тромавият млад лакей. Изглеждаше още по-нервен от обикновено.
— Какво има, Норвал? — попита любезно Кларис.
Той се поклони и дългите му крака се огънаха.
— Ваше височество, негово благородие ви очаква в библиотеката. Моли веднага да отидете при него.
Новината моментално отклони мислите й от намеренията на Ейми.
Хепбърн искаше да я види отново.
Двамата неизбежно щяха да се срещнат пак, но когато моментът наистина дойде, тя се разтрепери. Дощя й се да избяга и да се скрие… или веднага да се хвърли в прегръдката му.
Коя беше тя? Принцесата, каквато беше до снощи? Или обикновена жена, достатъчно глупава да желае един мъж, без да помисли за почтеността и приличието?
Ейми заобиколи лакея и излезе в коридора.
— Бог да те пази, Кларис.
— Ще дойда в селото веднага щом мине балът и ще продължим разговора — отвърна с отсъстващ вид сестра й.
Ейми се усмихна, кимна и й махна.
— Бъди щастлива!
18
Най-интересните хора са онези, които се интересуват от някого. Умната принцеса се възползва от това знание и управлява своя свят.
Кларис вървеше по коридора към библиотеката. Норвал беше забравен, Ейми също, да не говорим за дамите и изискванията им. Нищо друго не беше от значение. Стомахът й се гърчеше от болка. Очакването да види отново Хепбърн беше мъчително.
Забеляза, че лакеят я гледа със страх, но не се развълнува. Въобще не я интересуваше какво го тревожи.
Ала потиснатото му изражение не я остави на мира. Преди да завият зад последния ъгъл, тя спря.
— Проблем ли има, Норвал?
Момъкът запристъпва смутено от крак на крак.
— Да, Ваше височество. Господарят заповяда веднага да ви заведа в библиотеката. Веднага щом свършите с дамите, но аз… аз бях другаде. — Под изпитателния й поглед той се изчерви и бързо се поправи: — Искам да кажа, че говорих с едно от момичетата и пропуснах да ви предам навреме заповедта на господаря.
— Тогава няма да му казваме. — Това не беше от значение. Тя трябваше да отиде при Хепбърн.
— Господарят вижда всичко и гневът му е ужасен. — Норвал понижи глас. — Чух, че вчера убил десетина негодници с голи ръце.
— Бяха двама и си получиха заслуженото. — Кларис се учуди на себе си: утешаваше Норвал, макар че самата тя беше силно разстроена от случилото се.
— В кухнята говорят, че господарят е луд.
— Със сигурност не е — отвърна раздразнено тя. — Можеш да кажеш на всички!
Норвал се поклони и тя продължи напред.
Нима слугите смятаха, че Робърт е луд само защото бе пребил двама негодници? Да, тя също си бе поиграла с тази мисъл, но миналата нощ бе променила всичко. Миналата нощ…
Тя се разтрепери и изтри овлажнялото си от пот чело. Миналата нощ тя го обичаше и го мразеше, и се боеше от него… и му се отдаде!
Господи! Откакто беше в Макензи Мейнър, се боеше от лудостта му, а сега се питаше дали самата тя не е полудяла. Отиваше при него, а не знаеше какво да каже. Баба й я беше научила да е подготвена за всякакви ситуации, но не и за тази!
Слънчевата светлина, която падаше през високите прозорци, би трябвало да я ободри, но Кларис се уплаши, че ще направи мислите й видими за всекиго.
За кого по-точно? — попита подигравателно вътрешният глас.
Коридорът беше пуст. Защо се държеше като глупачка? Човекът, от когото трябваше да скрие мислите си, беше Хепбърн. Миналата нощ беше прекрасна, но и унизителна за нея. Все още не разбираше какво точно се бе случило.
Кларис спря пред вратата на библиотеката и втренчи поглед в тъмното дърво, сякаш стоеше пред входа към друг свят. От другата страна я чакаше той. Снощи се прибра в спалнята си, но не можа да заспи. В главата й се бореха нови познания и стари спомени, емоциите й се люшкаха от радостна възбуда към дълбоко отчаяние. Сега трябваше отново да застане пред него, а не беше подготвена за това.
Никога нямаше да се подготви.
В този миг зашумоля коприна, чу се шум от бързи стъпки. Кларис обърна глава. Лариса бързаше към нея. Пронизващият поглед, с който я удостои, беше като на орел, забелязал плячка.
— Принцесо Кларис! — Заповедническият глас нямаше нищо общо със сладникавото гукане, с което общуваше с лорд Хепбърн. — Имам нужда от услугите ви в покоите си. Веднага!
Колко интересно. Лариса и майка й бяха изказали недвусмислено мнението си за козметиката й.
— Ще позволите ли да узная причината?
По дълбокото деколте на Лариса пропълзя червенина и бързо се разпространи чак до челото.
— Защото така искам!
Кларис беше наясно с причината. Пред хората Лариса твърдеше, че никога не би паднала толкова ниско да използва оцветяващия крем на принцесата, но червената пъпка между веждите моментално бе променила мнението й.
— Вземете тайните кралски кремове и елате в спалнята ми! — заповяда енергично младата дама.
— Съжалявам, мис Тръмбл, но е невъзможно. Вече имам друга уговорка — отговори принцесата с образцова учтивост. — Може би по-късно вечерта?
Червенината по лицето на Лариса се сгъсти и пъпката стана още по-голяма.
— Принцесо Кларис — в тона й имаше недвусмислена заплаха, — вие не знаете с кого говорите! Аз съм единственото дете на Реджиналд Бюфор Тръмбл от Тръмбл Хол и Ана Джоан Старк-Неш от двореца Греъм. Ние не търпим неподчинение от обикновени търговци. — Усмихна се високомерно и добави: — Даже от търговки, които твърдят, че са дошли от някаква тайнствена страна, съществуваща само във въображението им.
Кларис беше чувала и друг път подобни обиди, даже от много по-изискани хора, но нещо в хлапашката дързост на Лариса я вбеси. Усмихна се величествено и гласът й прозвуча с острия подтон, запазен обикновено за джафкащи кучета и натрапчиви мъже:
— Скъпа моя мис Тръмбл, сигурна съм, че вашите прадеди са били всичко, което твърдите. Все едно вярвате ли ми или не, аз съм от кралска кръв и вашите обиди не ме засягат. Важно е само, че съм дала дума да помогна на друг човек, а аз винаги държа на думата си. — Следващите думи изплющяха като удари с камшик. — Надявам се, че във вашия почтен род също разбират какво означава дадена дума. Или не е така?
Лицето на Лариса се разкриви в гневна маска. Без да мисли, тя направи крачка напред и замахна да удари Кларис.
— Ваше височество — прозвуча в този миг гласът на Хепбърн, — безкрайно съм ви благодарен, че въпреки заетостта си намерихте време да говорите с мен.
Лариса изохка и моментално отпусна ръка.
— О, мис Тръмбл — продължи лордът с отлично изиграна изненада, — простете, не ви забелязах. — Ала
