мехлем на баба си.
— Какво е това? — Той я наблюдаваше внимателно изпод полуспуснатите си мигли.
Тонът на въпроса му не й хареса. Да не би да подозираше, че иска да го отрови?
— Лечебен мехлем — отговори предизвикателно. — Предотвратява възпаление.
— Защо не продавате и него?
— Защото не мога да го произвеждам. — Щом свърши, тя превърза умело ръката му с бял памучен плат. — Това е последното ми бурканче. — И вътре беше останало съвсем малко.
— Тогава не хабете скъпоценния мехлем за мен — изръмжа той.
— Баба ни е учила да поставяме доброто на другите над себе си и аз не мога да се противопоставя на нарежданията й, все едно какво говори сърцето ми. — Да, това беше вярно. Колкото и да й се искаше да направи за Хепбърн само най-необходимото, не би могла да понесе мисълта, че той ще заболее от треска и може би ще изпадне в кома. Ужас я обзе, като си представи, че този мъж, който се биеше като древен воин и се бореше с вътрешното си отчаяние, може да лежи студен и неподвижен. И смъртта му да бъде причинена от нейната небрежност. От това, че не е направила всичко по силите си, за да го излекува.
— Откъде накъде сте длъжна да се подчинявате на баба си? — заяде се той.
Неблагодарник! Негодник! Подигравката му я вбеси.
Тя извади другата му ръка от купата и прегледа кокалчетата. Натискаше става след става и следеше реакцията по лицето му. Но той дори не трепна. Изражението му остана непроменено. Е, добре. Ако си е счупил нещо, нека да страда. След като намаза раничките с мехлема, тя превърза най-тежките с тънки ивици плат.
— Готово. Сега можете да си легнете и да почивате.
— Още не.
Тонът му не допускаше противоречие.
— Да не би да имате още някоя рана, която не се вижда? Ако не, значи съм готова — отвърна нетърпеливо тя.
Той й подаде голямата си ръка.
— Тази сутрин… сключихме споразумение. Вашето сътрудничество срещу Блейз. Още не сме го подпечатали с ръкостискане.
Тя се взря в превързаната му ръка, което изглеждаше твърда като скала. Присви я стомах. Предупреждението идваше твърде късно. Този човек не забравяше нищо! Винаги ли настояваше партньорите му да подпечатат съгласието си с този прастар жест — все едно доброволно или не? Дали смяташе, че тя притежава някакво антично чувство за чест, което ще я принуди да изпълни исканията му, ако му подаде ръка?
— Блейз се намира във вашия обор. Значи вече имате съгласието ми.
— Въпреки това искам ръката ви.
Дълбокият, замислен глас проникна в сърцето й и предизвика две противоречиви чувства: желанието да избяга и желанието да се бие. Пое дълбоко въздух, погледна първо ръката му, после втренчи поглед в лицето му. Той също гледаше ръката си и чакаше. Просто чакаше.
Проклет да е! Той имаше право. Тя наистина притежаваше онова отдавна остаряло чувство за чест. Принудата щеше да я държи тук само докато успееше да освободи Блейз и да избяга. Но ръкостискането щеше да подпечата обещанието й да остане, докато дяволският му план се увенчае с успех.
За да е доволен…
Кларис бавно протегна ръка и я сложи в неговата. Шокът от докосването изпрати сладки тръпки към рамото й, косъмчетата на тила й настръхнаха, стана й първо студено, после горещо.
Пръстите му се сключиха около нейните. За пръв път, откакто бе зашила раната му, той вдигна глава и я погледна. Горещият му поглед й отне дъха.
Най-сетне видя истинския Хепбърн. Мъж без маска. Това беше воинът, който днес бе водил битка за една мъртва жена и пребития й съпруг.
Преживяното все още бушуваше в него. И не само днешното. Този гняв, причинен от всички ужаси на войната, продължаваше да пари в душата му. Днешната битка само беше помела измамното спокойствие. Този човек живееше в болки и тези болки можеха да се превърнат в пламтяща страст.
Той я желаеше!
16
Не е достатъчно само да се стремиш към високото. Трябва и да посегнеш, за да си грабнеш малко щастие.
Страх лумна в сърцето на Кларис, страхът на жена, изправена пред силен, безогледен мъж. Мъж, за когото хората си шепнеха, че е луд. Мъж, чиито погледи пареха и възпламеняваха жените.
Заедно със страха пламна и възбуда. Хепбърн я искаше, без изобщо да се замисли, в разрез с всеки етикет, с изпепеляващо желание. Тя реагира на желанието му и кръвта й закипя. Когато той уви ръка около талията й и я привлече към себе си, дъхът й спря. Гърдите й се притиснаха към неговите, слабините й запариха. Той я погледна изпитателно в лицето, с леко отворени устни, и белите му зъби блеснаха. Всички отдавна забравени приказки за гладни вълци, които й беше разказвала бавачката, внезапно оживяха.
