Ейми я изгледа враждебно.
— …със сестра си — завърши глухо Кларис.
— Естествено, че не можеше да им кажеш това. Щеше за развалиш всичко. Цялата тази смешна кралска тайнственост. — Ейми се направи, че не забелязва протегнатите й ръце. — Разбери, Кларис, писна ми да ме използваш като обект на демонстрация. — Тя пое дълбоко въздух и продължи на италиански: — Писна ми да съм принцеса.
Кларис бързо затвори вратата и също мина на италиански:
— Какво означава това? Ти си принцеса. Не можеш да промениш фактите.
— Не ставай глупава! — Ейми ходеше неспокойно напред-назад в малкото помещение. — Ние с теб не сме принцеси! Нямаме земя!
— Разбира се, че имаме! — Колко пъти трябваше да й обяснява? — Живеем в изгнание, но това е само временно.
— Това „временно“ изгнание ще продължи до края на живота ни! — Ейми закърши ръце, докато кокалчетата на пръстите й побеляха. — Аз отказвам да участвам. Никога вече няма да пътувам с теб от град на град. Няма да се преструвам, че ме превръщаш от стара вещица в млада красавица. Край на това.
— Добре, щом така искаш. — Кларис се опита да хване ръцете на сестра си, да я утеши, но Ейми не искаше утеха.
— Този път ще спечеля достатъчно пари и ще се върнем в Бомонтен.
— Мислех, че можем да се върнем едва когато баба ни изпрати вест — отвърна подигравателно Ейми.
— Питам се дали някой не саботира опитите на баба да се свърже с нас. — Кларис се замисли. — Отдавна се боря с желанието да й пиша.
— Ако не бях аз, сигурно отдавна щеше да се върнеш в Бомонтен, нали?
Кларис не беше в състояние да я излъже. Сестра й имаше остър ум.
— Защо го казваш?
— Познавам те. Ти си смела като лъвица. Ако не те беше страх за моята сигурност, отдавна щеше да тръгнеш на път и да разбереш какво точно се е случило. — Ейми наблюдаваше Кларис с остър, съвсем не детски поглед. — Права ли съм?
— Когато трябваше да напуснем училището, ти беше само на дванайсет години. Тогава не смеех да тръгна направо към Бомонтен. — Това не беше отговор на въпроса на Ейми, но не смееше да й каже нищо повече.
За съжаление Ейми не се отказваше толкова лесно.
— А по-късно? Знам, че отдавна мислиш как да се върнем. Ако не носеше отговорност за мен, щеше да се върнеш, все едно на какви опасности ще се изложиш.
— Не бих посмяла да се противопоставя на волята на баба. — Това също не беше отговор и Ейми го знаеше. Кларис го разбра по подигравателната линия около устните й. — Ще пиша на баба и когато тя ми отговори…
— Ти не разбираш. — Ейми гневно размаха ръце и продължи да обикаля в кръг. — Това няма значение. На мен ми е все едно. Аз не искам да се върна в Бомонтен.
Кларис я слушаше търпеливо.
— Не говориш сериозно.
Ейми се обърна рязко и очите й засвяткаха.
— О, напротив, говоря съвсем сериозно. Ти работиш и се трепеш, за да се върнем в Бомонтен, но никога не си ме попитала искам ли да се върна!
— Щом не искаш да се върнеш вкъщи, какво тогава искаш? — попита стъписано Кларис.
— Не копнея за страната, която почти не познавам. — Ейми сложи ръце на раменете на сестра си и втренчи поглед в лицето й. — Искам да намеря място в Англия или Шотландия, където да се заселим и да работим. Да работим истински. Да шием дрехи или нещо подобно. Място, където съдиите няма да ни закачат…
— Ейми! — Тя не знае какво говори! — Много съжалявам, че не помниш Бомонтен така добре, както го помня аз. Сигурно аз съм виновна, че не ти говоря по-често за родината и…
Ейми изсъска като разярено змийче.
