— Аз пък си мислех, че й помагат.
— Ако под помощ разбирате, че са се настанили удобно на подплатените си задни части и я критикуват, тогава значи наистина й помагат. Брилянтно! Стадото от възбудено крякащи млади дами има нужда от здрава ръка. Хем искат постоянно да се забавляват, хем една или две имат нужда от меко рамо, на което да изплачат мъката си. Откакто пристигнаха, Милисънт сменя блузите си по три пъти на ден.
— Не би трябвало да проявява чак такова съчувствие. Ако им се скара, ще престанат да плачат на рамото й.
— Значи искате да ги отблъсне? Както собственият ви баща я е отблъснал? Както постъпихте самият вие? Няма да го направи, милорд. Милисънт познава болката, която причинява подобно отблъскване. — Дали думите й изобщо стигаха до сърцето му? — Тя би трябвало да танцува на бала ви, вместо да се мъчи с организацията.
Отговорът му бе на глупав, нечувствителен мъж, какъвто беше.
— Тя не обича да танцува.
— Защо не се изразите по-точно? Никой не я кани да танцува. И знаете ли защо?
— Сигурен съм, че вие ще ми кажете.
— Все някой трябва да го направи! — Кларис пое дълбоко въздух, за да се овладее, но толкова рядко губеше контрол над себе си, че сега й беше невъзможно да се успокои. — Никой не я кани, защото тя е убедена, че не е красива. И че всички други са на това мнение. — Кларис се удари по гърдите. — Но аз мога да я променя. Ще й направя нова прическа, ще избера тоалета й, ще освежа кожата й и най-вече ще я науча как да се смее и да говори. Но внимавайте какво ще ви кажа сега! Тя не ми разрешава по направя. И знаете ли защо?
— Сигурен съм, че ей сега ще разбера.
— Всеки мъж би трябвало да се смята за щастливец ако може да има жена като Милисънт, но тя не иска да й помогна, защото вярва, че не струва нищо. И по чия вина, милорд? Как мислите, кой е отговорен за ниското самочувствие на сестра ви?
Хепбърн я наблюдаваше възхитено. Очевидно възмущението и съчувствието й бяха нещо, което му беше трудно да проумее.
— Сигурен съм, че обвинявате мен.
— Може би — отвърна презрително тя — би трябвало да се държите с нея така, сякаш ви е приятелка, не сестра. Това ще ви позволи да направите всичко, за да й помогнете.
Последните й думи отидоха на вятъра. Този безчувствен негодник вече не й обръщаше внимание. Погледът му се устреми към съседното възвишение, където се случваше нещо.
В следващия миг Кларис разбра какво. Вятърът донесе до тях задавени викове. Тропот на копита. И острото, смъртоносно свистене на куршум.
— Макгий — Хепбърн светкавично обърна Хелиос и препусна нагоре по стръмния склон.
Кларис го последва. Когато изкачиха възвишението, пред очите им се разкри кошмарна сцена. Точно така сънуваше войната и революцията в родината си. Не можеше да повярва, че кошмарите й ще оживеят тъкмо в тази мирна долина в Шотландия.
Под две стари ябълкови дървета се гушеше самотна селска къща. На южния склон се зеленееше малка градина, в свежата трева се ровеха десетина пилета.
Вратата на къщата беше изтръгната от пантите. В градината лежеше жена и под безжизненото й тяло се бе образувала локва кръв. На едната ябълка бяха вързани два запотени коня. Един от ездачите налагаше безмилостно дребен мъж, докато другарят му го държеше.
От гърлото на Хепбърн се изтръгна тъмно, заплашително ръмжене.
— Мръсници!
Кларис откъсна поглед от сцената и го погледна. Позата му изведнъж се промени. Силните бели зъби се оголиха, ноздрите се издуха, в присвитите очи, с които следеше действията на двамата мародери, светна студен гняв.
Блейз се изнерви. Шумът, който долиташе до тях, когато юмруците на нападателя се забиваха в корема на селянина и се сипеха по лицето му, когато се чупеха кости и нещастникът надаваше жални викове, събуди в паметта му неприятни спомени.
