Хепбърн с мъка откъсна поглед от нея, за да създаде известно разстояние помежду им. Най-сетне Кларис успя да попита уж небрежно:
— Как е Макгий?
— Жена му е мъртва, но той ще оцелее. — Хепбърн бутна пощата настрана и заобиколи писалището, за да дойде по-близо. — Градският хирург се грижи за него.
Кларис изпита удовлетворение, че той не криеше раните си от нея.
— По ръцете ви лепне кръвта на Макгий — каза тихо и потопи пръстите му в купата с вода, която моментално се оцвети в червено. Кръвотечението не преставаше и тя с ужас установи, че кръвта е на самия Хепбърн.
Естествено. След онзи див, брутален бой нямаше как и ръцете му да не пострадат.
— Първо ще прегледам раната от ножа на ръката ви, а после ще превържа пръстите. Свалете ризата.
Той не се помръдна. Стоеше и я гледаше, сякаш не я беше чул или тя бе говорила на чужд език.
Кларис посегна към ризата, за да му помогне, но той отблъсна ръката й със светкавично движение. Сграбчи с десница зейналия ръкав, скъса го с един замах и го хвърли на пода.
— Готово.
Чувство за приличие? И това от мъжа, който миналата нощ едва не я завлече в леглото си? Кларис натопи няколко кърпи във водата и внимателно изми кръвта от раната. Просто не можеше да повярва.
— Нима принцесите се учат да превързват рани от нож? — Хепбърн стоеше пред нея със сведена глава. Дишаше тежко, гърдите му се вълнуваха, гласът му бе дълбок и гърлен. Но въпросът беше съвсем нормален.
— Баба не търпеше неспособните и безделниците. — Кларис почисти предпазливо ръбовете на раната и се опита да разбере колко е дълбока, мускулната тъкан изглеждаше недокосната, но кожата беше разкъсана и непременно трябваше да зашие. Даже с повече шевове, отколкото беше предполагала. На този фон равнодушието му изглеждаше още по-недостоверно. Болките сигурно бяха ужасни. Потънала в мислите си, тя продължи да говори: — Баба ни научи да шием, а когато избухна революцията, каза, че вероятно ще се наложи да превързваме ранени. Обясни, че имаме дълг към лоялните войници. Че ние сме символите на онова, за което се бият.
— И какво? Погрижихте ли се за лоялните си поданици?
— Не. Баба искаше да останем и да умрем за страната си. Но баща ми се възпротиви. Изпрати ни в Англия, за да останем живи. Често ми се е искало да не бяхме тръгнали. Но съзнавам, че това е смешно. Ако бяхме останали, вече щяхме да сме мъртви. Докато сме живи, остава надеждата да се върнем в… — Кларис млъкна като опарена. Не смееше да се отдава на напразни надежди, защото това правеше днешния й живот непоносим.
И преди всичко Хепбърн не биваше да узнае, че в най-скритото ъгълче на сърцето й пламъчето на надеждата никога не угасва. Беше я страх, че той ще намери начин да използва този пламък срещу нея — както бе използвал Блейз, за да я принуди да вземе участие в безумния му план.
Тя му посочи стола до масата и го притисна да седне.
— По-добре е да сте седнал, докато превързвам раната.
— Не искам да седя. — Той се взираше право напред, устните му бяха опънати. — Ще остана прав.
— Както желаете. — О, да, любовта можеше да се превърне в непоносимо тежък товар, но докато го гледаше в този момент насреща си, с наранена душа и тяло, Кларис изпитваше копнеж, който идеше направо от сърцето и беше по-силен от всички чувства, изпитвани досега в живота й.
Глупости. Това не беше любов. Беше истинско безумие да мисли по този начин. Тя копнееше за него и заедно с това го мразеше. Беше сигурна, че когато един ден напусне това място, ще продължи да мисли за него. Защото светлите очи, целувките и докосванията му бяха завладели душата й.
А сега трябваше и тя да го докосне. Да го лекува. Да се погрижи за него, без той да усети копнежа й, защото самият той не показваше абсолютно никакви чувства от този род. Напротив, стоеше напълно неподвижен и се отнасяше към нея, сякаш е част от мебелировката. Докато вдяваше в иглата котешко черво, тя се опита да го провокира.
— Кръстат бод ли да използвам?
— Просто зашийте раната. — Той раздвижи предпазливо пръсти, без да вдигне глава. — Колко сестри имате?
Думите му й причиниха шок.
— Сестри ли?
— Казахте, че имате сестри.
— Не съм казала нищо подобно. — Никога не би издала съществуването им!
— Казахте „нас, момичетата“. — Той извади едната си ръка от купата и я подсуши с кърпа. — Идвате от Бомонтен.
Страхът изгори стомаха й като огън.
— Невъзможно с да го знаете!
— Сега съм сигурен.
Отново я бе хванал в капан. Сега знаеше името на страната й и можеше да я продаде на негодниците, които искаха смъртта й. Имаше още едно средство, за да я подчини на волята си.
Без да се поколебае нито миг, Кларис заби иглата в кожата му. Хепбърн трепна едва забележимо.
— Значи съм прав. Често се питах дали не сте от Бомонтен, още откакто ви видях за първи път. Англичаните не знаят почти нищо за малката ви страна, но когато бях на Иберийския полуостров, всички войници бяха на мнение, че жените от Бомонтен са особени. Някак… по-естествени от другите.
Кларис трепереше от страх.
— Причината е само в моите кремове.
— И естествено сте една от принцесите на Бомонтен — заключи подигравателно той. — А сестрите ви? Къде живеят?
Значи не знаеше нищо за Ейми. Кларис пое дълбоко въздух. Ейми можеше да диша спокойно.
— Сестрите ми не ви засягат!
Изгледа го скритом и изведнъж се успокои. Този мъж нямаше да я предаде, поне не нарочно. Ако правеше онова, което се изискваше от нея, Ейми щеше да се отърве от преследване.
А що се отнася лично до нея, Кларис… той можеше спокойно да отиде до Хадес и да се върне. Хепбърн беше груб, неучтив, брутален тип, който не можеше да очаква от нея и най-малката отзивчивост.
И все пак… той бе спасил живота на Макгий. Кларис бе убедена, че ако не е тя, нямаше кой да превърже раната му. Значи трябва да се грижи за него, все едно харесва ли го или не.
Събра ръбовете на раната и ги стегна внимателно.
— Как познахте, че идвам от Бомонтен? — попита тя, докато връзваше всеки шев поотделно.
— Казахте, че Блейз е наполовина арабски, наполовина бомонтенец. Повечето хора изобщо не знаят за съществуването на тази малка страна, да не говорим за конете, които се отглеждат там.
— А вие откъде познавате Бомонтен? И тамошните коне. — Пръстите й трепереха. — Кой ви е говорил за тези неща.
Гой сложи ръка върху нейната и я задържа.
— През войната бях на Иберийския полуостров. Пропътувах цяла Испания и Португалия, бях в Пиренеите, посетих Андора и Бомонтен.
Кларис впи нокти в кожата му.
— Значи знаете за революцията?
Носталгията я прониза. Във вестниците не пишеше нищо.
— Моля ви, кажете ми, в страната още ли цари анархия? Или кралица Клаудия е успяла да овладее положението?
— Не знам.
Кларис стисна зъби. Беше готова да го раздруса, да му изтръгне информацията със сила.
— Как така не знаете? Нали сте били там?
— Прекосих страната през нощта. — Хепбърн пусна ръката й. — Препусках от един крайпътен хан към следващия и подслушвах какво се говори за армията на Наполеон.
