едно беше важно — това животинско сливане, тази среща на двете тела, за да станат едно. Самият акт беше безумен и нежелан, но в същото време най-прекрасното нещо, което бе преживявала някога. Никога в живота си не беше правила нещо от чиста радост от самото действие, но сега се съединяваше с него с пълна отдаденост и без капчица съмнение.
Докато се движеше в нея, той я носеше към висините на насладата. Освобождаването беше зашеметяващо. Кръвта шумеше в ушите й, сърцето се блъскаше лудо в гърдите, тя изплака и се хвана здраво за него, за да не потъне в бездната. Дълбоко в тялото й мускулите обхванаха мъжествеността му и се опитаха да го задържат.
Ала той й се изплъзваше, отново и отново. Движенията им, приличащи на битка, станаха още по-буйни. Кларис го желаеше, както никога досега не бе желала нещо или някого. Когато ръцете му се плъзнаха под дупето й и я повдигнаха, за да приема още по-дълбоко мощните му тласъци, тя стигна до оргазъм.
Див, безусловен, агресивен оргазъм. Той я разтърси, тялото й се сгърчи и се устреми насреща му, удовлетворението изличи всички други мисли от главата й. Сега се подчиняваше само на прастар, заложен дълбоко в нея инстинкт да се съедини с него. С неговия гняв и болка, с неговата сила и любовна наслада.
Бързите, неспирни тласъци я повлякоха още по-дълбоко в мрачното царство на удоволствието. Той изстена задавено — тъмен, почти животински стон, дошъл от дълбините на душата му. Най-сетне и той се разтърси от неустоимите, неспирни тръпки на екстаза. Надигна се и напрегна всичките си мускули, за да продължи тласъците. Оргазмът му повлече и нея.
Тя го следваше, без да охка и без да подозира, че току-що бе извършил нещо почти невъзможно. Бе взел девственица и я бе докарал два пъти до оргазъм. Силата на желанието му я опияни. Вече не беше господарка на тялото си. Сега то принадлежеше на Хепбърн и той разполагаше с него, използваше го… и го обожаваше. Когато насладата достигна своя връх, в този кратък, всеобхватен миг, тя повярва, че ей сега ще умре.
Но остана жива. Когато движенията му се забавиха и той най-сетне рухна върху нея, тя се усети по- жива от всякога. Кожата й пламтеше, сърцето й пееше, тялото й трепереше от оттеглящите се вълни на преживяната наслада. Подът под нея беше твърд, килимът я драскаше, косата й се бе разпиляла върху грубата тъкан. Когато бавно вдигна тежащите си мигли и погледна мъжа над себе си, Кларис повярва, че никога не е виждала нещо толкова прекрасно като мокрото му от пот лице.
Двамата се гледаха мълчаливо. Той бе изпълнил всички обещания, дадени от кристалносините му очи, от силните ръце, от великолепното тяло. Беше й подарил повече радост, отколкото тя беше в състояние да си представи.
Хепбърн поклати глава, за да се отърси от опиянението. Отвори уста и гласът му прозвуча дрезгаво, сякаш идваше от дълбока пещера в гърдите му.
— Защо допуснахте… да ви взема?
Трябваше да отговори с плесница на нахалното предположение за влиянието му върху нея, но нямаше смелост. Може би защото тялото му още тежеше върху нейното. Или защото лицето му изразяваше смущение.
— Не сте ме взели — отговори тихо тя. Мястото между краката й беше разранено и болеше, но тя трябваше да му каже истината. — Аз ви поднесох себе си като подарък.
Той излезе бавно от нея и тя изведнъж се почувства празна и самотна.
— Защо? — попита още по-объркано той.
Отговорът беше съвсем прост. Нима той не го знаеше?
— Защото имахте нужда от мен.
17
Бъдете предпазливи с желанията. Какво ще правите, ако се изпълнят?
„Защото имахте нужда от мен.“
Какво, по дяволите, трябваше да означава това?
Бесен като прострелян тигър, Робърт излезе от хижата си и закуцука към господарския дом. Наближаваше обед. Събуди се много късно, стреснат от аромата на парфюм по кожата си. Огледа се замаяно и слисан установи, че за първи път след завръщането си от войната е спал дълбоко и непробудно цяла нощ.
Да не говорим, че беше преживял с Кларис радостта, която смяташе, че завинаги е прогонил от живота си. Да не говорим и за това, че й бе отнел девствеността…
Триста дяволи! Тя беше девственица!
Мисълта го подлудяваше. Притисна длани към слепоочията си и продължи напред, олюлявайки се. От вчерашното сбиване имаше синьо-черен оток на хълбока, макар да не помнеше кой му е нанесъл удара. Раната, зашита от принцесата, му причиняваше болка. Лявото око и челюстта му се бяха подули, ставите под белезите бяха сковани. Стисна пръсти и неволно изохка, но си каза, че повече няма да си хаби мислите с дребни работи. Беше имал много по-страшни наранявания.
Да, трофеите от войната не му причиняваха болка. Болеше го от истината, която неотстъпно отекваше в ушите му. Кларис беше девствена. Все още не го беше грижа дали наистина е принцеса и дали е унищожил завинаги шансовете й за династичен брак. Все още беше убеден, че тази история е измислена.
Но тя беше неомъжена жена и той я бе обезчестил. Докато планираше прелъстяването й, беше убеден, че тя има опит. Самоувереността й и разказите за дълги пътувания го бяха заблудили. Стигна твърде далеч и я лиши от честта й.
Но най-лошото беше, че въпреки угризенията на съвестта не съжаляваше за нищо. Харесваше му, че е бил първият мъж в живота й. Искаше да бъде и последният. Обаче… той й отне честта, а тя… тя му каза само: „Защото имахте нужда от мен.“
По дяволите, той нямаше нужда от нея! Той, граф Хепбърн, нямаше нужда от никого!
Кларис беше само подходящата жена на подходящото място в подходящото време. Трябваше за й обясни това.
Само че джентълмените щяха да се върнат много скоро от насрочения за днес лов. Първо трябваше да се изкъпят, после да обядват… как да намери време и сгоден случай да говора с Кларис на четири очи?
Робърт влезе в голямата къща през един страничен вход и се огледа раздразнено.
Къде се бяха изпокрили всички? Защо мъжете още не бяха пристигнали? Да не би дамите да седяха в стаите си и да се цупеха?
За първи път, откакто се бе завърнал у дома, копнееше за компания. Искаше да говори с хора, да чува гласове… за да не мисли какво му бе казала Кларис.
„Защото имате нужда от мен.“
Проклета да е!
Щеше да говори с Кларис и да й каже…
Не. Трябваше да я види. Имаше нужда от нея, но не така, както си въобразяваше тя, а защото полковник Оугли вече беше на път насам. Ако можеше да разчита на съгледвача си, Оугли щеше да пристигне в Макензи Мейнър още преди следобедния чай.
Хепбърн пое дълбоко въздух. Нямаше никакво време. Трябваше да подготви Кларис за задачата, която й предстоеше.
Обходи коридорите, като се вслушваше и се оглеждаше, но не я откри никъде. Накрая махна на един млад, тромав лакей.
— Къде е принцесата?
Младият мъж трепна и се изчерви.
— Нейно височество е в зимната градина, милорд.