Кларис с мъка удържаше коня си да не побегне и в същото време се бореше със собственото си желание да изкрещи. Онези долу бяха хладнокръвни убийци и се смееха, докато пребиваха човека до смърт!
Най-сетне победи Блейз и собствения си ужас.
— Милорд — проговори овладяно тя, както изискваше дългът й, — онези са двама. Мога да помогна. Кажете какво трябва да направя.
Погледът, който й хвърли Хепбърн, я уплаши повече от двамата убийци. Без да й отговори, той нададе боен вик, който я стресна до смърт и отново подплаши Блейз, и пришпори коня си. Хелиос реагира веднага, направи огромен скок и препусна надолу по склона със същата увереност, с която сигурно беше препускал и на бойното поле.
Като чуха грозния вик, убийците изненадано вдигнаха глави. Ала като видяха, че насреща им препускаше само един ездач, се изсмяха подигравателно. Предизвикателно небрежно единият вдигна пистолета си и се прицели в Хепбърн. Кларис полудя от страх и гняв. Изкрещя името на лорда, пришпори жребеца си и полетя надолу по склона. Копитата на Блейз вдигаха искри по скалистата земя.
Хепбърн умело насочи коня си настрана и с могъщ скок се хвърли върху мъжа с оръжието, в чиято уста зееха черни дупки.
Негодникът изпищя. Предните копита на коня се забиха в черепа му. Той полетя настрана и се претърколи по земята. Пистолетът изтрещя и когато убиецът отново се надигна, Кларис очакваше да види кръв. По него или по Хепбърн.
Ала изстрелът бе пропуснал целта. Кларис стегна юздата на Блейз и се запита какво трябва да направи сега, за да помогне на Хепбърн. Дали да препусне нанякъде, за да отклони вниманието на негодниците? Или да стои настрана?
Мъжът захвърли оръжието и нададе яростен вик.
Приятелят му беше едър мъжага с увиснал корем. Той пусна пребития селянин, грабна един кол от оградата и го размаха над голата си глава. После се втурна към коня си.
Хепбърн обърна светкавично и Хелиос му пресече пътя. Лордът явно владееше коня си до съвършенство. Мушна се между жалките кранти на разбойниците и развърза юздите им. При това отново нададе боен вик и подплашените коне препуснаха накъдето им видят очите.
Сега вече убийците бяха обзети от паника. Хепбърн беше на кон, те не. Сега щеше да ги стъпче…
Но той не го направи. Описа кръг около мъжа с голата глава, който размахваше тоягата, принуди го да се върти на всички страни и когато тромавият мъжага загуби равновесие, връхлетя върху него и изтръгна тоягата от ръката му. Мъжът падна на колене и ругатните му огласиха долината.
Кларис не посмя да мръдне от мястото си. Хепбърн знаеше какво прави. Затова не биваше да му се пречка. Можеше неволно да извърши някоя глупост и да обърка работата.
Хепбърн запрати тоягата по първия мъж, сякаш беше копие, мина покрай плешивеца, скочи в пълен галоп от седлото и се хвърли върху него. Двамата паднаха на земята и започнаха да се налагат с юмруци. Кларис цялата настръхна. Никога не беше присъствала на такъв бой.
Внезапно беззъбият измъкна от колана си нож и също се хвърли в боя.
— Робърт, той има нож! — изпищя Кларис и отново пришпори коня си.
Като чу вика й, Хепбърн вдигна плешивеца за ръцете и краката и го хвърли срещу другаря му. Двамата се строполиха в тревата.
Хепбърн скочи, обърна се рязко и я посочи с пръст.
— Останете на мястото си!
Сякаш беше домашното му куче. Или слуга.
С треперещи ръце и лудо биещо сърце Кларис се подчини. Не смееше да пренебрегне заповедта му. Мъжът пред нея не беше лорд Хепбърн, а някакъв непознат хищник и тя се страхуваше повече от него, отколкото от убийците, с които се бореше.
Двамата също бяха обзети от луд страх. Личеше по позите им, по начина, по който се изправиха бавно и се опитаха да се споразумеят как да се преборят с лудия, който бе скочил отгоре им като пантера.
