Кларис се чувстваше длъжна да й помогне. Дори само с приятелски разговор.
Но първо трябваше да узнае какво се е случило с Хепбърн.
— Предполагам, че сестра ви се чувства добре — заговори подчертано небрежно. — А как е брат ви?
Милисънт я погледна изненадано.
— Мисля, че и двамата се чувстват добре.
— Много се радвам. — Кларис приседна на една от лакираните в бяло пейки. — Видяхте ли ги вече?
— Прюдънс? Вие се шегувате! Тя става най-рано към обед. — Милисънт седна насреща й. — Всеки ден й обяснявам, че не е кралица, но тя не ме слуша. Вие спяхте ли всеки ден до обед?
— В никакъв случай. Баба щеше да ни убие. — Кларис не внимаваше какво говори, защото трескаво се опитваше да събере повече сведения за Хепбърн, без Милисънт да заподозре нещо. — Ставахме на разсъмване и излизахме за един час на разходка! Всеки ден, независимо от времето. След това ни даваха хубава закуска, съставена според указанията на баба, а после… — тя млъкна изведнъж. Милисънт я слушаше унесено. Нямаше право да й разказва живота си. Естествено, Милисънт никога не би я предала умишлено, но дори да изпуснеше по невнимание някоя безобидна забележка пред подозрителна личност, това можеше да бъде много опасно за двете принцеси. — Това е минало. Отдавна вече не съм онази принцеса.
— А каква принцеса сте сега? — попита с интерес Милисънт.
— Принцеса, която върти търговия. — И за съжаление принцесата май няма да открие какво е станало с Хепбърн, каза си горчиво Кларис.
— Чела съм много за революциите, слушала съм какви ли не истории и често съм се питала как живеят хората, прогонени от родината си. — В очите на Милисънт светеше искрено съчувствие. И приятелство. — Сега знам. Вие ми помагате.
Кларис гледаше жената насреща си и се питаше как е могла дори за миг да я помисли за обикновена. Съчувствието разхубавяваше лицето й, а нежното разбиране беше като балсам за душата й.
— Не разбирам защо мъжете в Шотландия са толкова глупави — изрече импулсивно тя. — Как е възможно още никои да не е поискал ръката ви?
Милисънт се отдръпна сякаш бе получила шамар.
— Не са чак толкова глупави. — И се изчерви до корените на косата.
Аха. Значи Милисънт си имаше сърдечна тайна.
— Бъдете искрена с мен — помоли Кларис. — Кой е мъжът, накарал сърцето ви да затупти по-силно?
Милисънт вдигна рамене, напразно опитвайки се да покаже равнодушие.
— Даже когато бях много по-млада, нямах особени надежди.
— По отношение на кого? — осведоми се любезно Кларис.
— По отношение на… никого.
Глупав отговор.
Милисънт не смееше да погледне принцесата.
— Кой мъж би се заинтересувал от мен? Аз съм безлична и скучна.
— Не сте безлична, само не умеете да покажете какво имате. А що се отнася до другото, намирам, че разговорът с вас е изключително приятен и дружелюбието ви е единствено по рода си. Затова съм убедена, че заслужавате нещо по-добро, отколкото до края на живота си да се грижите за семейството си.
Милисънт скръсти ръце в скута си и сведе поглед.
— Други жени също го правят и намират удовлетворение в това.
Кларис изпухтя сърдито и не си направи труда да заглуши този неприятен звук.
— Не, не го правят! И вие не вярвате в това, което казвате! Знам, че сте виждали много такива жени. Стари лели, неомъжени дъщери, които служат като безплатни компаньонки и гувернантки и ден след ден се обезличават, докато накрая обществото престане да ги смята за човешки същества! Това важи дори за собствените им семейства!
Милисънт я погледна смаяно.
— Ама… Библията ни учи да се примирим със съдбата си…
— Библията е препълнена с истории на хора, които са взели живота си в свои ръце и го живеят така, както им харесва. — Кларис стисна ръце в юмруци, за да подчертае думите си. — Вижте само Рут и Естер! Силни жени, поели отговорност и създали нов свят. Защо и вие да не направите същото?
Милисънт изглеждаше крайно разтревожена.
— Но аз не искам да създам нов свят. Мечтите ми не стигат чак дотам.
Аха! Най-сетне стигнаха до същността на въпроса.
— А докъде стигат вашите мечти?
— О, те са… те са незначителни. Такива, каквито може да се очакват от застаряваща девица.
Кларис се усмихна окуражително и й кимна да продължи.
— Искам само да имам собствен дом и мъж, който ме обича! — Думите буквално избликнаха от сърцето на Милисънт.
— И защо да не ги получите? — попита сърдечно Кларис. — Това не е чак толкова трудно.
— Та той изобщо не ме поглежда! Искам да кажа…
— Той?
— Да… Вие не го познавате, но скоро ще имате възможност да го видите.
— Поканен ли е на бала?
— Той с приятел на Робърт и сигурно ще дойде.
Кларис погледна строго приятелката си.
— Да, да, ще дойде — побърза да я увери Милисънт, въздъхна и се предаде. — Е, добре. Той е граф Тардю. Кори Макгаун, най-прекрасният мъж в земите на Шотландия.
Лиричното описание на несравнимия мъж Макгаун каза на Кларис всичко, което искаше да знае.
— Значи изглежда добре?
— Косата му има цвета на слънцето, а очите му са ясносини. Язди, ловува, играе, танцува… — В погледа на Милисънт светна копнеж. — Той е мечта…
— Значи сте танцували с него?
— Веднъж. Бях на седемнайсет. Настъпих го. — Милисънт сведе глава. — Осмелих се да посегна към звездите. Не заслужавам нищо по-добро.
Това беше вече прекалено!
— Кой ви е надрънкал всички тези глупости? — попита остро Кларис.
— Баща ми.
Принцесата преглътна грубите думи, които напираха на езика й. Не биваше да обижда бащата на Милисънт. Или поне не можеше да го каже направо в очите й.
— Понякога хората, които ни обичат най-силно, са слепи за предимствата ни — обясни любезно тя.
— Татко не беше сляп! Той беше… прям и справедлив.
— Може би да, но със сигурност не е разбирал нищо от красота. — Кларис не й даде възможност да възрази — Ще ви помогна да изберете тоалет за бала и да срешете косата си. Ще се появите в залата като кралица. Ще крачите величествено и ще се усмихвате като сирена. Лорд Тардю ще се поболее от любов и ще падне в краката ви.
Милисънт избухна в смях, но Кларис остана напълно сериозна.
— Ще видите, че ще стане точно така. — Тя се изправи и окуражително я потупа по рамото. — Мислете над думите ми. — Завъртя се и тръгна към изхода на беседката.
Милисънт също стана и пейката изскърца.
— Принцесо Кларис, недейте! — Тонът й беше също така настойчив като този на Кларис преди малко. — Аз също говоря съвсем сериозно — заяви Милисънт. — Концентрирайте се върху Прюдънс. Помогнете ми да организирам празненството. И преди всичко ви моля за вашето приятелство! Но не се опитвайте да промените живота ми. Аз съм доволна с това, което имам.