— О, разбира се, че помня! Когато заминахме, бях на девет години. Но каква полза от спомените? Ти си толкова вдълбочена в копнежите си по Бомонтен, че не виждаш природата около себе си. Мислиш само за нашето изгубено семейство и не забелязваш хората, с които разговаряш всеки ден. Не можеш да живееш, защото искаш да запазиш живота си за връщането в Бомонтен. Стоиш толкова високо над земните неща, сякаш все още живееш в стария ни дворец над града!
Кларис гледаше сестра си, загубила ума и дума. Ами ако Ейми е права? Нима тя наистина живее за утрешния ден и не виждаше настоящето?
Миналата нощ бе живяла в настоящето. Тук и сега. Робърт Макензи я бе накарал да забрави какво е редно за една принцеса и какво не и я бе въвлякъл в живота си, изпълнен с гняв и болка. Тя бе споделила чувствата му. Отдаде му се, за да му помогне, и сега вече нищо не беше както преди.
Ейми изобщо не обърна внимание на мъката и болката на Кларис. Реакцията на сестра й не я интересуваше. Думите избликваха неудържимо от устата й. Говореше по-бързо и по-бързо, сякаш твърде дълго беше потискала чувствата си.
— За разлика от теб аз… аз не желая да чакам, докато се върнем. Искам да живея днес, не утре. Искам да живея тук и сега, преди да остарея толкова, че да престана да се надявам на утрото.
— Но ние не можем да се държим като нормални хора. Ние не сме нормални хора. Ние сме принцеси и трябва да се държим според ранга си. — Кларис се учуди сама на себе си. Колко разумно звучеше гласът й. По нищо не приличаше на жената, която миналата нощ бе предала позорно името и произхода си. — Ние стоим над ежедневния ход на живота…
— Стига толкова! — прекъсна я вбесено Ейми. — Вече съм чувала тези думи. Втръснало ми е да ги слушам! Те не се отнасят до мен. — Тя сложи ръце на бузите на Кларис и я погледна настойчиво в очите. — Не желая да съм принцеса. Нито една секунда по-дълго!
Кларис се усмихна, макар че устните й трепереха.
— Мила сестричке, знам колко ти е тежко. Моля те да потърпиш още само няколко дни. Обещавам та, че тогава ще имам достатъчно пари, за да се върнем в Бомонтен.
Ейми сведе глава. Затропа нервно с крак, после изведнъж се успокои, вдигна глава и се усмихна. Тъгата в очите й трогна Кларис до дън душа.
— Ти не разбра нито дума от онова, което ти казах, нали?
— Напротив — отговори задавено голямата сестра. — Изслушах те и помня всяка дума, но не разбирам какво искаш.
— Чула си всяка дума, но не си проумяла смисъла. — Когато Кларис понечи да възрази, Ейми вдигна ръка. — Не се притеснявай, аз те разбирам. Бих искала само… Е, ако желанията бяха коне, просяците щяха да яздят, нали такава е поговорката? Ще дойда при теб, когато се стигне дотам. Не забравяй, че сега съм по-възрастна, отколкото беше ти, когато започна да се грижиш за мен.
— Като си спомня колко неопитна бях тогава…
— Аз не съм неопитна. Аз съм много по-напред, отколкото беше ти тогава. Сега се опитай да се погрижиш за себе си, както досега се грижеше за мен. Положението е много опасно и ме е страх за теб. — Ейми целуна Кларис по челото и отстъпи назад.
— Ще се справя. — Въпреки това Ейми беше права. Положението беше опасно и сигурно щеше да стане още по-опасно. Предстоеше й среща с лорд Хепбърн. — Мисля, че контролирам нещата.
— Разбира се. Ти винаги внимаваш за себе си. — Ейми се усмихна с искрено възхищение. — Само не забравяй, че ти си моят образец. От теб съм научила как да се пазя. Ти си най-добрата сестра, която човек може да има. — Тя й кимна и се запъти към вратата.
Последните думи на Ейми бяха по-обезпокоителни от всичко казано дотук. Кларис се втурна след сестра си.
— Почакай, Ейми!
Точно когато Ейми посегна към бравата, някой почука. Тя отвори вратата и на прага застана Норвал,
