само хищните птици, които се рееха високо над главите им. Синьото небе се протягаше към хоризонта, вериги възвишения и планински върхове напразно се мъчеха да го достигнат; високата трева се полюляваше под лекия ветрец, дивите розови храсти бяха отрупани с бели и розови цветове. Тази страна беше съвсем различна от родината й в Пиренеите, с меки хълмове и невисоки планини, но скалите и вятърът бяха диви и първобитни и докосваха душата й.
И Хепбърн беше див и първобитен като скалите и вятъра в родината си.
Проклет да е! Защо не й даваше възможност поне да се наслади на прекрасното утро? Когато пътеката се разшири и най-сетне се изгуби в ливадите, лордът я настигна.
— Каква е тази високомерна маска, Ваше височество? Да не съм ви обидил с нещо?
Обидил? Та той я обиждаше с всяка своя дума!
— Снощи ми поставихте изисквания, които не мога да изпълня. Неприлични и невъзможни изисквания. — За да поясни, че говореше за плана му, а не за целувките, тя добави: — Надявам се, разбирате, че не мога да изпълнявам ролята на жена, която никога не съм виждала. Още повече по причини, които не разбирам.
— Значи все пак сте мислили над молбата ми? — осведоми се любезно той.
Кларис спря Блейз и се обърна към него.
— Аз съм принцеса — заяви тя бавно и с достойнство и вдигна ръка, когато той понечи да отговори нещо. — Знам, че не ми вярвате, но това е истината и аз зная какъв с дългът ми. Длъжна съм да се държа според ранга си, а той не ми позволява да се маскирам, за да измамя или заловя някого.
— Ще ви позволи, като разберете, че нямате друг избор. — Гласът му изплющя като камшик.
Този човек си позволяваше да я заплашва! Притискате я до стената, но тя нямаше да го допусне. Трябваше да се откопчи. Трябваше да намери начин.
— Вие разбирате ли, че ако се маскирам, няма да мога да се явя на бала като принцеса Кларис? — попита студено тя. — Какво ще кажете на гостите си, ако внезапно изчезна? Аз съм принцесата, която представихте на всички и буквално принудихте да вземе участие в бала ви.
— Разбира се, че ще участвате. — Робърт приближи Хелиос до нея. — Като принцеса.
Кларис изпухтя сърдито.
— Нали искате да нося перука и да се маскирам?
— Ще свалите маската и ще станете отново принцеса. — Хепбърн не я изпускаше от очи нито за секунда. — Няма да допусна никой да узнае, че на бала присъства и сеньора Мендоса. Ще я види само този, който трябва.
— Защо толкова държите хората да видят принцесата в изгнание? Много ли е важно да впечатлите гостите си с присъствието й?
— Естествено — отговори убедено той. — Това е първият светски прием, който давам след завръщането си от войната. Статусът на семейството ми зависи до голяма степен от успеха на този бал.
— Лъжец. — Не вярваше в нито една дума.
Лордът я измери с одобрителен поглед.
— Наистина сте много интелигентна.
Признанието му я зарадва, но това беше глупава радост. Не можеше да си позволи да се размекне и да се включи във фарса му. В никакъв случай. Ако някой я познаеше, беше изгубена. И Ейми също.
Трябваше да тръгне по друг път. Да му поднесе отказа си с хумор, без да го отблъсква и преди всичко, без да му даде да забележи истинския размер на отчаянието й. Естествено, можеше да отклони вниманието му с малък флирт, това със сигурност беше добра идея, но не биваше да прекалява. Миналата нощ той я бе целувал без никаква провокация. Не искаше отново да преживее това. Тази… прекрасна страст. Съзнаваше, че стои на ръба на пропаст. Бездънна пропаст.
Приближи се до него и се усмихна, за да покаже трапчинките си.
— Милорд… — гласът й прозвуча нежно, почти интимно, — онова, което искате от мен, е невъзможно. Ако ме хванат, с мен е свършено.
Но той не се поддаде нито на сантиметър. Точно обратното, брадичката му се вирна още по-упорито, а в погледа блесна студенина.
— Няма да ви хванат. Никога няма да го допусна.
Кларис опита с разумни аргументи.
— При такива шаради винаги съществува вероятност от провал.
— При тази не.
Сърцето й заби още по-силно, дланите й овлажняха. Той беше опасен. Опасен и неумолим. Сигурно и луд. Въпреки това трябваше да откаже. Просто трябваше.
— Не мога да го направя, милорд.
Той се извърна настрана, сякаш искаше да скрие мислите си от нея. След миг отново вдигна поглед и затърси нещо в лицето й.
— Това ли е последната ви дума?
Неловкостта, която бе изпитала при първата им среща, се засили.
— Не мога другояче.
— Преди около месец — започна да разказва Хепбърн — чух за някакъв кон, впечатляващ двегодишен жребец от Джилмайкъл. Конят принадлежал на тамошния съдия. Наполовина арабски, наполовина бомонтенец, много рядка раса, с необикновен цвят и жизненост. — Любезният тон направи неизречената заплаха в думите му още по-страшна.
Кларис усети как пребледня и неволно се вкопчи в юздата. Блейз подскочи нервно, но тя устоя на напора да го помилва.
— Какво намеквате?
— Вие сте откраднали коня. — Хепбърн се усмихна с мрачно задоволство. — Откраднали сте Блейз.
14
Не може едновременно да сте гневни и да разсъждавате разумно.
„Откраднали сте коня.“ Хепбърн знаеше подробностите. Знаеше истината.
И не се плашеше дори от открит шантаж.
Поривът да избяга заплашваше да я надвие. Трябваше да се махне от градовете и хората в тях. Да пришпори Блейз и да препуснат в луд галоп. Да усеща вятъра в лицето си, да забрави всички задължения… дори Ейми, която я очакваше в селото. Да си отиде, без да се обърне нито веднъж.
— Не, не е вярно! Баща ми, кралят…
— Той е мъртъв. — Хепбърн направи нетърпелив жест. — А, даже и да беше жив, не би ви подарил такъв кон. Блейз е само на две години, а ако съдя по вашите собствени изказвания, вие сте в Англия доста по-отдавна.
Бе попаднала в капан. В капана на собствените си глупави лъжи, в капана на този дяволски мъж с красива, мека и страстна уста и с кремък вместо душа. Какво да прави? Какво ще стане, ако му разкаже истината? Той обича животните. Може би ще я разбере.
— Е, добре, вярно е. Съдия Феърфут се смята за отличен треньор на коне. Опита се да пречупи Блейз и когато не успя, поиска да убие това прекрасно… — Тя помълча малко, за да овладее вълнението си, и добави: — Блейз не заслужаваше да умре само защото някакъв си несръчен, груб английски съдия си е наумил да унищожи всяко същество, което притежава красота и смелост.
По лицето на Хепбърн не трепна нито мускулче.
— Опита ли се да пречупи и вас? — Гласът му прозвуча безизразно.
„По-добре ме послушай, момиче, иначе ще хвърля и теб, и сестра ти в подземието. Никога вече няма да видиш дневната светлина.“ Споменът за страшната сцена я разтърси. Спомни си разкъсания корсаж, сините
